вързани с въже, а ножницата на Хюелбейн висеше на кръста на Амхар. Бяха свалили ризницата ми и ми бяха откраднали тънката златна огърлица от врата, но Амхар и хората му не бяха открили брошката на Сийнуин, закачена под кожената ми дреха. Когато отворих очи, те отсичаха главите на моите копиеносци с мечовете си.
— Копеле — плюх аз срещу Амхар, но той само се захили и продължи зловещата си работа. Преряза гръбнака на Ийчърн с Хюелбейн, сграбчи главата му за косата и я метна върху купчината отрязани глави, струпани върху едно наметало.
— Чуден меч — каза ми той, балансирайки тежестта на Хюелбейн върху ръката си.
— Тогава го използвай, за да ме пратиш в Отвъдния свят.
— Брат ми никога няма да ми прости подобен жест на милосърдие — каза той, после избърса Хюелбейн в раздърпаното си наметало и го пъхна в ножницата. Повика с пръст трима от хората си напред и измъкна малък нож от колана си. — При Минид Бадън — обърна се той към мен, — ти ме нарече мръсно копеле и червясала марионетка. Мислиш ли че съм от тия дето забравят обидите?
— Истината винаги се помни — отвърнах аз, макар че трябваше да се насиля, за да придам предизвикателен тон на гласа си, защото душата ми се тресеше от ужас.
— Твоята смърт със сигурност ще се помни — обеща Амхар, — но засега ще трябва да се задоволиш с грижите на един бръснар.
Той кимна на хората си. Аз се съпротивлявах, но какво можех да направя с вързани ръце и с пулсираща от болка глава? Двама здраво ме натиснаха върху купчината тор, трети ме сграбчи за косата, за да държи главата ми неподвижна, а Амхар притисна с дясното си коляно гърдите ми. След това започна да реже брадата ми, грубо и жестоко — всеки замах на ножа първо разрязваше кожата после кичура, който Амхар подхвърляше на един от захилените си подчинени. Той ги разделяше и сплиташе от тях въже. Щом изплете въжето, направи от него клуп, който ми бе надянат на врата. Това бе най-голямата обида за един пленен воин — унижението да ти сложат робски каиш, направен от собствената ти брада. Започнаха да ми се смеят, после Амхар ме накара да се изправя като дръпна въжето.
— Същото направихме и с Исса — каза той.
— Лъжец — отвърнах аз тихо.
— И накарахме жена му да гледа — продължи Амхар с усмивка, — после него накарахме да гледа, докато ние се оправяхме с нея. И двамата са мъртви вече.
Аз се изплюх в лицето му, но той само се изсмя. Нарекох го лъжец, но му повярвах. Мордред, помислих си тогава, бе изпипал така добре завръщането си в Британия. Бе разпространил вестта за предстоящата си смърт, а през това време Арганте бе прекарвала през морето златното си съкровище, за да го даде на Кловис, та да го убеди да пусне Мордред. После Мордред се бе върнал в Думнония и сега избиваше своите врагове. Исса беше мъртъв, а не се съмнявах, че с него бяха загинали и повечето негови копиеносци и моите хората, които бях оставил в Думнония. Аз бях пленен. Оставаше само Сеграмор.
Завързаха въжето, направено от брадата ми, за опашката на коня на Амхар и ме поведоха на юг. Четиридесетте конника на Амхар образуваха на присмех ескорт около мен и ми се подиграваха всеки път, щом се спънех. Знамето на Гуидър беше вързано за опашката на друг кон и се влачеше в калта.
Отведоха ме в Каер Кадарн, и щом стигнахме там ме хвърлиха в една колиба. Не беше колибата, в която преди толкова години затворихме Гуинивиър, а много по-малка с ниска врата, през която трябваше да пропълзя, подпомаган от ботушите и дръжките на копията на моите врагове. Залитайки влязох навътре в сенките на колибата и открих още един затворник — човек от Дурновария, чието лице бе зачервено от плач. В първия момент той не можа да ме познае без брада, после зина от удивление.
— Дерфел!
