представа със силния, самоуверен собственик на театър „Капитал“. Той си беше изградил такъв образ в обществото и в нейните очи и тя трудно можеше да повярва, че в миналото е бил толкова плах, както разказваше Арлис.
Ето къде се е родил талантът на господин Скот, мислеше си Мадлин със съчувствие. Не можеше човек да е живял по един начин, а след това коренно да го е променил, без да притежава необикновено въображение … и решителност.
— Извинете, госпожице Бари — измънка Мадлин. — Имам си работа.
Арлис й намигна и взе пиесата, като четеше тихичко репликите, за да ги научи наизуст.
Мадлин отиде към кабинета на Скот, а сърцето й биеше силно, когато стигна до прага. Вратата беше отворена. Виждаше се гърбът му — той седеше зад голямото махагоново бюро. Бялата ленена риза, хубаво изгладена, падаше по широките му рамене… Беше свалил бледозеленото си сако, което носеше цял ден, и беше развързал черната си вратовръзка.
Странна гледка представляваше сега господин Скот — седеше тихо и спокойно, а през целия ден тичаше без умора. Изглеждаше да е събрал енергия за десетима и управляваше театъра като капитан на кораб. Режисираше актьорите по време на репетиция. Според случая ги хвалеше и им заповядваше, докато изпълнението му харесаше. После отиваше при бояджиите, местеше тежките декори, като обясняваше как иска да ги боядисат и само дето не грабваше четката да свърши сам работата.
Всеки член на трупата знаеше, че рано или късно работата му ще бъде взискателно прегледана и всички се стараеха Скот да бъде доволен. Когато ги похвалеше, хората грееха от удоволствие. Мадлин копнееше да получи подобно внимание от негова страна, да я забележи, но не като човек, правещ само бели.
Щом Мадлин спря на вратата, Скот се стегна и мускулите на гърба му се очертаха. Макар тя да стоеше безмълвна, той се обърна и я погледна въпросително през рамо.
— Господин Скот — каза тя. — Мисля, че бих могла да ви помогна за кореспонденцията. Забелязах колко писма са се натрупали, а… Бих могла да пиша, а вие да ми диктувате.
Тя забеляза, че той не я слуша и с надежда добави:
— Добра съм в краснописа.
Доста дълго време Скот мълча. Подреждаше купа с писма на бюрото си, а после я погледна. Бавно притегли близкия стол и премести няколкото книги, сложени на него.
— Защо не? — промърмори той.
Мадлин се настани и взе лист и перо — щеше да пише в ъгъла на бюрото. Скот дръпна един лист от върха на купчината и мълчаливо го прочете, приглаждайки косата си с ръка.
Девойката осъзнаваше насладата да бъде сама с него и продължи дискретно да го разглежда. Беше обут в сив панталон, мускулите му бяха издължени и добре оформени. Много от ролите, които изпълняваше, изискваха голяма атлетичност. Сцените с дуелите, които играеше всяка вечер, го поддържаха във великолепна физическа форма.
— Адресирайте писмото до мосю Жак Домие, рю дьо Бо Арт, Париж.
За изненада на Мадлин, Скот започна да диктува на френски език. Тя разбра, че той я изпитва дали наистина знае френски. Приемайки предизвикателството, тя започна прилежно да пише.
По време на диктовката Мадлин разбра, че Скот помага на директора на Комеди Франсез да наеме театрален салон в Лондон, в който да покаже на английската публика своите артисти.
— Извинете, господине — прекъсна го Мадлин в средата на изречението. — Мисля, че този глагол трябва да се спрегне в минало подчинително…
— Оставете!
Мадлин се замисли.
— Господин Скот, сигурна съм, че знаете колко държат французите на езика си…
— Сигурно знам много повече неща за французите от вас — отвърна той. — И ще спрягам проклетия глагол, както си искам.
— Много добре — наведе глава над листа Мадлин.
— Все пак грешите — промърмори тя.
