Лицето на Ли не изразяваше никакви чувства, но вътрешно той се усмихваше. Месеците увещания и парите, които беше пръснал, за да склони сержант Кил да се присъедини към тях, даваха резултат. Адютантът на генерал Сам беше подписвал началника си толкова пъти, че можеше да имитира подписа му до съвършенство. Той пръв щеше да отговори на обаждането на Норбом и щеше да намери начин да отлага разговора му с генерал Сам, докато възрастният американец забрави или стане прекалено късно. И в двата случая групата на Ли щеше да получи това, което искаха — възможността да задействат втората и още по- смъртоносна фаза на операцията си.
Ли се срещна с хората си при камиона — един стар „Додж Т-214“ с платнище. Американските войници ги бяха кръстили „Бил“ — от „Биг Джип“, големият джип. Имаше товароподемност три четвърти тона, стабилни амортисьори и нисък център на тежестта — идеални за черните пътища, по които щеше да се наложи да пътуват.
Мъжете отдадоха чест и Ли се качи в кабината. Двама от тях седнаха отзад в каросерията под платнището.
— Щом излезем от базата — каза Ли на шофьора, — се връщаш към града по „Чонгиечоно“. — Той се поизвърна към каросерията. — Редник, заместник-директорът на КЦРУ не вярва, че врагът стои зад днешното нападение. Моля, погрижете се господин Ким Хван да не разпространява повече лъжите си. Утре да не се яви на работа.
— Слушам, сър. Да бъде Божията воля.
— Не, без нещастни случаи. Отидете в хотела, преоблечете се в цивилни дрехи, вземете един от пропуските и откраднете кола от гаража. Проверявате как изглежда, проследявате го и му виждате сметката. Жестоко, Ян, така както севернокорейците направиха на парчета американските войници, които работеха в градината. И както безмилостно убиха седемнадесет души при бомбения взрив в Рангун. Както убиха майка ми. Покажете им, Ян, какви животни са севернокорейците и че не са достойни да се присъединят към цивилизования свят.
Ян кимна и Ли се облегна назад. Очакваше го телефонен разговор с капитан Бок от демилитаризираната зона. На портала показа подпечатаният документ на американеца часовой, който заобиколи камиона, преброи варелите, върна им заповедта и ги пропусна да минат. Когато стигнаха булеварда, Ян скочи от каросерията и забърза към „Савой“ — хотелът, където бе започнал дългият им и изпълнен със събития ден.
28.
ВТОРНИК, 7:57 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР
Телефонът на Пол Худ иззвъня. Това не се случваше често. Получаваше повечето от съобщенията си по електронната поща или по специалните телефонни линии на компютъра си.
Още по-странното беше, че вътрешната уредба не бе сигнализирала за обаждането, следователно то не е минало през централата на Оперативния център. Което означаваше, че звъни някой доста високопоставен. Худ вдигна.
— Ало?
— Пол, Майкъл Лорънс се обажда.
— Здравейте, сър.
— Пол, разбрах, че синът ти е влязъл в болница тази сутрин.
— Да, сър.
— Какво е състоянието му?
Пол се намръщи. Имаше си моменти, когато на президента се съобщават добрите новини, и други — когато му се казва истината. Случаят беше от вторите.
— Не е много добро, сър. Лекарите не са наясно какво става и прилаганото лечение не дава резултати.
— Жалко. Само че, Пол, трябва да знам, доколко това ще попречи на работата ти.
— Сър?
— Имам нужда от теб, Пол. Държа да овладееш корейската криза. Искам да бъдеш концентриран, да държиш под контрол положението. Или ще се наложи да назнача някой друг начело. Да предам ли нещата в ръцете на някой друг?
Абсурдното беше, че Пол си мислеше за същото само преди пет минути, а сега, когато президентът му постави директно въпроса, нито за секунда не се поколеба.
— Не, сър — отвърна той. — За всичко съм се погрижил.
— Браво. И още нещо, Пол…
— Да, сър?
— Уведомявай ме как е момчето ти.
— Добре, сър. Благодаря ви.
Пол затвори, позамисли се и натисна F6, за да говори с Бенет.
— Бъгс — каза му той, — когато ти се отвори възможност, обади се на някое от момчетата при компютрите. Трябва ми нова поредица от кодове за „Смъртна схватка“, нещо, с което здравата да разпердушиня Александър, като се прибере от болницата.
— Дадено — отвърна Бенет.
Пол се усмихна, извика следващия от очакващите го документи и отново се зае с работа.
29.
ВТОРНИК, 22:00 Ч., СЕУЛ
Чисто новичката, модерна четириетажна сграда от стомана и бели тухли, построена встрани от Куангю, привличаше погледа в дъното на дългия, правоъгълен двор. Като се изключи високата желязна ограда, която заграждаше двора, и дръпнатите щори на прозорците, всеки минувач би могъл да си помисли, че това е седалището на някоя корпорация или университетска сграда. Едва ли някой би заподозрял, че тук се намира главната квартира на КЦРУ където се съхраняват част от най-сложните тайни на Изтока.
Сградата на КЦРУ се охраняваше с външни видеокамери, свръхчувствителни детектори за движение на всяка врата и прозорец, а също и електронни вълни, които пречеха да я подслушват. Едва когато влезеше в ярко осветеното фоайе и се сблъскаше с двамата въоръжени часови зад бронираното стъкло, човек започваше да се досеща за естеството на работата, която се върши тук.
Кабинетът на заместник-директора Ким Хван се намираше на втория етаж, в един и същ коридор със стаята на директора Юн Хун. В момента бившият началник на полицията даваше вечеря в кафенето на четвъртия етаж за приятелски настроени познати от пресата и се опитваше да измъкне от тях информация. Хван и Юн Хун имаха много различни, но взаимно допълващи се методи на работа. Философията на директора бе, че следователите могат да получат всички отговори, които са им нужни, стига да улучат какъв въпрос да зададат и на кого. Хван беше убеден, че всеки лъже — съзнателно или не — и до фактите се стига единствено по научен път. И Юн Хун, и Хван признаваха валидността и на двата подхода, въпреки че на Хван би му се повръщало от усмивките и празните приказки, които бяха неизбежни в работата на директора. Преди, когато пушеше, изтрайваше да слуша глупости в рамките на една цигара „Камел“ без филтър, а сега — още по-малко.
Неголямото му бюро бе отрупано с папки и документи. Хван четеше доклад, току-що пристигнал от лабораторията. Прескочи анализите на Професора, „хибридизираните sp-орбити“ и „посоката на електронегативността“ — подробностите бяха нужни не на КЦРУ а на съда, ако се наложеше да се представят улики по някое дело, — и мина направо на заключенията:
„Анализът на взривното вещество показва, че е използван типичният севернокорейски пластичен експлозив със състав, характерен за фабриката производител в Сончон.
По бутилката с вода не бяха открити отпечатъци от пръсти. Нормално би било да останат поне частични отпечатъци на продавача в магазина. Следователно може да се заключи, че бутилката е била изтрита. Следите от слюнка, намерени в няколкото останали капки вода, са незначителни.
Частичките от пръст също не разкриват нищо. Основните им компоненти — пясъчник и боксит — се
