— Да, сър.
— Прибави го в края на доклада с възможните варианти и пиши, че… — той погледна към Стол — … нашият специалист работи по въпроса в момента и имам уверението му, че проблемът ще бъде открит и отстранен. Срокът ще бъде определен по-късно. Междувременно Оперативният център ще функционира без компютрите си, тъй като не можем да вярваме на данните. Ще се опираме на въздушни наблюдения, на агентите в ключовите райони и на разработените планове за кризисни ситуации. Подпис и така нататък. Принтирай го, Бъгс. Пристигам след минута. — Худ се надигна. — Каква беше онази любима твоя фраза, Мати? „Тъй да бъде“? Добре, нека тъй да бъде. Предполагаше се, че системата е абсолютно надеждна. С този аргумент президентът успя да прокара Оперативния център пред Конгреса преди почти една година и да им измъкне около четвърт милиард долара. Искам вирусът да бъде открит и унищожен, а дупката — закърпена. — Той се обърна към русолявия еколог. — Фил, не смятам, че ще имаме нужда от твоя отдел за момента. Ти нали си получил магистърска степен по компютърните науки. Би ли помогнал на Мат?
Сините очи на Фил се спряха първо на директора, а после на часовника на стената.
— С удоволствие.
Стол видимо се стегна, но не каза нищо.
— Боб, обади се на Грегъри Доналд в базата в Сеул. Съпругата му е загинала при бомбената експлозия, но виж дали той е в състояние да отиде до демилитаризираната зона и да поразузнае. Не можем да имаме вяра на сателитите. Искам някой от нашите да е там, пък и не се знае — може да му помогне.
— Грег беше много зле — предупреди Марта, — така че карай полека.
Хърбърт кимна.
— После искам да уведомиш Роджърс — продължи Худ. — Кажи му да се осланя на собствената си преценка. Ако е съгласен — а подозирам, че ще бъде, — групата му да ни докладва за ракетите „Нодон“ в района на Диамантените планини.
Хърбърт отново кимна и завъртя количката си от масата, явно все още уязвен от думите на Мат.
Худ натисна копчето и излезе, последван от Хърбърт и останалите членове на екипа.
Стол се носеше като градоносен облак по коридора към кабинета си, а Фил Катцен подтичваше, за да не изостава.
— Много съжалявам, че шефът те натресе така, Мати. Знам, че няма особено да ти помогна.
Стол изръмжа нещо неразбираемо, но Фил не беше сигурен, че държи да го чуе.
— Хората рядко осъзнават, че напредъкът в много голяма степен се дължи на поуките от грешките.
— Не е грешка — озъби се Стол. — Никога досега не е ставало такова нещо.
— Разбирам. Ти ме подсети за по-големия ми брат. Когато му чукнаха четиридесет и петте годинки, заряза жена си и работата си в „Нинекс“, и реши да обиколи света. Обясни ми, че това било промяна в начина на живот, а не криза на средната възраст.
Стол се закова на място.
— Фил, днес аз си дойдох както винаги на работа и отгоре ми се стовари нещо като метеор от кредата. Аз съм един динозавър, който се бори за живот, а ти никак не ми помагаш. — Той отново закрачи. Фил тръгна след него.
— Добре тогава, чуй това. Когато си пишех дисертацията за лова на китове в СССР, отидох на спасителна акция с „Гринпийс“ в Охотско море. Открихме, че руснаците са измислили начин да излъчват фалшиви сонарни сигнали със звукови предаватели, разположени в морето. Ние улавяме ехо и хукваме да спасяваме стадото, пък животинките даже не са там, а ловците си трепят китове някъде другаде.
Двамата влязоха в кабинета на Стол.
— Това не е сонарен сигнал, Фил.
— Не, не е. Само че по-важното в тая история е друго. Започнахме да правим видеозаписи на сигналите и открихме, че когато предавателите се включат, се получава едва забележим енергиен взрив…
— Прекъсване. Често се среща.
