Синовете, които искат тайно да се срещнат с бащите си, или дори шпионите от Юга, бяха друго нещо. Комарджията му беше казал, че тези двамата са бизнесмени, но не беше уточнил, че бизнесът им е да убиват.
Оформеното като лодка дъно на самолета докосна повърхността с леко разтърсване, от двете му страни се разплискаха вълнички и пилотът бързо натисна спирачките. Искаше да свали мъжете и да обърне машината преди някой любопитен рибар или полицай да е решил да провери какво става.
Отвори люка и вдигна капака. Цялата кабина се откри. Взе лодката от мястото на втория пилот, спусна я, а двамата отзад се изправиха. Пилотът протегна ръка на първия да му помогне да скочи в лодката. Убиецът хвана китката му и погледна фосфоресциращия авиаторски часовник.
— Стигнахме… навреме! — каза пилотът.
— Добре се справи — отвърна убиецът. Спътникът му се измъкна край него и скочи в лодката. Мъжът бръкна в джоба на палтото си и подаде на пилота пачка пари. — Както се споразумяхме с агента ти.
— Да, благодаря.
После убиецът бръкна отново в джоба си, извади окървавен нож и го задържа в ръката си. Сърцето на пилота така биеше, та му се струваше, че тресе целия самолет. Мъжът се изсмя, изведнъж изви ръка и метна ножа в морето, а пилотът рухна на седалката.
— Лека нощ — каза убиецът и се извърна да отиде при приятеля си в лодката.
Няколко минути пилотът не можа да дойде на себе си и да потегли обратно. Когато се посъвзе, пътниците му бяха изчезнали в мрака.
Ориентираха се за местоположението на брега по святкащото фенерче на един войник на плажа. Морето беше в отлив и пристигнаха за броени минути. Единият от тях спихна лодката, а другият взе куфарите и се запъти към два джипа, паркирани в сенките под една морска скала.
— Полковник Око? — попита новопристигналият.
— Полковник Сун — поклони се другият. — Подранили сте.
— Пилотът едва изчака да се отърве от нас. — Сун хвърли поглед към въоръжения войник, застанал край джиповете. — Нали носите униформите, документите и пакета?
— В джипа са. Искате ли да проверите?
Сун се усмихна и остави куфарите на пясъка.
— Майор Ли ви има доверие. — Усмивката му стана още по-широка. — Пък и имаме обща цел все пак — да си останем врагове.
— За това не е нужна война.
— Вие не сте политик, полковник. Наистина не е необходимо да ни напомнят нещо, което носим в кръвта си. Ще проверявате ли парите?
Око поклати глава и махна с ръка на помощника си да вземе куфарите.
— Честно казано, полковник, даже и да не си бяхме върнали парите, които пръснахме за подкупи, пак щеше да си струва — каза Око, поклони се отново на Сун, качи се в джипа и не се обърна повече, докато потегляха по стръмния черен път между хълмовете.
Помощникът на Сун, ефрейтор Кон Сан Чул, се приближи и се загледа след тях.
— А казват, че Северът и Югът не можели да се спогодят за нищо.
Десет минути по-късно, преоблечени в униформите на севернокорейски полковник и неговия адютант, двамата провериха съдържанието на пакета и поеха по същия черен път към отбелязаното с червена точка място на картата, която намериха в папката с документи.
34.
ВТОРНИК, 8:40 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР
— Това не може да бъде! Не може! Просто не може!
— Както виждаш, момчето ми, то вече стана.
Стол и Хърбърт седяха край заседателната маса в Бункера заедно с Худ и останалите от ръководството на центъра, с изключение на Роджърс, който щеше да бъде специално уведомен. Ан Ферис седеше отдясно на Худ, Стол и Хърбърт до нея, а Лоуъл Кофи Втори отляво на Хърбърт. На отсрещната страна бяха Марта Макол, Лиз Гордън и екологът Фил Катцен. Даръл Маккаски, седнал между Гордън и Катцен, току-що бе връчил на Худ изложение от една страница за дейността на „Червено небе“ и някои други терористични организации. По всичко личеше, че не са замесени в атентата в Сеул.
На масата пред Худ лежаха докладът на Маккаски и получената от НРЦ снимка, на която се виждаше масирано прехвърляне на войски около Пхенян, а до нея — току-що изпратената от миража, направена от Джуди Марджолин. На нея не се забелязваха нито излизащи от града танкове, нито артилерия, обграждаща околността — никакви признаци, че КНДР се готви за война.
— Как си обясняваш несъответствието, Мати? Като изключим умозаключението ти, че това не можело да бъде.
Едрият шеф на компютърното осигуряване въздъхна огорчено.
— Ключовите наземни ориентири са едни и същи и в двете снимки, така че сателитът не е бил просто дезориентиран да снима някое друго място. И двете са от Пхенян.
— Помолихме НРЦ да ни изпрати нова — обади се Хърбърт, — и аз се обадих за по-сигурно по засекретена линия. На новата снимка разполагането на военни части продължава.
— А то вероятно въобще не е започвало — вметна Маккаски.
— Именно.
— И така, Мати? — попита отново Худ. — След около половин час трябва да бъда в Белия дом. Какво да кажа на президента?
— Че софтуерът ни е прецакан. Така както никога не съм предполагал.
— Прецакан? — изрева Худ. — Компютърни глезотии за двадесет милиона долара, които ти лично събра!
— Точно така! Понякога и най-умните пропускат нещо, и камиони, пълни с бомби, минават през бетонни прегради, и… — Стол съжали за думите си, още щом ги изрече. Стисна устни и се отпусна на стола си.
— Браво, Мат — намеси се Кофи, за да наруши напрегнатото мълчание.
— Извинявай, Боб — унило каза Стол. — Това беше излишно.
Хърбърт го изгледа зверски.
— Така е, техничарче. — Очите му се сведоха към кожената седалка на инвалидната количка.
— Вижте — обади се Лиз, — всички грешим. Но ще поправим грешките си по-бързо, ако си сътрудничим, а не като си размахваме обвинително пръсти един на друг. Пък и, момчета, ако така ще реагираме в ранните етапи на кризата, май е по-добре да си сменяме работата.
— Права си — каза Худ. — Хайде да продължим. Мати, предположенията ти, какво се е случило?
Стол въздъхна още по-тежко. Не смееше да погледне към Хърбърт.
— Първата ми мисъл, когато се изключихме, беше, че това е нещо като демонстрация на сила. Някой ни показва, че се е вмъкнал в системата и може пак да го направи. Почти очаквах да получим съобщение за откуп по електронната поща, когато отново се включихме.
— Но това не стана — каза Кофи.
— Не. И все пак реших, че или има вирус в първоначално заложената програма, или се е промъкнал със софтуера и се е прехвърлил от нас в Министерството на отбраната и ЦРУ, а може и обратното. После пристигна снимката от Осака и сега смятам, че сме били заразени именно в онзи момент.
— Обясни по-подробно — нареди Худ.
— Изключването или е трябвало да ни отвлече вниманието, или да послужи като параван, който прикрива истинската цел — както излиза, компрометирането на системата ни за сателитно разузнаване.
— От космоса ли? — попита Кофи.
— Не. От Земята. Някой контролира най-малкото спътниковата камера 12-А… а може би и други.
— Президентът направо ще припадне от радост — отбеляза Кофи.
Худ погледна към часовника с крайния срок, а после към образа на Бъгс на компютърния екран.
— Разбра ли?
