си, щом така искаш.
— Не сме благотворително дружество, по дяволите!
— Имам нужда от помощничка — каза Джулия. — Отдавна се нуждая от човек. Мадлин отговаря на изискванията. Защо придаваш такова значение на проблема?
— Защото тя…
Лоугън рязко млъкна. Проблемът се състоеше в това, че девойката го притесняваше, без той да осъзнава защо. Може би защото беше смешно откровена и безпомощна… противно на собствената му същност. Тя го караше да се чувства неудобно; беше такава, каквато самият той никога не би искал да бъде и винаги се беше борил да промени характера си. Естествено Лоугън нямаше да достави на Джулия удоволствието, като й признае всичко това. Беше й неприятно, че той винаги успяваше да подреди живота и чувствата си с очевидна лекота.
— Лоугън, трябва да има някакво обяснение — каза Джулия нетърпеливо, като изобщо не се досети какви мисли се въртят в главата му.
— Достатъчен е фактът, че тя е една непохватна глупачка.
Джулия зяпна.
— На всеки може да му се случи нещо неприятно. Не ти прилича да проявяваш такава дребнавост!
— Тя напуска и повече нито дума по въпроса!
— Тогава ти сам я уволни! Аз сигурно ще се затрудня с обяснението.
— Аз пък нямам подобен проблем — каза й Лоугън. — Къде е тя?
— Изпратих я да помага на госпожа Литълтън за костюмите — рязко отвърна Джулия, обръщайки се към отрупаното с книги бюро.
Лоугън напусна кабинета й твърдо решен да открие девойката. Шивачницата се намираше в една по- отдалечена сграда, поради това че беше застрашена от пожар повече от другите работилници. Така при един евентуален пожар можеше да се изолира, без да засегне останалите постройки.
Госпожа Литълтън беше едра жизнерадостна жена с гъсти кестеняви къдрици. Тя имаше изключително сръчни ръце и създаваше най-изтънчените сценични костюми, които можеха да се видят някъде. Беше наела шест момичета да й помагат — те шиеха и кърпеха огромната колекция от костюми, подредени по лавиците. Колекцията на театър „Капитал“ беше много богата, защото и актьорите, и зрителите бяха наясно, че нищо не се жали за постигане на желания ефект.
— Господин Скот — каза весело шивачката. — Какво ще обичате? Да не би ризата, с която бяхте снощи, да ви е тясна в ръкавите? Още ще ги отпусна, ако трябва.
Лоугън не си губеше времето в дребнави разговори.
— Има едно ново момиче — госпожица Ридли. Искам да го видя.
— Ах, много е сладка, нали? Изпратих я оттатък с няколко костюма, които трябва да се изперат по специален начин. Коприната е много нежна, за да се суши в града, на този пълен със сажди въздух. Затова ще занесем костюмите извън града — там ще ги перем и сушим…
— Благодаря — прекъсна я Лоугън, който изобщо не се интересуваше от прането. — Приятен ден, госпожо Литълтън.
— След като натовари кошниците на каруцата — каза шивачката, — тя трябва да донесе в канцеларията ви скиците за костюма на Отело.
— Благодаря — процеди Лоугън, изпитвайки раздразнение или може би тревога, като разбра, че Мадлин ще посети кабинета му. Дано имаше късмет нищо лошо да не се случи, докато тя не си тръгне. Нали щом се появеше някъде, ставаше някакво нещастие.
Все пак, когато стигна до стаичката, която считаше за своя свещена територия, там нямаше никого… Но беше доста по-чиста, отколкото е била години наред. Свитъците бяха подредени на купчинки, прахът по полиците и мебелите беше избърсан, а хаосът на претрупаното му бюро беше оправен и то беше чисто.
Лоугън влезе в кабинета си и слисано се огледа.
— Как сега ще си открия нещата? — промърмори той. Вниманието му беше привлечено от едно цветно петно в стаята — полуразцъфнала червена роза, поставена в чаша вода върху бюрото му.
Изненадан, Лоугън докосна пурпурния цвят.
— Това е покана за помирение — гласът на Мадлин прозвуча зад него. Той се обърна и я видя до рамката на вратата приятелски усмихната. — Заедно с обещанието ми да не ви причинявам повече рани.
Объркан, Лоугън я гледаше мълчаливо. Уволнението, за което така бързаше да я уведоми, спря на устните му. Досега не беше почувствал никаква вина, но изпълненото с надежда хубаво лице на девойката, го накара да се почувства неудобно. Нещо повече, нямаше начин да я уволни сега, без да се покаже като страшилище пред всички останали. Той се питаше дали тя беше толкова невинна, колкото изглеждаше, или умело се преструваше. Големите й кафяви очи не даваха отговора.
За пръв път Лоугън осъзна, че Мадлин е хубава — не, красива! — с фини черти, с кожа като порцелан и уста, едновременно невинна и чувствена.
Фигурата й беше стройна и стегната, без онази чувствена закръгленост, която той предпочиташе у жената, но все пак привлекателна.
Лоугън седна на стола и я погледна внимателно.
— Откъде я взехте? — попита той, посочвайки розата.
— От пазара за цветя при Ковънт Гардън. Днес отидох рано сутринта. Кукловодите и продавачите на птици там са много интересни, а какво поразяващо разнообразие от плодове и зеленчуци…
— Но не е безопасно да ходите там сама, госпожице Ридли. Крадците и циганите набързо пребъркват наивници като вас.
— Не се страхувам, господин Скот — усмихна се тя лъчезарно. — Много мило, че се грижите за мен.
— Не се грижа — каза той бавно, барабанейки с пръсти по бюрото. — Просто съм свидетел на бедите, които ви съпътстват.
— Не е вярно — каза Мадлин без злоба. — Бих отбелязала, че досега никому не съм причинявала някаква беда. Водя съвсем тих живот.
— Тогава ми кажете защо едно явно добре възпитано момиче като вас търси работа в театър „Капитал“?
— За да съм близо до вас — отговори тя.
Лоугън поклати глава при безсрамните й думи. Изречени от девойка като нея, те нямаха смисъл. Невинността и липсата й на опит бяха повече от очевидни. Защо искаше да има любовна връзка с него?
— Семейството ви знае ли къде сте? — попита той.
— Да — отговори тя почти веднага. Устните му се свиха недоверчиво.
— Кой е баща ви? С какво се занимава?
— Той е … фермер — предпазливо отговори Мадлин.
— Добре печели, както личи.
Подозрителният му поглед се плъзна по леката вълнена тъкан и добре ушитата й рокля.
— Защо не сте у дома при близките си, госпожице Ридли?
Отговорите й ставаха все по-колебливи и Лоугън усети внезапното й безпокойство.
— Скарах се с тях.
— Защо? — попита той, като не пропусна да забележи как при лъжата по бузите й пламна руменина.
— Не бих искала да говоря…
— Мъж ли е замесен?
Лоугън забеляза в кафявите й очи искрица на изненада от точната забележка. Облегнат на стола, той студено я наблюдаваше.
— Ще спрем дотук, госпожице Ридли. Не искам да зная… и не ме интересува личния ви живот. Все пак нека ви напомня още веднъж, че ако храните някаква надежда вие и аз някога да …
— Разбирам — Каза тя сухо. — Вие не желаете да имате любовна връзка с мен.
Мадлин се отправи към вратата на кабинета, където поспря и добави:
— Все пак хората променят намеренията си.
— Но аз не — каза Лоугън, като се намръщи, щом тя изчезна от погледа му. За Бога, нима тя не разбира
