на страна, то е било по малко и то само за кралството, ако някога потрябва! Бях благоразумен, Дерфел, благоразумен.
Той продължи да се оправдава и аз постепенно разбрах, че си вярваше на всяка изречена дума. Сенсъм можеше да предава хората, можеше да заговорничи срещу живота им, както се опита да убие Артур и мен, когато отидохме да арестуваме Лайгесак, и можеше да източи до последна капка хазната, но през цялото време някак си успяваше сам себе си да убеди, че действията му са оправдани. Неговият единствен принцип бе амбицията и докато нощта се спускаше над онзи нещастен ден, на мен ми дойде на ум, че когато светът бъде лишен от хора като Артур и от крале като Кунеглас, същества като Сенсъм ще управляват навсякъде. Ако Талиезин бе прав, нашите Богове изчезваха, заедно с тях щяха да си отидат и друидите, а след тях и великите крале и после ще дойде времето на мишите господари и те ще ни управляват.
Следващият ден бе слънчев и ветровит, а вятърът носеше вонята от купчината глави право в колибата ни. Не ни разрешаваха да излизаме навън и ние бяхме принудени да се облекчаваме в един ъгъл. Не ни даваха храна, но ни подхвърлиха един пикочен мехур, пълен със смрадлива вода. Стражите се смениха, но новите бяха не по-малко бдителни. Веднъж до колибата дойде Амхар, само за да злорадства. Измъкна Хюелбейн, целуна острието му и почна да го лъска с края на наметалото си, после опипа с пръсти прясно наточения ръб.
— Достатъчно е остър, за да ти отсече ръцете, Дерфел — каза той. — Сигурен съм, че брат ми ще си хареса някоя от твоите ръце. Може да си я сложи върху шлема! А аз мога да добавя още една на моя. Имам нужда от нова украса за шлема си.
Аз не отговарях и след малко на него му омръзна да ме предизвиква и си тръгна като сечеше магарешки бодили с Хюелбейн.
— Може би Сеграмор ще убие Мордред — пошепна ми Сенсъм.
— Моля се за това.
— Там е отишъл Мордред, сигурен съм. Той дойде тук, изпрати Амхар в Дун Карик и после замина на изток.
— Колко души има Сеграмор?
— Двеста.
— Не са много — разочаровах се аз.
— А може да дойде Артур? — предположи Сенсъм.
— Вече трябва да е разбрал, че Мордред се е върнал — казах аз, — но той не може да мине през Гуент, защото Мюриг не иска да го пусне, а това означава, че ще трябва да прекара хората си по море. Много се съмнявам, че ще предприеме подобна стъпка.
— Защо?
— Защото Мордред е законният крал, епископе, а Артур, колкото и да го мрази, не отрича правата му. Никога няма да престъпи клетвата си пред Утър.
— Няма ли да се опита да те спаси?
— Как? — попитах аз. — Щом тия хора видят Артур да се приближава, ще ни отрежат гърлата и на двамата.
— Господ да ни е на помощ — помоли се Сенсъм. — Иисус, Мария и Светците да ни пазят.
— Предпочитам да се помоля на Митра — казах аз.
— Езичник! — изсъска Сенсъм, но не се опита да прекъсне молитвата ми.
Денят напредваше. Беше изключително красив пролетен ден, но за мен бе по-горчив от жлъчка. Знаех, че главата ми ще бъде хвърлена на купчината, издигната на върха на Каер Кадарн, но това на ми причиняваше такава мъка, каквато пораждаше съзнанието, че не успях да опазя живота на хората си. Бях вкарал копиеносците си в капан, видях ги как умират, бях се провалил. Ако в Отвъдния свят ме посрещнеха с укор, щях да съм си го заслужил, но знаех, че щяха да ме приемат с радост, а това само ме караше да се чувствам още по-виновен. И все пак перспективата да отида в Отвъдния свят бе утеха. Имах приятели там, и две дъщери, и когато мъченията свършеха, а душата ми се слееше със сянката си, щях да изпитам щастието от срещата със скъпи хора. Виждах, че Сенсъм не намираше утеха в своята религия. През целия ден се вайка, мрънка, плака и руга, но нищо не постигна с тоя шум. Можехме само да чакаме още една нощ и още един гладен ден.
