жена си Ивон, също агент от ЦРУ при бомбения атентат в Бейрут. Силата му обаче не бе в думите. А в разузнаването… и огорчението.
Искаше му се да се отпусне поне за малко, но не можеше. От нещастието бяха изминали почти петнадесет години. Чувството за загуба го бе преследвало почти всеки ден, въпреки че бе свикнал с инвалидната количка и задължението сам да се грижи за шестнадесетгодишната си дъщеря. Това, което не изчезна с времето, бе толкова мъчително живо днес, както и през 1983 година — ужасът от невероятната случайност. Ако Ивон не се бе отбила да му разкаже някакъв виц, който бе чула от запис на любимото си телевизионно предаване, щеше и днес да е жива. Ако не й беше купил онази касета на Нийл Даймънд и не бяха пуснали негови песни през онази вечер, а тя не бе помолила сестра си да ги запише… Ако…
Само като се сетеше, сърцето му се свиваше и му прилошаваше. Лиз Гордън естествено му беше казала, че не бива да се поддава на подобни размисли, но това не му помагаше. Непрекъснато се връщаше към онзи момент в музикалния магазин, когато попита дали имат нещо от тоя певец, дето пее за сърдечните трепети…
Ординарецът на генерал Норбом се обади и му съобщи, че Доналд е отишъл да съпроводи тялото на съпругата си до американското посолство и да се погрижи за изпращането му в Америка. Хърбърт извика номера на Либи Хол и го вкара в компютъра.
Господи, колко обичаше Ивон тази сладникава песничка. Той все се опитваше да я накара да слуша Ханк Уилямс, Роджър Милър, Джони Хортън, а тя все се връщаше на Нийл Даймънд, Бари Манилоу и Енгълбърт.
Секретарката на Хол вдигна и го свърза с Доналд.
— Боб, хубаво е, че се обаждаш.
Гласът на Доналд звучеше по-сигурно, отколкото бе очаквал.
— Как се чувстваш, Грег?
— Като библейския Йов.
— Познато ми е, приятелю. Знам какво изпитваш.
— Благодаря. Известно ли ти е нещо ново за атентата? КЦРУ работи здраво по въпроса, но засега без резултат.
— Ами ние самите сме малко затруднени, Грег. Изглежда, са проникнали в компютрите ни. Не сме сигурни в данните, които получаваме, включително снимките от сателитите.
— Май някой добре се е подготвил за днешния ден.
— Така е. Виж, знаем какво ти се е случило и в Библията мога да се закълна — ще те разбера, ако откажеш. Но шефът пита дали не би се съгласил да отидеш до демилитаризираната зона и да хвърлиш едно око на положението там. Президентът му възложи да оглави Корейската група и той се нуждае от хора там, на които може да разчита.
— Боб — отвърна Доналд сред кратко мълчание, — ако уредиш въпроса с генерал Шнайдер, ще мога да замина на север след два часа. Става ли?
— Напълно. Ще се погрижа за пропуските и хеликоптер. Късмет, Грег, и Господ да те пази.
— Пожелавам ти същото, Боб — отвърна Доналд.
36.
ВТОРНИК, 23:07 Ч., ДЕМИЛИТАРИЗИРАНАТА ЗОНА
Демилитаризираната зона между Северна и Южна Корея се намира на петдесет километра от Сеул и сто и шестдесет километра южно от Пхенян. Беше създадена вследствие на примирието от 27 юли 1953 година и оттогава войниците от двете й страни се наблюдаваха през граничната бразда със страх и подозрение. Понастоящем край нея бяха разположени общо около един милион военнослужещи, разквартирувани в съвременни казарми с климатични инсталации, заемащи близо двеста акра от двете страни на границата.
