— Тогава какво значение има дали ще научиш още? — хрипливо попита тя. Ръцете й трепереха.
— Има значение — нежно промълви мъжът. Очите му бяха потъмнели от измъчващата го болка. — Защото не мога да те загубя отново.
Джен усети как ръцете му я обгръщат и се отпусна в обятията му. Разбираше, че той ще я люби и знаеше, че е готова да му се отдаде. Думите бяха излишни. Джен пламенно откликна на целувката му, като че наистина бе сдържала страстта си цял век. Сякаш на жената от сънищата й бе даден още един шанс да прегърне съпруга си и да се наслади на ласките му.
Джен бе замаяна от щастие. Притисната в прегръдките на Рейф, изпитваше непознато досега удоволствие. Дочу тихия стон на мъжа, когато зарови пръсти в косите й и я привлече към тялото си. Знаеше, че цял живот е чакала да долови този стон, да се наслади на събудените в нея чувства, да срещне този изпълнен с обожание поглед.
Отвън вятърът пищеше и стенеше като изплашена жена. Дърветата се удряха в стените, а шумът на дъжда се смесваше с далечния тътен на гръмотевиците. Къщата сякаш тръпнеше и жаловито негодуваше срещу пристъпите на бурята.
Но в спалнята на Джен бе необичайно тихо. Царуваше приглушената тишина на преоткриването, на внимателното опознаване, на припомнената страст. Джен търсеше Рейф с инстинктивни движения, на които той жадно откликваше. Двамата се движеха в ритъма на добре познат любим танц, усмихваха се, тананикаха, споделяйки страст, която малцина са привилегировани да изпитат. Страст, събудена от любовта на двама души, които черпеха сила един от друг, които се събуждаха сутрин, нетърпеливи да започнат деня с човека, когото обичаха, на когото се доверяха, у когото търсеха подкрепа.
В тези прекрасни мигове, когато тялото й сякаш се събуждаше за нов живот, а сърцето й бе преизпълнено с любов, каквато си спомняше само в съня, Джен разбра защо другата Дженевив е обичала тъй силно и защо мъката й е била тъй непоносима. Разбра защо другият Рейф бе обещал никога да не я напусне. Защото спомените му, пропити с нейното присъствие, бяха толкова ярки, така силни, че той винаги щеше да бъде до нея.
Джен осъзна, че е открила страшната тайна на своята прапрабаба. Бе напълно сигурна, че тази тайна е свързана с любовта й към мъж. С, любовта й към този мъж.
Джен се, събуди късно през нощта. Рейф лежеше в обятията й, косата му бе разрошена, издаващите безпокойство бръчки по челото му бяха изчезнали. Младата жена се зачуди какво ли ще се случи, когато бурята отмине. Запита се дали той ще се върне там, откъдето бе дошъл, а тя безутешно ще страда за него. След прекрасното преживяване, което бяха споделели, не й се мислеше за това.
Тя внимателно стана от леглото и облече халата си. И докато Рейф спеше, се промъкна във всекидневната и отвори отново дневника на Дженевив О’Шей. Джен не усети как измина тази дълга бурна нощ. Не чуваше нито воя на вятъра, нито грохота на прибоя, нито неспиращия дъжд, превърнал изворите в беснеещи потоци. Бе се потопила в разказа на Дженевив за приближаващата кървава война, разрушила идиличния й семеен живот.
Дженевив била дъщеря на уважаван плантатор, живеещ близо до Атланта. Бе израснала сред аристокрацията на Юга, била глезена и обичана от родителите си, които не я лишавали от нищо. И ето че в една нощ през 1854 година седемнайсетгодишната девойка захвърлила всичко заради любовта си към един непознат. Той се появил на пролетна танцова забава като гост на един от плантаторите. Сред най- елегантните и най-привлекателните мъже на Юга, този мъж в непретенциозно облекло изпъквал като слънце сред кръжащи около него планети. Дженевив била заинтригувана, очарована и омагьосана. Рафаел Едмънд О’Шей, морски капитан, който търсел земя, където да се засели, откраднал сърцето на младата жена.
Нейните родители я лишили от наследство. Съпругът й не само бил католик, но и нямал място сред тях. Нито обществено положение, нито семейство, нито традиции. Ала Дженевив му имала пълно доверие. Защото долавяла силата на волята му, интелигентността, решимостта му. Избягала с него само месец след забавата, жертвайки всичко заради мъжа с очарователна усмивка и смели мечти.