Мордред се върна късно следобед на втория ден. Пристигна от изток, начело на дълга колона копиеносци, които високо поздравяваха воините на Амхар. Група конници придружаваше краля, а сред тях бе и едноръкият Лохолт. Признавам, че се изплаших като го видях. Някои от хората на Мордред носеха вързопи, и аз предположих, че в тях имаше отсечени глави, и се оказах прав, но главите бяха далеч по- малко отколкото се боях, че ще бъдат. Към почернелия от мухи куп бяха добавени тридесет или четиридесет нови глави. Но нито една от тях като че ли не бе на чернокож. Предположих, че Мордред бе изненадал и изклал някой от патрулите на Сеграмор, но не бе постигнал основната си цел. Сеграмор бе свободен — все пак някаква утеха. Сеграмор бе чудесен приятел и ужасен враг. Артур би бил добър враг, защото винаги бе склонен да прости, но Сеграмор бе безмилостен. Нумидиецът би преследвал врага си до края на света.
Онази вечер обаче бягството на Сеграмор не ми беше от особена полза. Когато Мордред чу за моето залавяне изкрещя от радост, после поиска да му покажат изкаляното знаме на Гуидър. Заля се от смях като видя мечката и дракона, после нареди да разстелят знамето на тревата, за да може той и хората му да се изпикаят върху него. Лохолт дори направи няколко танцови стъпки като разбра, че съм пленен, защото именно тук, на този хълм, бе отрязана ръката му. Осакатяването бе наказание за това, че бе посмял да въстане срещу баща си и сега Лохолт имаше възможност да си отмъсти на един приятел на баща му.
Мордред поиска да ме види и Амхар дойде да ме заведе при него, стиснал повода, сплетен от моята брада. С него дойде и един огромен мъж, кривоглед и беззъб. Той пъхна главата си през вратата на колибата, сграбчи косата ми и ме застави да падна на четири крака после ме издърпа през ниската врата. Амхар ми надяна клупа около врата, и когато се опитах да се изправя, той не ми позволи.
— Пълзи — заповяда ми Амхар. Беззъбият звяр ми натисна главата надолу, Амхар задърпа въжето и така ме принудиха да лазя към върха между мъже, жени и деца, които виеха от удоволствие. Всички плюеха върху мен, някои ме ритаха, други ме удряха с дръжките на копията си, но Амхар не им позволи да ме осакатят. Искаше да съм цял за отмъщението на брат му.
Лохолт чакаше при купчината отрязани глави. Чуканчето на дясната му ръка бе покрито със сребърен наконечник, на върха на който стърчеше чифт мечи нокти. Той се захили, когато запълзях в краката му, но от радост не можеше дума да каже. Започна да пелтечи и да плюе по мен и през цялото време ме риташе в корема и в ребрата. Ритниците му бяха силни, но от ярост атакуваше без да мисли, така че само ми натърти месата без да ми нанесе сериозни поражения. Мордред наблюдаваше сцената от трона, поставен върху купа отрязани глави.
— Достатъчно — извика той след малко, Лохолт ме изрита за последно и застана отстрани.
— Лорд Дерфел — поздрави ме Мордред с подигравателна вежливост.
— Кралю господарю — казах аз. Лохолт и Амхар стояха от двете ми страни, а отвсякъде ни заобикаляше гладна за зрелища тълпа, събрала се да види моето унижение.
— Стани, лорд Дерфел — заповяда ми Мордред.
Изправих се и вдигнах очи към него, но слънцето ми пречеше да видя лицето му, защото вървеше към заник, светеше точно зад краля и ме заслепяваше. Видях Арганте и нейния друид Фергал да стоят край струпаните глави. Сигурно скоро бяха пристигнали от Дурновария, защото преди това не ги бях забелязал. Тя се усмихна като ме видя без брада.
— Какво стана с брадата ти, лорд Дерфел? — попита Мордред с престорена загриженост.
Не ми се приказваха празни приказки.
— Говори! — заповяда ми Лохолт и ме удари със сакатата си ръка. Мечите нокти оставиха дълбоки следи по бузата ми.
— Беше отрязана, кралю господарю — казах аз.
— Отрязана! — Той се засмя. — А знаеш ли защо беше отрязана, лорд Дерфел?
— Не, лорд.
— Защото ти си мой враг — каза той.
— Не е вярно, кралю господарю.
— Ти си мой враг! — изпищя Мордред, прихванат от внезапен бяс, и удари с ръка по стола. После се