От североизток към югозапад по протежението на зоната минаваха триметрови огради от стоманена мрежа от всяка страна и още около един метър бодлива тел над тях. Помежду им оставаше пространство от около шест метра — самата демилитаризирана зона. Войници, въоръжени с мощни автомати, патрулираха с немски овчарки по външния й периметър. Зоната можеше да се прекоси само на едно място по тесен път, по който не можеха да се разминат две коли. Преди визитата на Джими Картър в Пхенян през 1994 година никой не бе пристъпвал оттук на път за столицата на Северна Корея. Единственият пряк контакт между двете страни се осъществяваше в едноетажна сграда, която приличаше на казарма. Тя имаше по един вход от двете страни, по двама часови край двете врати, отляво на които се издигаше прътът на знамето, а вътре — дълга маса за съвещания, която също като самата сграда беше стъпила на границата между Севера и Юга. В редките случаи, когато тук се провеждаха срещи, представителите на Севера и Юга сядаха всеки от своята страна.
Източно от последната казарма от южнокорейската страна на зоната се простираше пущинак, осеян тук-таме с ниски възвишения и шубраци. Военните провеждаха учения зад възвишенията и въпреки че от северната част на границата почти нищо не се виждаше, грохотът на танковете и артилерийският огън звучаха доста обезпокоително.
Един от храсталаците, дълъг почти двадесет метра, растеше в камениста долчинка почти на километър от зоната. Тук се намираше минираното поле, което капитан Он Бок лично навестяваше поне два пъти дневно. Преди седем седмици южнокорейците бяха прокарали тихомълком тунел под земята с диаметър метър и двадесет и тайно от противника следяха движението в мрежата от тунели, изкопани от севернокорейците под демилитаризираната зона. Тунелът на южнокорейците нямаше директен излаз към този на врага — по стените му бяха накачени всевъзможни звукоуловители и детектори за движение. Така научаваха за шпионите, които се промъкваха към Сеул през един отвор, скрит под скалите и шубраците на около половин километър южно от тунела. След това агентите се проследяваха и имената им се съобщаваха на военното разузнаване и в КЦРУ.
По предварителна уговорка капитан Бок бе предвидил вечерният му обход на тунела да съвпадне с пристигането на приятеля му от детинство майор Ким Ли. Капитанът и един от помощниците му се появиха малко след Ли. Варелите с химическо оръжие бяха почти разтоварени. Бок отдаде чест на майора.
— Обаждането ти ме зарадва — каза той. — Това е велик ден за теб.
— Ала още не е приключил.
— Съобщиха ми, че на ферибота са открити два трупа, а пилотът на хидроплана се е върнал навреме. Операцията на полковник Сун също очевидно се развива по план.
Нито веднъж през последната година, докато операцията се разработваше, Бок не бе видял непоклатимия майор да прояви някакво вълнение. Сега — още по-малко. От някой друг би могло да се очаква да изпита облекчение от постигнатото до момента или напрежение от предстоящото — самият Бок вече започваше да не го свърта с приближаването на фаталния час, — ала Ли изглеждаше почти нечовешки спокоен. Звучният му глас си оставаше все така равномерен, в движенията му нямаше припряност, поведението му бе само малко по-резервирано от обикновено. А той щеше да слезе в тунела, не Бок.
— Погрижил си се за охраната тази вечер, нали?
— Да. На мониторите съм сложил мой човек — Ко. Той е компютърният ми гений. Ще направи така, че уредите за наблюдение да не запишат нищо необичайно до завръщането ви.
— Чудесно. Планът си остава същият — начало 8,00.
— Ще ви чакаме тук.
Капитанът отдаде стегнато чест, завъртя се на пети, качи се в джипа и се върна на поста си, където задълженията му бяха да преглежда докладите за положението в зоната и да ги препраща в Сеул. Ако всичко минеше успешно тази нощ, вече нямаше да прехвърля бумаги, а щеше да се занимава с войници и с подготовката за отбиване на севернокорейското нападение.
37.
ВТОРНИК, 9:10 Ч., ВАШИНГТОН
Прибрал и разпечатката, и дискетата с доклада за възможните варианти в куфарчето си, Пол Худ забързано крачеше през подземния гараж на Оперативния център към колата си. Още щом седна, закачи с
