Освен това Сеграмор нямаше нужда от нашата помощ, за да се погрижи за себе си. Мордред сигурно се бе справил лесно с малкия гарнизон на Дун Карик, но щеше да му е значително по-трудно да вземе главата на нумидиеца. Освен това не можех да се надявам да намеря Исса, ако изобщо беше жив, така че нямаше какво друго да правим освен да се приберем вкъщи и да се отдадем на безсилния си гняв. Трудно ми е да опиша онзи бяс, който бе обзел сърцето ми. Най-отдолу бе студената омраза към Мордред, но това бе безсилна и причиняваща болка омраза, защото знаех, че не мога нищо да направя за да отмъстя за тези хора, които бяха мои хора. Имах чувството, че съм ги изоставил и предал. Чувствах вина, омраза, съжаление и болезнена тъга.
Оставих един копиеносец на пост пред портата, а с останалите замъкнахме всички тела в замъка. Искаше ми се да ги изгорим, но нямаше достатъчно дърва на хълма, а нямахме време да съборим сламения покрив на замъка върху труповете, така че се задоволихме да ги подредим в редица, после аз се помолих на Митра да ми даде възможност достойно да отмъстя за тези хора.
— По-добре да претърсим селото — казах аз на Ийчърн, след като свърших молитвата, но времето ни бе изтекло. В онзи ден Боговете ни бяха изоставили.
Човекът на пост пред портата не си бе отварял очите на четири. Не мога да го виня. Никой от нас не бе на себе си тогава на онзи хълм, и часовоят сигурно бе гледал към потъналия в кръв двор, вместо да наблюдава портата, така че видял конниците твърде късно. Чух го да крещи, но докато изтичам извън замъка, часовоят вече бе мъртъв и един конник с тъмна ризница вадеше копието си от тялото му.
— Хванете го! — викнах аз и хукнах към конника. Очаквах, че той ще обърне коня и ще избяга, но той заряза копието си и насочи коня към нас, а зад него веднага се появиха още конници.
— Прегрупирай се! — викнах аз и моите вече девет копиеносци се струпаха около мен, за да направят малък кръг от щитове, макар че повечето от нас бяха без щитове — бяхме ги захвърлили, докато влачехме мъртвите към замъка. Някои от нас нямаха даже копия. Аз извадих Хюелбейн, но знаех, че нямаме никаква надежда, защото на хълма вече имаше повече от двадесет конника и още идваха по склона. Сигурно са чакали скрити в гората зад селото, очаквайки вероятно завръщането на Исса. Аз самият бях правил така в Беноик. Избивахме франките в някой отдалечен преден пост, после чакахме в засада, и сега бях влязъл в същия капан.
Не познавах никой от конниците, и нито един от тях нямаше знак на щита си. Малцина от ездачите бяха покрили кожените лица на щитовете си с черен катран, но те не бяха от Черните щитове на Енгас Мак Ейрем. Бяха воини ветерани, покрити с белези, брадати, рошави и мрачно уверени. Водачът им яздеше черен кон и имаше красив шлем с гравирано забрало. той се изсмя, когато един от хората му разгъна знамето на Гуидър, после се обърна и пришпори коня си към мен.
— Лорд Дерфел — поздрави ме той.
Първите няколко мига не му обърнах внимание, оглеждайки се с дивата надежда да намеря някакъв начин да се измъкнем от капана, но бяхме обградени отвсякъде от конниците, стиснали копия и мечове, готови да ни избият щом им заповядат.
— Кой си ти? — попитах мъжа с красивия шлем.
Вместо да ми отговори, той просто отвори забралото си. После ми се усмихна.
Усмивката не беше приятна, нито самият човек. Пред мен стоеше Амхар, един от близнаците на Артур.
— Амхар, син на Артур — поздравих го аз и се изплюх.
— Принц Амхар — поправи ме той. Подобно на брат си Лохолт, Амхар винаги е страдал от факта, че е незаконороден и сега сигурно бе решил да се накичи с титлата принц, макар че баща му не беше крал. Това щеше да бъде една смешна претенция, ако Амхар не се беше променил толкова много след последната ни кратка среща при Минид Бадън. Изглеждаше по-възрастен и много по-страшен. Брадата му се бе сгъстила, на носа имаше дълбок белег, а нагръдникът му бе осеян с десетки следи от удари на копия. Стори ми се, че Амхар бе пораснал по бойните полета на Арморика, но зрелостта не му бе помогнала да забрави мрачното си негодувание.
