път — не съпругата си, а разкъсаното тяло, отпуснато безжизнено в ръцете му. Подготви се мислено за изражението на покой и начервените бузи — сякаш изкуството на балсаматорите е в състояние да пресъздаде отлитналия живот. И все пак смъртта, каквато я бе видял, онази изтерзана и окървавена плът, която бе държал в ръцете си…
Дишайки задавено, Доналд влезе с несигурна крачка в параклиса. От двете страни на ковчега, близо до главата, горяха големи свещи. Той застана срещу тях, без да поглежда в ковчега. С ъгълчето на окото си мярна роклята й — бяха изпратили един войник да я донесе, — семплата, бяла копринена рокля, с която се бе венчала. В ръцете й, скръстени пред гърдите, бяха поставили букет от бели и червени цветя — по молба на Доналд. Сунджи не беше убедена, че червените и бели рози те изпращат при Господ, но майка й, последователка на чондокио, я погребаха така. Може Сун да не открие Бога, в чието съществуване вярваше повече от него, но поне ще отиде при майка си.
Доналд обърна лице към ковчега, бавно вдигна очи…
И се усмихна. Добре се бяха погрижили за неговото момиче. Приживе тя си бе слагала съвсем малко руж — така беше и сега. Клепките й съвсем леко бяха почернени със спирала, а кожата й не бе напластена с пудра или боя и изглеждаше чиста и здрава както преди. Някой бе донесъл и парфюма й от апартамента — долавяше се ароматът му. Доналд едва се удържа да не я докосне. Изглеждаше му просто като заспала… и потънала в покой.
Той даде воля на сълзите си и се премести отляво на ковчега не за да я види по-отблизо, а за да докосне с пръст венчалната й халка, на която бяха гравирани имената им и датата на тяхната сватба.
После пипна крайчеца на ръкава й, припомни си колко млада, нежна и жизнена изглеждаше в деня на женитбата им и излезе от параклиса по-силен, отколкото преди да дойде. Беше намерил начин да овладее гнева, който избликна у него в кабинета на генерал Норбом. Но все така твърдо възнамеряваше да отиде на север, със или без помощта на приятеля си.
32.
ВТОРНИК, 22:15 Ч., СЕУЛ
Ким Хван влезе в караулното и дежурният сержант му подаде пропуск със снимка. „Име: Ли Ки Су. Възраст: двадесетгодишен. Адрес: «Хай Уей» 116, Сеул“.
— Проверихте ли? — попита той.
— Да, сър. Апартаментът е даден под наем на Шин Йон У но не успяхме да го открием — човекът казва, че живее в една от стаите, а господин У непрекъснато е в командировка. Работел в завода на „Дженерал Мотърс“, но отдел „Кадри“ е затворен до утре.
Хван кимна, сержантът се приготви да си води бележки, а заместник-директорът на КЦРУ се загледа в човека, дошъл да се срещне с него. Беше нисък, но мускулест — личеше си по врата и плещите му. Облечен бе със сиви дрехи като работник от завод, въртеше из ръцете си черен каскет, пристъпяше неловко от крак на крак и няколко пъти се поклони с глава на Хван, когато той влезе. Но погледът му не се отделяше от Хван и някак странно го смущаваше — втренчен, но безжизнен, като очите на акула.
Странна комбинация, странен човек, помисли си Хван. Но днешният ден бе потресъл много хора, може би и този мъж. Ким застана до кръглата метална решетка в стъклената преграда.
— Аз съм заместник-директорът Ким Хван. Искали сте да ме видите.
— Вие ли ръководите разследването на това ужасно… ужасно събитие?
— Да.
— Аз ги видях. Както казах на онзи човек там, видях трима мъже. Отдалечаваха се от камиона към стария град и носеха раници.
— Разгледахте ли лицата им?
Мъжът поклати глава.