Близо до Савана, двамата заедно построили фермата „Седемте сестри“. Били уважавани и почитани. Там се родила дъщеря им Ан Дженевив, която била обградена с обич и грижи. И тогава в облог на конни надбягвания Рейф спечелил малкия остров от друг плантатор. И младото семейство се влюбило отново.
Джен прочете нежното описание на усамотения малък остров, където съпрузите О’Шей построили „Седемте дъба“. Имаше чувството, че чува смеха, с който развълнувано споделяли плановете си, тихия шум на прибоя, люлял в прегръдките си младото семейство. Съпрузите бяха посадили сами старите дървета до къщата, за да празнуват годишнините от сватбата си.
С нарастващо вълнение Джен прелистваше страниците, досещайки се какво се е случило. Дженевив съвсем сама се бе борила да запази земята си, докато съпругът й се сражавал. Заедно с дъщеричката си бе заминала за Ричмънд, където се надявала да помогне с каквото може за победата на Юга. Бе работила до пълна изнемога без почивка, без сън, без дори да помисли да се нахрани.
И тогава, бе чула, че съпругът й е пристигнал в нейната болница.
Джен не проумяваше как Дженевив е могла да жертва собствената си дъщеря. Но го бе сторила. Бе я оставила при родителите си, съумели да избегнат жестокостта на янките и да преживяват от търговия в Атланта. Фермата „Седемте сестри“ била опустошена, но островът останал недосегаем за разрухата. И през лятото на 1865 година Дженевив най-сетне се върнала в дома си.
Последната страница в дневника беше написана тогава.
Последните думи на Дженевив О’Шей.
Джен остана дълго време неподвижна, загледана в сенките, шарещи по стените, заслушана в жалния вой на вятъра, който страдаше за бедната измъчена жена, за детето, което бе изоставила, за любовта, променила живота й. Джен не можеше да заплаче, усещаше само непоносима тежест в гърдите. И странно чувство на облекчение.
— Благодаря ти, Дженевив — прошепна тя. — Най-сетне зная поне защо.
И все пак доста въпроси останаха без отговор. Имаше и друга жена, чиято тайна Джен трябваше да разкрие. Чувстваше се толкова изтощена, сякаш през всички тези години Дженевив бе запазила цялата си мъка, за да сподели непосилния си товар със своята далечна наследница. Джен не беше сигурна дали има достатъчно сили, за да я понесе. Нямаше представа каква магия витаеше в тази стара къща, та бе успяла да доведе Дженевив отново в дома й. Но съзнаваше, че вратата наистина е отворена. Трябваше да открие цялата истина и след това да я разкаже на майка си… и на дъщеря си.
Джен хвърли поглед към прозорците. Грохотът на бурята отслабваше. Може би Рейф беше прав. Вероятно днес ще съумее да се добере до изследователската станция и да използва тяхната радиостанция. Надяваше се да успее. Трябваше на всяка цена да се свърже е Ани. Защото спомените по необясним начин се бяха предали на дъщеря й. Увереността, че и тя ще бъде изоставена, както навремето другата Ани.
Джен трябваше да убеди дъщеричката си, че това никога няма да се случи.
Но преди това трябваше да разкрие още една тайна.
Тя надникна в спалнята само за да се увери, че мъжът не е изчезнал. Усмихна се, щом зърна дълбоко заспалия Рейф. Добре че не възнамеряваше да се измъкне навън в бурята. Нейният спасител едва ли би се събудил, за да й попречи.
Влизането й в таванската стаичка се бе превърнало в ритуал. Джен първо отмести капака. После разпръсна фенерчетата и запали свещите една по една, сякаш подготвяше езическо жертвоприношение. Най-сетне се насочи към сандъците, чудейки се коя загадка да разплете. Би могла да избере сандъка на Ани, вероятно пълен с богато украсени с панделки рокли и шапки с пера, толкова модерни в края на миналия век. Ала редът на Ани още не беше дошъл. Първо трябваше да научи съдбата на третата Дженевив, да открие дали наистина историята следва един и същ модел.
Тя отвори сандъка, надявайки се да открие прави рокли с удължена талия и перлени огърлици, толкова популярни през двайсетте години на двайсети век. Вместо това откри куфарче.
— Какво, по дяволите…
