— Уволнена сте — отсече той, пристъпвайки напред, докато не се надвеси над нея.
Тя усети миризмата на потта по кожата му и влажната ленена риза. Изобщо не й беше неприятно — беше очароващо. В сравнение с него мъжете, които тя познаваше, бяха мекушави, скучни същества.
— Не, сър — каза тя и не вярваше, че е посмяла да му възрази.
За малко настъпи тишина.
— Не? — повтори той с твърд глас, като че ли думата изобщо не беше изричана.
— Дукесата каза, че, ако желае, би могла да ме наеме, и че трябва да отида при нея, ако вие се възпротивите.
Последва неприязнен смях.
— Така ли? Бих искал да разбера кой е собственикът на този проклет театър? Елате с мен — той грубо я хвана за ръката.
Спъвайки се, задъхана. Мантии беше повлечена към неговата гримьорна. Ушите й почервеняха от ругатните, които той процеждаше през зъби.
— Сър, бих била много благодарна, ако не използвате подобни изрази в мое присъствие.
— Ти дойде в моя театър без покана, предизвика нещастен случай зад кулисите, отиде и зад гърба ми си измоли работа…А сега ми четеш лекция за поведението ми.
Вратата беше затворена с трясък и те застанаха един срещу друг, като се гледаха. Той — обзет от гняв, а тя — от тихо упорство. Нямаше да му позволи да я изгони от „Капитал“.
— Мислех си, че подобен език не ви е присъщ — каза Мадлин с изключително достойнство.
Господин Скот отвори уста да отговори, после промърмори нещо под носа си.
В малката силно осветена стая всяка черта от лицето му беше ослепителна. Бронзовият му тен изключваше всякакъв грим. Погледът му беше толкова проницателен, че причиняваше болка, а широката челюст беше твърда като камък.
— Вие сгрешихте, госпожице Ридли. За вас тук няма място.
— Господин Скот, ако вие все още сте обиден от моята непохватност, аз се извинявам. Отсега нататък ще бъда много внимателна. Няма ли да ми дадете още една възможност?
Лоугън беше раздразнен от собственото си отношение спрямо нея. Споменът за нея го разсейваше през целия ден.
Молбата на девойката би стопила и ледник, но сега само затвърди решението на Лоугън.
— Случилото се сутринта няма нищо общо с това — каза той рязко. — Работата е, че тук вие не сте нужна.
— Но дукесата каза, че бих могла да помагам за много неща с… костюмите, театралната библиотека….
— Джулия има добро сърце — прекъсна я той. — Успели сте да я подведете. Но аз не се поддавам така лесно.
— Никого не съм подвеждала — възрази тя.
Влезе един прислужник да помогне на Лоугън да се преоблече за второ действие, носейки чиста бяла риза и долна фланела.
— Джордж — рязко го представи Лоугън и започна да разкопчава влажната си риза. До началото на второ действие оставаха само няколко минути.
Никога дотогава Мадлин не беше виждала мъж да се съблича. Всяко разкопчано копче разкриваше блестяща мускулатура. Потресена, тя се отправи към вратата.
— Господин Скот, аз… мисля, че трябва да си вървя…
— Нима ще напуснете „Капитал“? — попита той студено, сваляйки увисналата дреха.
Мадлин бързо сведе поглед, но гледката на широката му, гола гръд завинаги се запечата в паметта й.
— Ще остана, ако дукесата ми позволи.
— Останете, щом искате, но ще си платите за това. Ще превърна живота ви в ад. Разбирате ли?
— Да, господин Скот — прошепна тя, напускайки гримьорната, защото той започна да разкопчава панталона си.
Когато вратата се затвори, Лоугън спря, за да потисне силната си възбуда. Джордж тактично отвърна очи, като прибра използваната риза.
— Бихте ли желали още нещо, сър? — промърмори той.
Кофа леденостудена вода щеше да е от полза, да не говорим за едно питие. Но Лоугън поклати глава и се обърна, като продължи да се съблича. Прислужникът пооправи това-онова в гримьорната и тихо излезе.
Изправен пред огледалото, Лоугън въздъхна, като се опитваше да се съсредоточи върху предстоящата работа … Но умът му беше зает от девойката. От Мадлин.
Коя беше тя и защо, за Бога, искаше да работи в „Капитал“? Беше очевидно, че е добре възпитана за подобно място — тя нямаше нищо общо с грубата тълпа в театъра. Какво е имала предвид Джулия, като я е наела? Той даваше мило и драго, ако можеше да притисне своята помощничка и да й поиска обяснение, но нямаше никакво време за това. Трябваше да завърши представлението и нямаше нищо по-важно от това да даде на публиката на „Капитал“ онова, което тя искаше.
Мадлин успя някак си да се добере до мястото си зад кулисите. Тя обхвана пламтящите си бузи с ръце — сигурно бяха яркочервени. Дали не беше сгрешила, като настояваше да остане в „Капитал“, въпреки неудоволствието на господин Скот? Сигурна беше, че не е този начинът, по който може да се съблазни един мъж.
Защо той не я харесваше? Тя винаги лесно беше завързвала приятелства. Предположи, че не е типът жена, който господин Скот предпочита. Колко ли трудно щеше бъде да промени чувствата му към нея?… Колко време щеше да й бъде нужно? Притеснена, тя се взираше в тъмното пространство зад сцената, където актьорите търпеливо чакаха между декорите.
Завесата се вдигна и историята за обсадените млади любовници продължи. Благодарение на таланта на господин Скот Мадлин скоро забрави всичко освен героя, чиято роля изпълняваше той.
След сложна плетеница от сюжетни обрати грубиянът най-сетне разбра, че дори и да се ожени за красивата девойка, никога няма да спечели любовта й. Представяйки се за анонимен благодетел, той помогна на влюбените, без да им разкрие, че именно той е причината за тяхното щастие. Господин Скот играеше ролята без нотка самосъжаление, без да свали циничната си маска, но по някакъв начин съумяваше да покаже на публиката, че сърцето на героя му страда. Краят на пиесата беше доста сладникаво- горчив.
Сърдечни поздравления и ръкопляскания изпълниха салона и не стихнаха, докато актьорите не се върнаха на сцената, за да получат заслужените овации. Скот беше посрещнат най-възторжено и прие това с лека усмивка и поклон.
Беше обявена програмата за следващото представление и завесата се спусна за последен път, макар че публиката продължаваше да ръкопляска.
Мадлин се постара да изчезне, преди господин Скот да я види повторно. Тя го зърна в дъното на сцената точно, когато той беше заобиколен от група почитатели. Те искаха да са близо до него. Мадлин въздъхна и тръгна да вземе палтото си от кабинета на дукесата.
— Мадлин!
Тя вдигна очи и видя дукесата на Лийдс.
— Хареса ли ти пиесата?
Мадлин се помъчи да подбере най-подходящите думи.
— О, това беше най-прекрасното нещо, което съм изживявала.
— Боже мой! — каза дукесата, радвайки се на възхищението й.
— Не е чудно, че наричат господин Скот жива легенда. Той… той… — Мадлин замълча, защото не знаеше как да опише отношението си към него.
— Да, зная — отговори дукесата с усмивка.