— Не бях достатъчно близко. Стоях ей така — той застана до прага и посочи с пръст, — до пейките. Търсех… нали разбирате, понякога докарват тоалетни за обществено ползване. Но днес — не. И докато се оглеждах, ги видях.
— Сигурен ли сте, че не можете да ги разпознаете? По цвета на косата им…
— Черен — и на тримата.
— Някакво окосмяване по лицето? Формата на носа или ушите — примерно щръкнали. Устните им тънки ли бяха или месести?
— Съжалявам, не ги видях. Както казах, занимаваше ме друг проблем.
— Помните ли как бяха облечени?
— С дрехи, тоест най-обикновени ежедневни дрехи. И ботуши. Струва ми се, че носеха ботуши.
Хван изгледа мъжа.
— Нещо друго?
Човекът пак поклати глава.
— Ще се съгласите ли да подпишете показания? Ще отнеме само няколко минути.
Мъжът енергично заклати глава и бързо скъси разстоянието между себе си и вратата.
— Не, господине. Не мога да го направя. Когато отидох на празненството, трябваше да бъда на работа, но аз се измъкнах. Много ми се искаше да присъствам, нали разбирате. Ако шефовете ми научат, ще ме накажат…
— Няма да им казваме.
— Съжалявам. — Той хвана дръжката на вратата. — Исках само да получите тази информация, без да се намесва името ми. Моля ви, надявам се, че съм ви помогнал, но трябва да си вървя.
С тези думи мъжът отвори вратата и потъна в мрака. Хван и дежурният сержант се спогледаха.
— Този май е обърнал доста бирички, преди да се престраши да дойде.
— Явно обаче не са били достатъчно. Ще напечатате ли показанията му, нищо че няма да бъдат подписани? Част от информацията беше полезна.
Или поне потвърждаваше фактите, на които се натъкнаха в уличката. Поколеба се дали да не пусне опашка подир странния човечец, но реши, че е по-добре да остави хората си да разпитват другите очевидци, да преглеждат видеоматериалите и снимките, да претърсват района и изоставения хотел за следи.
Качи се по стълбите — никога не използваше асансьора, когато имаше време и сили да се качи пеша, — върна се в кабинета си и започна да обмисля следващата си стъпка.
Когато директорът се върне, никак няма да е доволен от хода на следствието и несигурните улики, които сочат към Северна Корея, но не водят към конкретните извършители.
Свърза се по радиото с оперативните работници на местопроизшествието. Разбра, че се връщат с празни ръце, и реши, че за да се сдобие бързо с необходимите доказателства, ще трябва да предприеме крачката, която никак не му се искаше да прави и с която щяха да загубят почти толкова, колкото и да спечелят.
Вдигна неохотно телефона…
33.
ВТОРНИК, 22:20 Ч., KOCOH, СЕВЕРНА КОРЕЯ
Носейки се със средна скорост сто и двадесет мили в час, елегантният, модерен, четириместен „Лейк ЛА-4-200 Буканиър“, с двигател „Лайкоминг 0-360-А1А“, летеше ниско над морето по посока на севернокорейския бряг. Пилотът непрекъснато коригираше отклоненията, тъй като въздушните течения толкова близо до морската повърхност — летяха почти на триста метра и продължаваха да се снишават — бяха силни, а той не искаше да им се налага да катапултират. Не и с тия двамата на борда. Попи с кърпичка потното си чело. Не смееше да си помисли какво ще му се случи, ако се наложи да кацнат на стотина километра от брега.
Петметровият самолет се разтърси, когато слязоха под сто и петдесет метра по-бързо, отколкото трябваше, като се има предвид течението надолу, но не толкова бързо, колкото би му се искало. Вече се виждаха тъмните очертания на брега и пилотът знаеше, че няма да има време за втори опит — пътниците му трябваше да слязат в осем и тридесет и той не биваше да ги бави. Нито със секунда.
Но и никога повече нямаше да позволи на скъпия си приятел Хан Сун да му урежда нелегални полети.
