ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Беше десет и половина вечерта, когато на връщане в Лондон Лоугън най-после пристигна в Бъкингамшир. Той беше сигурен, че Рочестър още не си е легнал. Графът спеше не повече от няколко часа. Той приличаше на стар паяк, който плете мрежите си късно през нощта с надеждата да хване някоя нещастна жертва на сутринта.
Рочестър умееше да открива уязвимите места на хората и да ги използва. Той например беше убедил една вдовица да му продаде къщата и имота си на цена, по-ниска от истинската, друг път беше принудил един свой роднина на смъртното му легло да подпише ново завещание, в което Рочестър е главният наследник, естествено. Андрю беше разказал тези случаи, както и много други, на Лоугън и двамата се бяха присмивали на алчността на стареца.
Каретата премина през селото, разположено до имението на Рочестър, и покрай двора на църквата, изпълнен с надгробни паметници и плочи, напомнящи славното минало на рода Дрейк. Мисълта, че е техен потомък… Боже, че е син на Рочестър… потресе Лоугън. Той винаги беше мразил графа — пресметлив, алчен негодник. Не можеше същата кръв да тече и в неговите вени. Беше по-отвратително, отколкото да е син на Пол Дженингс. Дженингс беше само един грубиян. А Рочестър беше далеч по-пресметлив, използваше хората за постигане на личните си цели, а после, когато не му трябваха, ги пренебрегваше.
Каретата премина покрай голяма къща, заобиколена с каменна ограда. Това беше домът, който Лоугън беше построил за семейство Дженингс преди няколко години. Мери, Пол и трите им деца тук живееха добре. Пол все така беше арендатор в имението на Рочестър. Но сега имаше възможност да наеме работници, затова посрещаше всяко утро в пияно състояние. Лоугън беше поел изцяло издръжката на семейство Дженингс при условие, че те няма да го посещават в Лондон. Все пак той считаше тази цена за малка в замяна на спокойствието си.
Стигнаха до голямата къща на имението, чиито познати очертания едва се долавяха в тъмнината. Голямата зала, построена още преди три поколения, беше от камък с арки от резбована дъбова ламперия. Както при предишните й собственици, така и сега от Рочестър Хол лъхаше едно сурово достойнство — всичко излъчваше непристъпност и негостоприемство. Дори прозорците бяха малки и тесни, сякаш да предпазват от всякакво натрапване.
Лоугън от детинство познаваше повечето от прислужниците в Рочестър Хол и влезе, без да се представя. Той дори не им позволи да уведомят господаря за пристигането му. Насочи се към библиотеката, където графът съсредоточено разглеждаше албум с художествени гравюри.
— Скот — каза Рочестър с присвити очи, — не очаквах да ме посетиш по това време.
Лоугън се поколеба и спря до вратата като прикован. Външно двамата не си приличаха, освен в осанката и телосложението. Все пак имаше нещо в линията на долната челюст на стареца, като че ли дялана с тесла, в острата линия на носа и решителните очертания на веждите… Боже мили, нима собствените му черти бяха по-различни?
Лоугън не обърна внимание на пулсирането в главата си и влезе в библиотеката.
— Май напоследък съм все неочакван гост — отговори той и се приближи до албума с гравюрите. Той забеляза една илюстрация върху фина чиния, изработена от английския гравьор и портретист Уилям Фейторн, и я докосна.
Рочестър изръмжа и дръпна книгата.
— Нима си дошъл да хленчиш, защото аз купих колекцията Харис въпреки големия ти залог?
— Никога не съм хленчил, милорд.
— Но го направи в онази смехотворна постановка на „Ричард Втори“, която имах нещастието да посетя преди няколко години. Надявам се повече да не видя подобно представление.
— Изпълних ролята така, както е написана от автора — спокойно отговори Лоугън.
— Съмнявам се дали Шекспир е имал подобни намерения, когато е хванал перото — забеляза Рочестър.
— Добре го познавате, нали? — попита Лоугън, а старецът се намръщи.
— Нагъл кучи син! Казвай за какво си дошъл и поемай по пътя си.