— Не съм забравил обидите ти при Минид Бадън — каза ми той, — и отдавна мечтая за деня, в който ще мога да ти платя за тях. Но, мисля, че брат ми би бил още по-радостен да те види.
Именно аз бях държал ръката на Лохолт докато Артур отсичаше китката му.
— Къде е брат ти? — попитах аз.
— С нашия крал.
— И кой е вашият крал? — попитах аз. Знаех отговора, но исках той да го потвърди.
— Нашият крал е и твой крал, Дерфел — отвърна Амхар. — Моят скъп братовчед, Мордред.
Къде ли другаде, помислих си аз, биха могли да отидат Амхар и Лохолт след поражението при Минид Бадън? Подобно на толкова други мъже без господари в Британия те бяха потърсили убежище при Мордред, който приветстваше всеки отчаян воин, дошъл под знамето му. И колко ли е бил щастлив Мордред, че синовете на Артур са на негова страна!
— Кралят жив ли е? — попитах аз.
— Процъфтява! — каза Амхар. — Неговата кралица прати пари на Кловис и Кловис предпочете да вземе нейното злато вместо да се бие с нас — каза той с усмивка и посочи към хората си. — Така че ето ни тук, Дерфел. Елате да довършим започнатото сутринта.
— Ще ти взема душата за това, което си направил с тези хора — изръмжах аз, обгръщайки с Хюелбейн двора на Дун Карик, почернял от кръв.
— Ти, Дерфел — наведе се Амхар над седлото си, — ще вземеш това, което сме решили да ти дадем ние с брат ми и нашия братовчед.
Аз го погледнах предизвикателно.
— На твоя братовчед аз съм служил вярно.
Амхар се усмихна.
— Само дето се съмнявам, че той иска и занапред да му служиш.
— Тогава ще напусна тази страна — заявих аз.
— Не мисля — тихо рече Амхар. — Мисля, че моят крал би искал да те види за последен път, а знам, че и брат ми би искал да си поговори с теб.
— Предпочитам да си замина — настоях аз.
— Не — не отстъпваше Амхар. — Ще дойдеш с мен. Остави меча на земята.
— Ще трябва сам да си го вземеш, Амхар.
— Е, щом трябва — каза той и съвсем не изглеждаше притеснен от тази перспектива, пък и защо ли да се притеснява? Той имаше повече хора от мен, а поне половината от моите хора нямаха щитове, нито копия. Аз се обърнах към хората си.
— Ако искате да се предадете — казах им аз, — излезте от кръга. Но аз ще се бия.
Двама от невъоръжените ми войници направиха колеблива крачка напред, но Ийчърн им се озъби и те замръзнаха. Аз махнах с ръка:
— Вървете — тъжно им разреших аз. — Не искам да премина моста на мечовете с другари, които не желаят да ме придружават.
Двамата се отдалечиха от нас, но Амхар само кимна на конниците си, те обградиха невъоръжените мъже и замахнаха с мечовете си — по върха на Дун Карик плисна нова кръв.
— Копеле! — викнах аз и се затичах срещу Амхар, но той само подръпна юздите и накара коня да се отдалечи от мен, и докато той отстъпваше пред мен, неговите хора насочиха конете си към моите копиеносци.
Последва ново клане, а аз не можах да направя нищо, за да го спра. Ийчърн уби един от хората на Амхар, но докато измъкваше копието си от корема на своята жертва, друг конник го посече отзад. Същата бърза смърт отне живота и на останалите ми копиеносци. Поне в това хората на Амхар проявиха милосърдие. Не оставиха душите на моите воини да се колебаят между този и Отвъдния свят, а сечаха и мушкаха с дива сила.
Всъщност аз не можах да видя всичко, защото докато гонех Амхар, един от хората му ме настигна с коня си и ми нанесе тежък удар по тила. Паднах, а главата ми потъна в черна мъгла, прорязвана от светкавици. Спомням си, че паднах на колене, последва втори удар по шлема и аз си помислих, че умирам. Но Амхар ме искаше жив и когато се съвзех открих, че лежа върху една от купчините тор на Дун Карик. Китките ми бяха
