прозорци.
— Господин Скот — каза усмихната Мадлин. — Реших да започна инвентаризацията на библиотеката.
Лоугън не й обърна внимание и погледна Андрю.
— Помислих, че си си тръгнал.
— Канех се… Но попаднах на това прекрасно същество. — Андрю замълча и добави — Между другото, тя не е актриса.
Това беше напомняне, че заповедта на Лоугън беше да не се увърта около актрисите на театър „Капитал“, но не се отнася за другите помощнички.
Желанието да стисне дебелия врат на Андрю беше много силно.
— Да се разберем! Не се навъртай около хората, които работят тук, без значение какви са. Ясно ли ти е?
— О, пределно ясно.
Андрю се ухили на Лоугън.
— Извинете ме, но мисля, че присъствието ми тук е излишно.
На излизане той промърмори на Лоугън:
— Тя не е твоят тип, нали?
Лоугън не му отговори, гледаше Мадлин. Когато Андрю си отиде и всичко утихна, той се обърна към нея:
— Вървете си, госпожице Ридли.
Мадлин беше озадачена и напрегната. Струваше й се, че отново го разочарова.
— Господин Скот, не аз привлякох вниманието на лорд Дрейк. Той случайно ме видя, когато влезе в библиотеката и беше много любезен. Имаше намерение само да ми помогне.
В сините очи на Лоугън светнаха ледени отблясъци.
— Опитваше се да ви помогне да се съблечете и да си легнете. Щом сте толкова ограничена да не го разберете, ще продължа с обясненията. Лорд Дрейк редовно ухажва хубави млади момичета като вас. От него нищо няма да получите освен някоя плесница, гъдел и най-вече някое копеле в утробата си. Ако желаете това — ваша работа, но не тук, в моя театър.
Мадлин пламна.
— Защо не допуснем, че той прояви само любезност?
— Защото девойка като вас не предизвиква любезност у мъжа.
Лоугън подчерта думата „любезност“. Мадлин се засегна и се отдръпна от масата, разминавайки се с него на път към вратата.
— Вие твърдите, че аз съм се държала неприлично…
Тя не довърши, защото Лоугън я хвана, ръцете му я изгаряха през плата на роклята й. Той грубо я обърна към себе си.
— Казвам, че когато един мъж ви погледне, не може да се въздържи да не мисли…
Лоугън млъкна и дълго я гледа. Мадлин преглътна и погледът му реагира при това леко движение. Тя се питаше дали той я желае и какво да направи, за да го окуражи. Сърцето й спря да бие, когато осъзна, че той я гледа с намерение да я обладае също така, както лорд Дрейк би го сторил, според твърденията на Лоугън.
Пръстите й се разтрепериха от нетърпение да докосне лицето му — там, където брадата му беше леко поникнала… решителната линия на носа, извивките на веждите… твърдата, широка уста. Мадлин искаше някак си да смекчи устните му и да притисне своите към тях… Тя копнееше да потъне в прегръдката му.
Скот я отблъсна така неочаквано, че тя едва не падна назад. Лицето му побеля.
— Простете ми — каза той равнодушно. — Държах се неуместно.
Коленете на Мадлин се разтрепериха. Тя имаше чувството, че нещо в стомаха й пулсира. Пристъпи към масата и се подпря на нея, за да запази равновесие.
— Аз… — устните й бяха сухи и тя ги облиза, преди да продължи. — Аз няма да говоря повече с лорд Дрейк, господин Скот.
— Правете, каквото искате — каза той рязко. — Нямам право да се меся в избора на приятелите ви.
Мадлин смутено гледаше профила му. В един момент той изпадаше в гняв, а в следващия беше напълно безразличен. Сигурно някъде беше сбъркала, защото пропусна възможност, от която всяка по-опитна жена би се възползвала. Мадлин съвсем се провали като съблазнителка.
Тя чакаше той да напусне стаята, но Лоугън стоеше неподвижен. Виждаше се, че всеки мускул на тялото му се беше стегнал. Сякаш в него се водеше страхотна вътрешна борба.
— Господин Скот? — попита Мадлин нежно. — Ако нямате нищо против… бихте ли довършили онова, което искахте да кажете?
Лоугън обърна глава. Той се вгледа в нея с помръкнали очи.
— Вие казахте, че когато един мъж ме погледне — подсказа му Мадлин, — не може да се въздържи да не мисли…
Напрежението растеше, докато Скот не тръсна глава и смутено се засмя.
— Боже — процеди той, пресичайки стаята. — Какво ли съм сторил, та да заслужа това?
През следващите две седмици Лоугън откри, че е обект на най-странното преследване, което му се беше случвало. Щом завиеше зад някой ъгъл, Мадлин беше там, необикновено услужлива, като го подлудяваше в стремежа си да му угоди. Когато сутрин влезеше в кабинета си, тя вече го очакваше — с пакетче кифлички или горещ чай на бюрото му. Тя му подаваше различни неща, преди той да осъзнае, че му трябват… Изучи навиците му — с колко захар пие чая си, как да бъдат колосвани ризите му.
Натрапчивата й всеотдайност дразнеше и объркваше Лоугън, но едновременно с това… Той не беше срещал друг човек, който по-бързо да откликва на нуждите му. Тя се грижеше костюмите му да бъдат чисти, добре изгладени и подредени, носеше книги от театралната библиотека и поддържаше реда в кабинета и гримьорната му.
Лоугън едва се въздържаше да не й каже да го остави на мира, но все още не можеше да изрече тези думи. Беше много удобно тя да му е под ръка… и някак си приятно да наблюдава малкото й, изразително лице, когато й диктуваше или когато подреждаше купчините текстове, току-що пристигнали от печатницата. В нечетните дни, когато Мадлин беше много заета и не идваше направо в кабинета му, той се улавяше да следи по часовник идването й.
— Закъснявате — каза Лоугън една сутрин, когато тя дойде да му помогне за кореспонденцията. — Чаках ви.
— Извинете, господине — рече Мадлин задъхано, — но трябваше да помогна на госпожа Литълтън за пробите на костюмите.
— Много време прекарвате в шивачницата. Щом госпожа Литълтън е претоварена, кажете й да наеме още една шивачка. Тук има писма, на които трябва да се отговаря.
— Да, господине — покорно се съгласи Мадлин с лека усмивка на устните.
Лоугън разбра, че е проявил ревност и собственическо чувство, и се намръщи.
— Кореспонденцията ми е далеч по-важна от драперийките на госпожа Литълтин — рече той, търсейки необходимото му оправдание.
Мадлин се усмихна и седна на обичайното си място.
Лоугън я караше да работи в кабинета му дълго време, като разчиташе, че това е най-безопасното място за такава наивничка като Мадлин. Тя беше лишена от чувство за страх, което силно безпокоеше Лоугън, защото я откриваше да работи на различни места — ту забиваше гвоздеи в дърводелницата, ту се катереше по високите конструкции на сцената. Последната случка препълни чашата. Един ден Лоугън се качи на сцената и се натъкна на няколко сценични работници, които гледаха как Мадлин работи високо над тях. Тя държеше в едната си ръка въже и го прекарваше през макара, която беше закрепена за решетката на височина три метра под покрива на театъра.
— Браво, моме! — викна един от тях.
