— Имаш вид на самотница — тихо каза дукесата. — В миналото и аз понякога се чувствах така. Без значение от какво бягаш, положението може би не е толкова страшно, колкото изглежда.
Мадлин кимна, макар да нямаше никакво намерение да се доверява някому. След като от сърце благодари на дукесата, тя напусна театъра и нае файтон да я откара на Съмърсет стрийт.
Госпожа Нел Флорънс беше възрастна жена с побеляла коса, която на младини трябва да е имала червеникав оттенък. Кожата й беше бледа и леко засегната от времето, костите й бяха грациозни. Тя имаше вид на топъл и добър човек, очарователно суетна.
— Значи скъпата ми Джулия те изпраща при мен, така ли? — попита госпожа Флорънс при посрещането на Мадлин в дома си. — Сигурна съм, че добре ще се разбираме. Доколкото разбрах, ти си актриса. Не? Не мога да повярвам, особено с лице като твоето. Ако имах половината от хубостта ти, когато бях на твоите години… но и тогава се справих добре с онова, което представлявах.
Тя делово разведе Мадлин из двуетажната къща, в която всяка стая беше изпълнена със спомени от кариерата й на актриса.
— Цял Лондон ми се възхищаваше — разказваше госпожа Флорънс, докато вървяха покрай стена с портрети, правени преди трийсетина години. Всяка картина я показваше в различни пози и костюми, някои от които бяха шокиращо разголени. Изглежда, че тя изпитваше голямо удоволствие от изчервяването на Мадлин.
— Май лесно издаваш чувствата си, не е ли така? Какво приятно качество!
Проявила интерес към колекцията от спомени, Мадлин разглеждаше театрални програми в рамки, гравюри и чинии с рисувани старинни костюми.
— Каква прелест е да живееш така — възклицаваше тя.
— Познах и славата, и провала — каза госпожа Флорънс. — Насладих се и на двете. Никога за нищо не съжалявай — това е моят съвет. Ела, ще ти покажа стаята, в която ще отседнеш, а после дълго ще си говорим. Трябва да ми разкажеш всичко за себе си.
Дотогава Мадлин не си беше дала сметка колко прозрачни са мислите й. Изглежда, че госпожа Флорънс можеше да ги чете също тъй лесно, както и Джулия.
— Ах — каза тя, като гледаше лицето на Мадлин. — Ти не обичаш да говориш за миналото си, разбирам. Е, тогава ще си приказваме за други неща.
Мадлин беше благодарна, че старата жена прояви разбиране.
— Благодаря ви, госпожо Флорънс — каза тя, като я придружи до края на обиколката.
След като разопакова малкия си багаж. Мадлин се преоблече в гълъбовосива рокля, гарнирана е тъмновиолетово кадифе. Довечера щеше да отиде в театъра, за да види Лоугън Скот на сцената и да реши за себе си дали той е толкова талантлив, колкото твърдяха другите. Застанала пред огледалото, тя завърши закопчаването на роклята… и се смръщи от резултата.
Дрехата беше добре ушита, но моделът беше ужасен — скромен и практичен със строго малко деколте. Как можеше да съблазни някой мъж, още повече господин Скот, без подходящи дрехи? Изпълнена с копнеж, Мадлин плъзна ръце по тялото си. Да имаше сега една красива копринена рокля с дантелени волани, и пантофки, везани с перли, и свежи цветя в косите…
След като изчетка дългата си златисто-кестенява коса, тя я зави и я закрепи внимателно на кок. Щеше й се да има маша за къдрене, за да си направи хубави къдрици около слепоочията и бузите…
— Нямам дори капка парфюм — каза тя, поклащайки унило глава.
Въпреки това след няколко минути естественото й добро настроение си каза думата. Проблемът щеше да се реши после. Тази вечер тя трябваше да свърши само едно нещо, а то беше да посети първото си театрално представление в Лондон.
Дукесата на Лийдс беше така добра да покаже на Мадлин място зад кулисите, откъдето тя можеше да гледа пиесата.