— Именно. Въпросът е, че сигналът си имаше характерен отпечатък, нещо, което можем да проверим, преди да се претрепем да издирваме кит, дето го няма. Нашите компютри се изключиха за двадесет секунди. Ти го нарече параван и може би си прав. Но докато гледах часовника в Бункера, разбрах, че има едно поне око, което не е примигнало.
— Компютърният часовник.
— Именно.
— И с какво ни помага това? Хубаво — знаем от кога до кога е траяло изключването.
— Помисли малко. Сателитът е продължил да записва образите, въпреки че не е можел да ги предава на Земята. Ако сравним снимка от секундата преди изключването със снимка от секундата след това, можем да успеем да установим какво се е случило със системата.
— На теория — да. Ще трябва да се наложат една върху друга и да се сравнят за дребни промени…
— Така както астрономите търсят астероиди, които се движат към звездно поле.
— Да, и ще отнеме страшно много време да се съпоставят десетките кадри, точица по точица. Даже не можем да оставим компютрите да го направят, понеже може да са програмирани да подминават определени факти.
— Там е работата. Не са ни нужни компютри. Достатъчно е да сравним само един набор снимки отпреди и след изключването. Това имах предвид, като споменах компютърния часовник. Той няма да се е изключил, даже да е имало вирус. Но все пак някаква частица от секундата е изминала, докато фалшивият образ замести истинския…
— Да! По дяволите, така е. И това ще си личи по кода за часа на снимките. Вместо да се получават на… — колко, всеки осемдесет и девет стотни от секундата, първият фалшификат ще се е забавил, макар и едва забележимо.
— И това забавяне ще е отбелязано отдолу на самата снимка.
— Фил, ти си гений. — Стол зашари по бюрото и грабна калкулатора си. — Добре. Снимките пристигат на 0,8955 секунди. Ако открием някоя, дето се е забавила с 0,001 секунди, тя ще е първата от фалшификатите.
— Ето, това е. Сега остава да помолим НРЦ да ги преровят и да открият несъответствието във времето.
Стол се хвърли на стола си, хвана Стив Винс на телефона и му обясни положението. Докато чакаха, отключи едно чекмедже, пълно с дискети за диагностика, и се захвана да проверява вътрешната система.
35.
ВТОРНИК, 8:55 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР
Боб Хърбърт вътрешно кипеше, докато търкаляше количката към кабинета си. Скърцаше със зъби, устните му бяха ядовито стиснати, челото — намръщено. Ядосваше го не само нетактичността на Мат, но и отчасти усещането, че Стол все пак е прав. Наистина нямаше разлика между засечката в компютърната система и провала на мерките за сигурност в американското посолство в Бейрут, организирани от самия Хърбърт. И двете бяха част от всемирните гадости в живота. Не можеш да ги избегнеш, колкото и да се опитваш.
И Лиз Гордън беше права. Роджърс веднъж цитира Бенджамин Франклин — казано в най-общи линии, или се крепим един друг, или потъваме заедно. В Оперативния център нямаше друг начин и това беше най- трудното. За разлика от НАСА или някоя друга организация, където хората си приличат донякъде по произход или нагласа, Оперативният център представляваше калейдоскоп от хора с талант, образование, опит… и странности. Най-малкото бе погрешно, ако не и вредно за работата, да се очаква от Стол да се държи като някой друг, а не Матю Стол.
Ще взема да си докарам някой инсулт, помисли си Хърбърт. Пъхна се зад бюрото си и сложи спирачката на колелата. Без да вдига слушалката, набра кода на военната база в Сеул. На правоъгълния екран се изписаха цифрите на основния номер и директните линии. Хърбърт ги прехвърли с бутона със звездичката и се спря на номера на кабинета на генерал Норбом, вдигна слушалката и натисна автоматичното набиране, за да го набере. Опита се да си представи какво ще каже на Грегъри Доналд. Самият Хърбърт бе загубил