Изведнъж раздразнението на Лоугън се смени с весело настроение. Той едва потисна напушилия го смях. Никой не беше си позволявал да говори с него така свободно. Аристократите, с които общуваше, се държаха покровителствено освен в случаите, когато му искаха нещо. Хората, които работеха за него, му казваха винаги онова, което той искаше да чуе. Единственият човек, който разговаряше с него като с равен, беше Джулия, но тя беше благородничка по произход и можеше да й се довери. Това момиче… Мадлин… нямаше нищо. Нейното съществуване зависеше изцяло от доброто му желание и въпреки това тя се опитваше да му противоречи.
— Тогава го променете — каза той и продължи да диктува, преди тя да реагира. Беше сигурен, че когато завършиха писмото, ръката я болеше, но тя не го помоли да диктува по-бавно.
Продължиха със следващото писмо, адресирано до директора на застрахователна компания. Лоугън предлагаше да се създаде фонд за подкрепа на пенсионирани актьори, а също и за благотворителни помощи за вдовици и деца на актьори, фондът трябваше да се попълва с годишни вноски от заплатите на актьорите и няколко благотворителни представления.
— Много мило от ваша страна — заключи Мадлин след края на писмото. — Предполагам, че повечето театрални директори не се грижат за положението на бившите си актьори.
— Не съм от тях — отговори Скот. — По този начин привличам най-добрите актьори в „Капитал“ и ги задържам тук. Колкото по-добри са спектаклите, толкова повече печеля.
— Сиреч, единственият ви мотив е печалбата?
— Точно така.
— Не вярвам, господин Скот. Вие сте добър… само че не искате хората да ви смятат за добър.
Той я погледна иронично.
— Защо мислите така, госпожице Ридли?
Мадлин го погледна, без да мигне.
— Вие не ме уволнихте дори тогава, когато имахте пълно право да го сторите. Сега пък правите постъпки да се погрижите за работниците си, когато остареят и не могат да се трудят. Това са действия на добър човек.
— Госпожице Ридли… — той поклати глава, за да й покаже, че не проумява наивността й. — Нищо не върша от добро сърце. Боже, как ли сте оцелели с тази ваша наивност? Вие нищо не знаете за миналото ми, не знаете на какво съм способен. Във ваш интерес е да не се доверявате на никого… включително и на мен.
— Но защо да се страхувам от вас?
Ръцете му се свиха в юмруци. Очите му бяха с цвета на синьо-виолетов пламък, когато втренчи поглед в нея. Тежка тишина надвисна над кабинета, а сърцето на Мадлин биеше все по-лудо.
— Нека се надяваме да не разберете защо — меко отговори Скот.
С всяка изречена дума Лоугън Скот разбиваше девическите й представи. Той беше мъж до мозъка на костите си, пълен с енергия. Ако тя успееше да го привлече в леглото, това завинаги щеше да я промени емоционално, а и физически. Тази мисъл я накара да се почувства неспокойна.
Мадлин отклони очи и се загледа в скута си, когато чу тихия му, леко презрителен смях.
— Достатъчно за днес.
— Да дойда ли утре? — попита тя.
Настъпи дълга тишина, а Лоугън се мръщеше над претрупаното си бюро. Джулия, дявол я взел, знаеше чудесно, че той има крещяща нужда от секретарка. Лоугън възнамеряваше от месеци да наеме някого за тази работа, но и досега не беше намерил време да беседва с кандидатите.
С помощта на Мадлин той би могъл да отхвърли натрупаната работа за два пъти по-кратко време, отколкото ако я вършеше сам. Вероятно нямаше да е зле тя да поработва час-два на ден в кабинета му. Освен… той изненадано осъзна, че нейната близост му… въздействаше. Възбуждаше го. Намръщи се и смени позата си, като я гледаше с присвити очи. Беше необичайно да реагира така на присъствието й. Тя беше толкова млада и наивна, а и той не беше от мъжете, които налитаха на девственици, независимо какво изкушение би представлявало това.
