— Ще се видим призори, Дерфел.
Слънцето ще свети в очите ми, а на гърлото си ще чувствам меч.
Онази нощ Талиезин пя на хората на Мордред. Бяха се събрали в недовършената църква, която Сенсъм бе започнал да строи в Каер Кадарн и която сега служеше като замък без покрив и с порутени стени. Там Талиезин ги омагьосваше с музика. Никога преди това и никога след това не съм го чувал да пее така хубаво. Най-напред като всеки менестрел, заел се да забавлява воини, той трябваше да се бори с бръщолевенето на гласовете, но постепенно талантът му ги накара да млъкнат. Той си акомпанираше с арфата. Беше решил да пее тъжни песни, но те бяха толкова красиви, че копиеносците на Мордред слушаха в захлас. Дори кучетата престанаха да лаят и цялата нощ, докато Талиезин Менестрела пееше, те тихо лежаха. А ако случайно Талиезин се забавеше твърде дълго след поредната песен, копиеносците започваха да го подканят да запее следващата. И така гласът на певеца заглъхваше с последните тонове на една мелодия и веднага се извисяваше подел нови стихове, но винаги внушаваше утеха и спокойствие. Хората на Мордред пиеха и слушаха, накрая пиенето и песните, ги накараха да заплачат, а Талиезин продължаваше да пее. Сенсъм и аз също слушахме, и също плакахме, докоснати от неземната тъга на тъжните мелодии, но с напредването на нощта Талиезин започна да пее приспивни песни, сладки приспивни песни, нежни приспивни песни, които галеха слуха на пияните мъже и затваряха очите им, а докато той пееше навън ставаше все по-студено и над Каер Кадарн се спусна мъгла.
Мъглата стана по-плътна, а Талиезин продължаваше да пее. Дори светът да преживее управлението на хиляда крале едва ли хората щяха пак да чуят така прекрасно изпети песни. И през цялото време мъглата обгръщаше върха на хълма, парите замъглиха светлината на огньовете, а песните изпълваха мрака като песни на духове, чието ехо достигаше до нас от страната на мъртвите.
После, в тъмното, песните свършиха и се чуваха само нежните акорди от арфата, а на мен ми се струваше, че тези акорди идват все по-близо и по-близо до нашата колиба и до стражите, който седяха на влажната трева и слушаха музиката.
Звукът от арфата дойде още по-близо и накрая сред мъглата видях Талиезин.
— Донесох ви медовина — каза той на часовите, — разделете си я.
И той извади един затворен буркан от торбата си и го подаде на един от стражите, а докато те си подаваха буркана от ръка на ръка, той запя. Изпя най-нежната от всички песни, изпълнили небето тази нощ, приспивна песен, която можеше да затвори очите дори на един разбунен свят и стражите наистина заспаха. Един по един те се килваха на една страна, а Талиезин продължаваше да пее, гласът му стелеше вълшебството си над цялото укрепление, и едва когато единият от стражите започна да хърка той спря да пее и свали ръка от струните на арфата.
— Мисля, че вече можете де излезете, лорд Дерфел — спокойно каза Талиезин.
— И аз! — напрегнато пошепна Сенсъм, избутаме встрани, за да може пръв да пропълзи през вратата. Талиезин се усмихна, когато се появих и аз.
— Мерлин ми заповяда да ви спася, лорд — обясни той, — но каза, че може и да не му благодарите за това.
— Разбира се, че ще му се отблагодаря.
— Хайде! — излая Сенсъм. — Няма време за разговори. Елате! Бързо!
— Чакай, нещастнико — обърнах се аз към него, после се наведох и взех копието на един от спящите стражи. — Каква магия им направи? — попитах аз Талиезин.
— Човек едва ли има нужда от магии, за да накара пиян да заспи — отговори той, — но за тези тук използвах отвара от корен на мандрагора.
— Почакай ме тук — казах аз.
— Дерфел! Трябва да вървим! — изсъска Сенсъм разтревожен.