— Тук ще ти е добре — каза тя на девойката. — Само гледай да не се пречкаш на хората. Те бързат, за да сменят декорите и костюмите — няма да ти е приятно, ако някой се блъсне в теб.
Мадлин послушно се сви встрани и откри, че може да вижда почти всички действия на сцената, макар и от странен ъгъл. Пиесата със заглавие „Отхвърленият любовник“, се предхождаше от едноактен фарс, който разсмя публиката. Завесата падна и по сцената в хаотичен танц се понесоха части от мебели, декори и хора. За по-малко от минута, като по чудо, всичко застана на мястото си. Двама младежи до Мадлин умело дърпаха въжета и макари и завесата се вдигна, за да разкрие красивата обстановка на богата лондонска къща.
Публиката избухна в ръкопляскания и одобрителни възклицания при вида на декора. После двама герои, съпруг и съпруга, започнаха да обсъждат списъка с кандидатите на неомъжената си дъщеря. Мадлин беше очарована от развитието на сюжета, който наблюдаваше. Тя изпитваше истинска симпатия към героинята — невинна девойка, на която не разрешаваха да се омъжи за любимия от детските й години човек, а вместо това я сгодяваха за един грубиян.
Мадлин се изненада, че Лоугън Скот не играеше любимият на девойката, а грубиянът. В мига, в който той се появи на сцената, публиката сякаш се наелектризира. Като всички други и Мадлин стоеше като закована от самоувереността и страховития чар на неговия герой. Той искаше девойката за себе си и дори любовта й към другия мъж не беше пречка към тази цел.
Всяка изминала минута за Мадлин беше като откровение. Тя стоеше мълчаливо зад кулисите, пръстите й бяха впити в една гънка на кадифената завеса, сърцето й биеше така силно, че тя чувстваше ударите му в гърлото си. Щом господин Скот заговореше, тя спираше да диша. Той изграждаше характера на героя си спокойно, следвайки егоизма на този човек и силния му копнеж. Мадлин, както и цялата публика, започна да се надява, че той ще спечели любовта на невинната девойка.
Господин Скот беше на сцената почти през цялото първо действие, като манипулираше, пазареше се и поставяше на изпитания двамата любовници, докато почти доказа, че истинска любов не може да съществува.
— Какво става накрая? — Мадлин не се сдържа да попита шепнешком един от сценичните работници, застанал до нея. — Господин Скот ще се ожени ли за нея или ще я пусне при другия мъж?
Сценичният работник се засмя, като видя с какво внимание Мадлин следи действието на сцената.
— Няма да ти кажа — отвърна той. — Как бих могъл да ти спестя изненадата?
Преди тя отново да го попита, първото действие свърши и настъпи времето за интермедия. Мадлин се дръпна назад, когато завесата се спусна. Група танцьори излязоха на авансцената да забавляват публиката до началото на втората част на пиесата.
Изпълнена с копнеж, Мадлин чакаше в здрача, скрита зад ръба на кадифената завеса. Сякаш измина цяла вечност, докато пиесата започне отново. Тя цялата тръпнеше в очакване и гореше от щастие. Не би предпочела никое друго място пред това, откъдето можеше да вдишва мириса на пот и боя, острата миризма на калциевите лампи.
Едра, тъмна сянка мина покрай нея — един мъж отиваше от сцената към гримьорните. Раменете им се докоснаха при разминаването и той забави стъпките си. Спря и вдигна ръка към мястото, където се бяха докоснали. После бавно се обърна да я погледне. Очите им се срещнаха и Мадлин усети тревожен спазъм в стомаха. Това беше господин Скот.
Блясъкът на капките пот осветяваха всяко ъгълче па лицето му. Макар че цветът на очите му се губеше в сянка, гневът, избухващ в тях ясно личеше.
— Вие… — каза той. — Какво правите в моя театър, по дяволите?
Никой дотогава не беше я ругал. Изненадана, тя забави отговора си.
— Господин Скот… Разбирам, че нейна милост още не е разговаряла с вас за мен…
— Казах ви, че тук нямате работа.
— Да, сър, но дукесата не се съгласи с това. Тя ме нае за нейна помощничка.