Лоугън дълго го гледа, за да преодолее желанието да си тръгне веднага без всякакви думи.
— Е? — Рочестър вдигна вежди въпросително.
Младият мъж се облегна на масата и отмести книгата с гравюрите, да си направи място.
— Искам да ви попитам нещо. Кажете ми, милорд… познавали ли сте се някога с госпожа Нел Флорънс?
Рочестър не реагира на името, освен че стисна лупата в златна рамка.
— Нел Флорънс? — повтори той бавно. — Името ми е непознато.
— Някога е била актриса на Друри Лейн.
— Трябва ли да имам нещо общо с подобна тривиална информация?
Той гледаше Лоугън, без да мига, като че ли нямаше какво да крие. Очите му бяха като на риба.
Нещо в душата на Лоугън се прекърши, защото той усети, че госпожа Флорънс му беше казала истината. Почувства болезнена празнина в гърдите и дълбоко си пое дъх.
— Вие сте един стар лъжец — каза той дрезгаво. — Години наред сте се упражнявали в това, нали?
— Може би ще се наложи да ми обясниш какво те накара да избухнеш така. Някоя клюка, която ти е казала госпожа Флорънс, а?
Лоугън сключи ръце, за да не почне да троши наред всичко в библиотеката. Знаеше, че е почервенял от гняв, и си мечтаеше да добие същото равнодушно изражение като Рочестър. Какво беше станало със самообладанието на Лоугън през последните месеци? Той винаги беше успявал да запази чувствата си само за сцената. А сега те извираха от всяка част на неговото същество.
— Как можеш да живееш със спокойна съвест, по дяволите? — попита Лоугън с разтреперан глас. — Как можа да дадеш собствения си син на грубиян като Дженингс?
Рочестър остави лупата настрана особено внимателно. Кожата му посивя.
— Да не си полудял, Скот? Нямам представа за какво говориш.
— Нека поосвежа паметта ти — каза яростно Лоугън. — Преди трийсет години ти си дал незаконния си син на Пол и Мери Дженингс, за да го отгледат като свое дете. Работата е там, че те не са способни да гледат кучетата си, камо ли едно дете. В следващите шестнайсет години безброй пъти бях пребиван до кръв от моя „баща“. През цялото време ти си знаел какво е ставало и не си направил нищо.
Рочестър най-сетне отклони поглед и се престори, че разглежда лупата, докато обмисляше отговора си. В следващия момент Лоугън осъзна, че е хванал стареца за ризата и почти го е вдигнал от стола му, докато очите им не се срещнаха.
— Длъжен си да ми кажеш истината, проклет да си! — процеди той. — Да признаеш, че съм твой син!
Лицето на Рочестър застина.
— Пусни ме!
Двамата останаха неподвижни задълго, после Лоугън отпусна ръце. Рочестър седна пак на стола и оправи ризата си.
— Много добре — каза той. — Ще го призная… Ти си копелето, което наследих от дъщерята на Нел Флорънс. Можех да сторя нещо по-лошо от това да те дам на семейство Дженингс. Можех да те изпратя в сиропиталище и да те забравя завинаги. Нещо повече, не съм стоял безучастен, когато този простак Дженингс те пребиваше. Когато побоищата зачестиха, аз го заплаших, че ще загуби земята и издръжката, която му плащах…
— Трябва ли да ти благодаря? — Лоугън изтри ръце в палтото си, понеже се бяха изпотили.
— Без съмнение ти мислиш, че си заслужил да получиш много повече от мен — каза старецът ледено. — Наистина, по едно време имах някои планове за теб, но ти се насочи към театъра. Щях да сторя за теб много повече, ако беше избрал друга професия.
— Сега разбирам защо винаги си мразел театъра — промърмори Лоугън. — Напомнял ти е за майка ми.
Гняв проблесна в очите на Рочестър.
— При мен Елизабет живя много по-добре, отколкото преди това. И още щеше да е жива, ако не беше ти. Беше твърде едър за нея… Тя почина, защото ти беше много голямо бебе, ненаситно зверче!