— Ще трябва да почакаш, епископе — казах аз и потънах в мъглата. Вървях към сиянието на най- големите огньове. Те горяха в недовършената църква, която всъщност представляваше един правоъгълник от издигнати наполовина стени от дървени трупи, при това стволовете не прилягаха добре един към друг. Пространството между стените бе пълно със спящи, макар че някои се събуждаха, ококорили помътнели очи, и с мъка се отърсваха от магията. Между заспалите се мотаеха кучета, търсещи храна, и боричканията им събуждаха още хора. Някои от събудилите си ме гледаха, но не можеха да ме познаят. За тях бях просто един от многото воини, които се разхождаха в нощта.
Край един от огньовете открих Амхар. Спеше с отворена уста, така и умря. Забих копието в отворената му уста, и почаках колкото да го видя, че отваря очи и да се уверя, че душата му ме е познала, а след това като разбрах, че ме е познал, натиснах копието, — то стигна до врата, до гръбнака му и потъна в пръстта под Амхар. Той се разтресе докато го убивах и последното, което видя душата му на този свят бе моята усмивка. После се наведох, измъкнах от колана му въжето, изплетено от моята брада, взех си и Хюелбейн и излязох от църквата. Искаше ми се да потърся и Мордред и Лохолт, но все повече мъже се събуждаха вече и един даже викна по мен да пита кой съм, така че се измъкнах навън и потънах в мъглата. После побързах нагоре към върха, където ме чакаха Талиезин и Сенсъм.
— Трябва да вървим! — изхленчи Сенсъм.
— Има юзди край укреплението — каза ми Талиезин.
— Мислиш за всичко — казах аз с възхищение. Преди да тръгна хвърлих остатъците от брадата си в малкия огън, на който се бяха топлили моите стражи, и когато видях и последният кичур да пламва и да се превръща в пепел последвах Талиезин към северната стена на укреплението. Той намери в тъмното двете юзди, след това се изкачихме на бойната платформа и там скрити от мъглата, невидими за стражите, ние се прехвърлихме през стената и се спуснахме надолу по склона. Мъглата свърши на половината разстояние до подножието на хълма и ни продължихме с бърз ход през поляната, където нощем спяха повечето коне на Мордред. Талиезин събуди две от животните като нежно погали ноздрите им и тихо запя току в ушите им. Те спокойно му позволиха да им сложи юздите.
— Можете ли да яздите без седло, лорд — попита ме той.
— Тази нощ и без кон мога, ако трябва.
— Ами аз? — попита Сенсъм след като аз се метнах на гърба на единия кон.
Погледнах надолу към него. Прииска ми се да го оставя насред поляната, защото цял живот е бил такъв предател. Нямах никакво желание да продължавам противното му съществуване, но тази нощ можеше и да ни бъде от полза, затова се наведох и го издърпах да седне зад мен.
— Би трябвало да те оставя тук, епископе — казах аз, след като той се настани зад мен. Не получих отговор, само две ръце здраво ме хванаха през кръста. Талиезин бе отворил портата на оградата, опасваща цялата поляна, и сега извеждаше втория кон през нея.
— Мерлин каза ли ти какво да правим сега? — попитах аз менестрела.
— Не, лорд, но благоразумието предполага да отидем до крайбрежието и да потърсим лодка. При това трябва да побързаме, лорд. Сънят няма да трае вечно на онзи връх, а щом открият, че ви няма, ще пратят хора да ни търсят.
Талиезин се покатери по портата, за да се качи на коня.
— Какво ще правим? — изпадна в паника Сенсъм и в ужаса си щеше да ми изкара въздуха, така се впи в мен.
— Да вземем да те убием — предложих аз. — Така с Талиезин ще можем по-бързо да бягаме.
— Не, лорд, не! Моля ви, не!
Талиезин вдигна поглед към звездите, които блещукаха през мъглата.
— Да тръгнем на запад — предложи той.
— Знам къде ще отидем — казах аз и сритах коня по пътеката, водеща към Линдинис.
— Къде? — попита Сенсъм.
— На гости на жена ти, епископе.
Точно затова спасих живота на Сенсъм онази нощ, защото Моргана бе най-добрата ни надежда. Съмнявах се, че щеше да си даде труда да ми помогне, и със сигурност знаех, че ще се изплюе в лицето на Талиезин, ако той я помолеше за помощ, но за Сенсъм щеше да направи всичко.
Затова тръгнахме към Инис Уидрин.
