Андрю погледна през рамо и измърмори някаква благодарност.
— Знаех си, че няма да ми откажеш. Сигурно ще си доволен да разбереш как би реагирал баща ми, ако научеше за това.
Печална усмивка се появи на устните на Лоугън, докато дописваше чека.
— Всъщност е така.
Той подаде чека на Андрю, но го отдръпна, когато Андрю нетърпеливо посегна да го вземе.
— Давам ти го заедно с един съвет.
— Знаеш добре, че не понасям съвети.
— Ще ме изслушаш заради проклетите десет хиляди. Плати си дълговете, Андрю, и си намери някакво по-евтино занимание. Ти не си способен да печелиш — лесно се поддаваш на чувството си в момента.
— Тогава ти трябва да си най-добрият играч на света — измънка Андрю. — Не се поддаваш на чувствата си, освен ако не ги показваш на сцената срещу печалба.
Лоугън се засмя и се облегна на стола.
— Кажи ми как е баща ти?
— Същият си е, както преди — строг и вечно недоволен. Всичко би дал, за да притежава няколко скици на Рубенс или Рембранд.
— Колекцията Харис — каза Лоугън и очите му светнаха. — Десет оригинални скици на Рембранд, включително „Полският ездач“.
Андрю вдигна ръце в знак на престорена тревога.
— Само не ми казвай, че и ти искаш да я имаш?!… Предупреждавам те да стоиш настрана, иначе кръв ще се лее.
Лоугън сви рамене с престорена ленивост.
— Къде мога да се меря аз с графа?
— Интересно е, че ти и баща ми сте еднакво пристрастени към изкуството — отбеляза Андрю.
Лоугън му се усмихна присмехулно.
— Мнозина обичат изкуството, Андрю. Дори хора от по-низшите класи.
— Но колко синове на фермери могат да си позволят да колекционират? Баща ми твърди, че си купил онзи ван Дайк, който той толкова искал да има, само за да го ядосаш.
— Но защо да постъпвам така? — меко попита Лоугън.
— Вярвам на графа, като казва, че се опитваш да го впечатлиш. Той твърди, че този твой стремеж идва от факта, че си израсъл в сянката на богатата ни къща. Че искаш да му докажеш колко високо си се издигнал.
Изведнъж Лоугън ужасно се разгневи и не се постара да прикрие това. Думите на Андрю разкриха една болезнена истина, която той отказваше да признае. Лоугън не знаеше защо изпитва такова изострено чувство за съперничество с граф Рочестър. То имаше нещо общо с начина, по който графът го гледаше — надменно и презрително. Този преценяващ поглед винаги пораждаше у Лоугън решителност да докаже, че не стои по-ниско от графа, освен по произход.
— Единствените хора, които искам да впечатля, са зрителите, които плащат да посетят представленията ми. Мнението на баща ти никога не ме е интересувало. Предай му какво съм казал.
— Боже, в какво лошо настроение си! Нека сменим темата с нещо по-весело. Още ли държиш в лондонската си къща онази сладка тъмнокоса прислужница?
Лоугън поклати глава.
— Помолих я да напусне.
— Как е могло да ти омръзне това изключително същество? Къде е тя сега? Не се срамувам да обера трохите ти.
— Не бих й направил такава лоша услуга, като ти кажа къде живее.
Андрю се засмя.
— Добре де. Има и други хубави слугини.
Той се отправи към вратата и ухилено пъхна чека в джоба си.
— Моите сърдечни благодарности, Джими. Знаех си, че няма да ми обърнеш гръб.
— Пази се от беди — многозначително каза Лоугън.
Андрю го погледна с невинен израз.
— Ще се постарая.
Печално усмихнат, Лоугън гледаше как приятелят му от детинство си тръгва. Въпреки големите си прегрешения, у Андрю имаше нещо добро. Той никога през живота си не бе обидил някого съзнателно. Често неговото предизвикателно държане се дължеше на желанието му да привлече вниманието на баща си.
Лоугън се замисли за граф Рочестър и зловещо се усмихна. Голямо удоволствие му достави начинът, по който миналата година измъкна картината на ван Дайк изпод носа на графа. Старецът винаги се гордееше с познанията си за изкуството и изглежда страшно се ядоса, че синът на един от неговите арендатори беше уважаван патрон на Обществото на художниците.
През последните няколко години Лоугън усърдно трупаше знания, като разговаряше с художници и колекционери и пътуваше често из Европа с познавачи, докато си изгради собствен художествен вкус. Галерията в провинциалната му къща се прочу с колекцията си.
— Струва ми се смяташ, че като притежаваш един ван Дайк, ставаш културен човек — беше му казал Рочестър миналата година, след като Лоугън спечели търга.
— Не, милорд — беше отговорил Лоугън, надсмивайки се над ледения гняв на графа. — Просто богат човек.
Рочестър се мъчеше да намери унищожителен отговор.
— Напредваш твърде добре за човек, който се прави на смешник, за да забавлява масите.
— Това се нарича театър — с лека усмивка беше отбелязал Лоугън.
Нищо не беше в състояние да затъмни победата му, когато се сдоби с картината, която Рочестър така ревностно желаеше.
Старецът изсумтя.
— Актьори, певци, циркаджии… За мен са един дол дренки.
— Но защо професията ми ви дразни толкова много? — беше попитал Лоугън. — Бихте ли предпочел да стана арендатор на земята ви като баща ми?
— Земеделието е далеч по-почтено занимание от това да играеш като дресирана маймуна.
— Но не е толкова печелившо — беше му отговорил Лоугън, като се отправяше да вземе картината си.
В живота му имаше малко моменти на удовлетворение, които да могат да се сравнят с този, когато се превърна в трън в очите на Рочестър. Това беше дълго изкачване нагоре. Той използваше печалбата от театъра за рискови вложения, някои от които му струваха доста скъпо. Лоугън беше изучил финансите така, както беше изучавал изкуството, макар първото да беше далеч по-скучно. Стремежът към парите беше безусловно просташки, буржоазен, но нямаше друг избор. Начинът му на живот струваше много пари и той се научи да пренебрегва надменността на аристократите, които наследяваха богатствата си вместо да ги печелят. Нека Рочестър му се подиграва и го нарича парвеню… Истината беше, че Лоугън притежаваше ван Дайк и всички проклети картини, които желаеше.
Връщайки се към настоящето, Лоугън се почеса по врата и излезе от кабинета си. Отправи се към бояджийницата с намерение да прегледа последните работи по декорите. Нечии гласове в коридора го накараха да спре. Единият без съмнение беше на Андрю, а другият… женският глас предизвика тръпки но гърба му.
Лоугън усети как пръстите му се свиват в юмруци. Трябваше да се сети, че Андрю щеше да забележи Мадлин Ридли, ако тя се намираше наоколо. „Няма значение“, опита се да си внуши той, но изведнъж почувства, че ще се пръсне. Следвайки гласовете, той влезе в библиотеката, без да чука.
Андрю се беше облегнал на един сандък с книги и любезно говореше на Мадлин, която подреждаше купчините книги върху масата. Пред високия Андрю тя изглеждаше съвсем дребна. Кичурите на златисто- кестенявата й коса се бяха измъкнали изпод фуркетите и падаха свободно около лицето и шията й. Застанала между окъсаните книги и прашните полици, тя приличаше на лъч светлина в стая без