— Епископе — казах аз изтощено, защото това бе Сенсъм, и сега и двамата бяхме затворници на Мордред.
— Това е грешка! — настояваше Сенсъм. — Аз не трябва да съм тук!
— Кажи го на тях — посъветвах го аз, посочвайки с брадичка пазачите пред колибата, — не на мен.
— Нищо не съм направил. Само служих на Арганте! И виж как ме възнаграждават!
— Млъкни — казах аз.
— О, сладки Иисусе! — той падна на колене, разпери ръце и впери поглед в паяжините по сламения покрив над главата си. — Изпрати ангел за мен! Прибери ме в твоите сладки обятия.
— Ти ще млъкнеш ли? — озъбих му се аз, но той продължи да се моли и да рони сълзи, докато аз навъсено гледах към мокрия връх на Каер Кадарн, където беше издигнат куп от отрязани глави. Там бяха главите и на моите хора, и десетки други, донесени от цяла Думнония. Най-отгоре върху купа бе поставен стол, покрит със светлосин плат — тронът на Мордред. Жени и деца, семействата на кралските копиеносци, гледаха зловещия куп, после дойдоха да надничат през ниската врата на нашата колиба и да се подиграват на орязаната ми брада.
— Къде е Мордред? — попитах аз Сенсъм.
— Откъде мога да знам аз? — отвърна той, прекъсвайки молитвата си.
— Какво знаеш тогава? — продължих да питам. Той се примъкна отново до пейката. Беше ми направил една малко услуга като бе развързал въжето на китките ми, но свободата не ми донесе кой знае каква утеха, защото виждах поне шестима копиеносци да пазят колибата, а не се съмнявах, че има и други, които не можех да видя. Един от охраната просто седеше с лице към отворения вход на колибата, държеше копие и ме молеше да се опитам да пропълзя през ниската врата и така да му дам възможност да ме промуши. Нямах никакъв шанс да ги надвия.
— Какво знаеш? — отново попитах Сенсъм.
— Кралят се върна преди две нощи — отвърна той, — със стотици мъже.
— Колко?
Той вдигна рамене.
— Триста? Четиристотин? Не можах да ги преброя, бяха толкова много. Убиха Исса в Дурновария.
Затворих очи и казах молитва за Исса и за семейството му.
— Тебе кога те арестуваха? — продължих да разпитвам Сенсъм.
— Вчера — отговори той възмутен. — И то за нищо! Приветствах го с добре дошъл у дома! Не знаех, че е жив, но се зарадвах, че го виждам. Изказах радостта си! А те взеха, че ме арестуваха!
— Защо решиха да те арестуват?
— Арганте твърди, че съм писал писма на Мюриг, но това не може да бъде вярно! Аз не умея да пиша писма. Ти знаеш това.
— Но твоите чиновници могат, епископе.
Сенсъм си придаде възмутен вид.
— И защо ми е притрябвало на мен да разговарям с Мюриг?
— Защото си заговорничил с него да му предадеш трона, Сенсъм — казах аз, — и недей да отричаш. Говорих с него преди две седмици.
— Аз не съм му писал — нацупено настоя той.
Повярвах му, защото Сенсъм винаги е бил прекалено хитър, та да оставя заговорите си на хартия, но не се съмнявах, че е изпращал вестоносци. И някой от тези вестоносци, или пък служител в двора на Мюриг, го бе предал на Арганте, която без съмнение се стремеше да сложи ръка на натрупаните златни съкровища на Сенсъм.
— Каквото и да ти се случи, заслужил си си го — казах му аз. — Заговорничиш срещу всеки крал, проявил доброта към теб.
— Винаги съм искал само най-доброто за моята родина и за Христос!
— Червясала крастава жаба си ти — плюх аз на пода. — Винаги си искал само власт.
Той направи кръстния знак и се втренчи в мен с ненавист.
— Фергал е виновен за всичко — изсъска той.
— Защо пък той?
— Защото той иска да стане ковчежник!
— Искаш да кажеш, да стане богат като теб?
— Като мен ли? — ококори се Сенсъм уж изненадан. — Аз? Богат? В името на Бога, ако съм слагал нещо
