Том Кланси
Хаос
БЛАГОДАРНОСТИ
Държим да благодарим на Джеф Ровин за неговите съзидателни идеи и неоценим принос за подготовката на ръкописа. Бихме искали също така да благодарим и за помощта, оказана ни от Мартин Х. Гринберг, Лари Сегриф, Робърт Юделман и чудесните Филис Гран, Дейвин Шанкс и Елизабет Байер. Както винаги, бихме искали да изразим и благодарността си към Робърт Готлиб от агенцията „Уилям Морис“, наш агент и приятел, без когото тази книга не би съществувала. Най-важното обаче е, че вие, нашите читатели, ще определите доколко са били успешни колективните ни усилия.
1
Само допреди няколко дни двайсет и една годишната Джоди Томпсън дори и не бе подозирала, че ще вземе участие във война.
През 1991 година младото момиче беше прекалено заето с момчета, телефони и акне, за да обърне някакво особено внимание на войната в Персийския залив. Смътните й спомени съдържаха телевизионни кадри с бели отблясъци, пронизващи зеленото нощно небе, и съобщенията за ракети „Скъд“, изстрелвани срещу Израел и Саудитска Арабия. Не беше особено горда от оскъдните си спомени, но едно четиринадесетгодишно момиче си има своите четиринадесетгодишни приоритети.
Виетнам принадлежеше на поколението на родителите й, а единственото, което й идваше на ума за Корея, беше споменът й от първата година в колежа, когато на ветераните най-после беше издигнат мемориал.
Втората световна война беше от времето на дядовците и бабите й. Колкото и да изглеждаше странно, тя щеше да я опознае най-добре.
Само преди пет дни Джоди бе оставила зад себе си хълцащите си родители, изпадналия в екстаз по- малък брат, приятеля си от съседната къща и тъжната си спаниелка Рут и бе прелетяла от Роквил Сентър, Лонг Айланд, до Германия, за да изкара режисьорския си стаж при снимките на игралния филм „Тирпиц“. До момента, в който се озова на седалката в самолета със сценария в ръка, Джоди не знаеше почти нищо за Адолф Хитлер, за Третия райх или Оста. Понякога баба й отронваше по някоя дума за президента Рузвелт, а от време на време дядо й споменаваше с уважение Труман, чиято атомна бомба го бе спасила от неизбежна смърт във военнопленнически лагер в Тайланд, където той бил отхапал ухото на инквизитора си. Когато Джоди го запита защо е постъпил така и дали това само не е усилило мъченията му, той отвърна:
— Понякога нямаш избор.
Е, понякога се натъкваше на войната и по телевизора — превключваше каналите за МТВ и попадаше на някоя документална поредица.
А сега се хвърляше с главата надолу сред хаоса, погълнал света преди повече от петдесет години. Мразеше да чете; дори статиите от телевизионния справочник оставаха недочетени. И въпреки това беше като омагьосана от сценария на съвместната американско-германска продукция. Не беше само кораби и оръдия, както се беше опасявала. Ставаше въпрос за хора, от плът и кръв. От него тя научи за стотиците хиляди матроси, чиято служба бе преминала в Арктика, и за десетките хиляди, намерили смъртта си сред ледените води. Научи за кораба-близнак на „Тирпиц“, „Бисмарк“, „ужаса на моретата“. Научи, че фабриките, базирани на Лонг Айланд, са изиграли огромна съдбоносна роля при строежа на бойни самолети за съюзническите сили. Научи, че повечето войници са били хора не по-възрастни от приятеля й и че са изпитвали точно толкова страх, колкото би изпитал и Денис.
И откакто бе дошла на снимачната площадка, Джоди виждаше как този завладяващ сценарий с всеки изминал ден оживява.
Днес бяха до една вила в Гарбсен, извън Хановер, и тя бе наблюдавала сцените от филма, в които един разжалван бивш офицер от СА изоставя семейството си, за да измие позора си върху борда на германския боен кораб. Бе видяла върху проявените ленти завладяващите специални ефекти от атаката на „Ланкастърите“ от Кралските военновъздушни сили, уловили в капан бойния кораб в Тромсфьорд, Норвегия, през 1944 година и погубили хилядочленния му екипаж. А тук, в караваната с филмовия реквизит, се бе докоснала до истински късчета от войната.
Разсъдъкът й все още не искаше да се примири с факта, че такава лудост действително се е случила, макар върху масите пред нея да бяха натрупани обилни доказателства: представителни медали, ремъци, метални плочки във формата на полумесец, които германските войници носели около вратовете си, копчета за ръкавели, оръжия и какво ли не още, взето на заем от частни колекционери от Европа и Съединените щати. По рафтовете внимателно се съхраняваха карти в кожена подвързия, военни учебници и писалки от библиотеката на генерал-фелдмаршал фон Харбоу, взети на заем от сина му. Една картотека съдържаше фотографии на „Тирпиц“, направени от разузнавателни самолети и свръхмалки подводници. А в една плексигласова кутия имаше отломък от шесттонната бомба „Високо момче“, поразила кораба. Ръждясалият петнайсетсантиметров отломък щеше да послужи като изображение — фон за заключителното търчане за финансиране.
Ръцете й можеха да оставят петна по реликвите, така че високата стройна брюнетка избърса длани в ризата си с емблемата на училището за визуални изкуства преди да вдигне автентичния кинжал на Sturmabteilungen, за който беше дошла. Големите й тъмни очи се прехвърлиха от изработената от кафяв метал със сребърен накрайник кания върху кафявия ефес. В един кръг близо до връхната му част със сребърни букви беше изписано SA. Под тях се намираха германският орел и свастиката. Тя с мъка издърпа дългото цяла педя острие и го разгледа.
Беше ужасяващо. Джоди се зачуди колко ли човешки живота е отнело. Колко жени е оставило вдовици. Колко майки са надали скръбни викове заради него.
Джоди го обърна. На черен фон бяха гравирани думите
— Всеки, който живееше тогава в Германия — обясни той, — беше длъжен да отдаде всичко на Хитлер. Труда си, живота си, човечността си. — Той се приведе над нея.
— Представи си, дори любовникът да ти прошепне нещо против Райха, ти си длъжна да го предадеш. Нещо повече, трябва да се гордееш, че си го предала.
— Томпсън, ножа!
Пронизителният глас на режисьора Лари Ланкфорд рязко изтръгна Джоди от унеса й. Тя пъхна кинжала в канията и забърза към вратата на караваната.
— Извинявам се! Не знаех, че ме чакате! — Прескочи стъпалата, втурна се покрай пазача и заобиколи караваната.
— Не знаехте ли? — прогърмя Ланкфорд. — Ние чакаме под звуците на музика за две хиляди долара минутата! — Брадичката на режисьора се вирна над червената му вратовръзка и той запляска с ръце. — Трийсет и три долара!
— Първо пляскане. Шейсет и шест долара, деветдесет и девет долара…
— Идвам — задъха се Джоди.
— … сто тридесет и два долара…
Джоди се почувства последната глупачка, загдето бе повярвала на помощник-режисьора Холис Арлена, че Ланкфорд щял да бъде готов за снимане чак след десет минути. Един помощник-продуцент я беше предупредил, че Арлена е дребен, но има огромно его и го подхранва като кара околните да се чувстват малки.
Помощник-режисьорът пристъпи между нея и Ланкфорд. Джоди спря задъхана и му протегна кинжала.
