„Частна френска компания «Demain», инкорпорирана в Тулуза през май 1979 година.“
— Задръж — каза Худ. — Кажи на Дирдри или Нат да ми извлекат още информация за тази компания. Бързо.
Стол кимна, изчисти екрана и позвъни на „Пазителите на Кракен“, както ги наричаше. Изпрати по електронната поща запитване за повече информация относно „Demain“, после се облегна на стола, скръсти ръце и зачака.
Отдихът му не продължи много. Дирдри изпрати кратка статия от юнския брой за 1980 година на списание „Видеогейминг Илъстрейтид“.
„ИГРИ НА УТРЕШНИЯ ДЕН“
Ставаше дума за игри, разработвани с нов революционен чип. Останалото беше предимно реклама.
Худ за момент се замисли.
Нанси открадва плановете за нова интегрална схема и ги продава на компания, която може би е тази „Demain“. Жерар, който е расист, натрупва баснословни печалби от производството на видеоигри. След това влага пари в игри с расово и ненавистническо съдържание.
Но защо? Хоби? Едва ли. Дребни дози ненавист като тази биха били прекалено малки и незадоволителни за човека, описан от Рихард Хаузен.
Момчето на Чарли Скуайърс попада на такава игра. Би ли могъл Доминик да използва Интернет, за да ги разпраща по целия свят?
Отново отговорът бе „да“. Но защо да прави това? За пари? Нали според Хаузен Доминик притежаваше огромни богатства.
Определено имаше някакъв много по-крупен замисъл. Игрите с расово ненавистническо съдържание се появяват в Интернет. Лични заплахи, отправени срещу Хаузен. Дали са били предварително синхронизирани, за да съвпаднат с Дните на хаоса?
Всичко това можеше да го отведе някъде съвсем настрани. Прекалено много късчета информация липсваха, а имаше само един човек, способен — но дали би желал — да му ги даде.
— Хер Хаузен — каза Худ, — бихте ли имали нещо против да ми заемете шофьора си за малко?
— Ни най-малко — отвърна Хаузен. — Трябва ли ви още нещо?
— За момента не, благодаря — каза Худ. — Мат, моля те, изпрати тази статия на генерал Роджърс. Кажи му, че този Доминик може да се окаже нашият разпространител на тези игри на ненавистта. Ако има още някаква информация, която трябва да се извлече…
— Ще я измъкнем — увери го Стол.
34
— Шефе — обади се гласът, — имам добри новини.
Хърбърт беше щастлив да чуе, че помощникът му Алберто има добри новини. Болеше го не само там, където предпазният колан се бе врязвал в гърдите му, но и мисълта, че нападателите му ще избягат ненаказани, караше душата му да се гърчи. Хърбърт не бе успял да открие микробуса, така че бе отбил в една странична уличка и се бе свързал по клетъчния телефон с Оперативния център. Беше описал на Алберто развоя на случая и го бе помолил да предаде на Националната служба по разпознаване да открие микробуса. И когато те го направеха, възнамеряваше да отиде на мястото, да се увери, че това е наистина микробусът с хората, които го бяха нападнали, след което щеше да уведоми полицията. Ако те откажеха да пристигнат, щеше да се обади на Хаузен. Така или иначе, тези хора трябваше да си понесат заслуженото.
Изненада се, когато Алберто се обади само след шест минути. Обикновено беше необходимо пет пъти повече време, за да се пренасочат обективите на спътника от старото към новото място.
— Имате късмет — каза Алберто. — Областта вече се наблюдава по заповед на Лари, който разследва отвличането на филмовата стажантка. Иска да изпревари Гриф.
Лари беше директорът на ЦРУ Лари Раклин. Гриф беше директорът на ФБР Гриф Иджинс. Съперничеството им беше старо. Също като Оперативния център, и двете организации имаха достъп до данните на НСР. За разлика обаче от останалите, Иджинс криеше информацията си като катеричка зимните си запаси.
— До какво са се добрали НСР? — запита Хърбърт. Беше доста рисковано да говори с Алберто за тези неща по необезопасена линия, но нямаше никакъв избор. Молеше се само някой да не подслушва.
— Според Лари, до нищо. Никаква следа от микробуса, нито от момичето. Даръл твърди, че и Гриф не разполага с нищо. Никой от обичайните му полицейски източници го няма наблизо.
— Не съм изненадан — каза Хърбърт. — Те всички са в движение, кръжат около сборищата на неонацистите. А микробусът?
— Шефе, вие сте единственият човек без подкрепления. Не трябва да ходите там…
— Къде е? — прекъсна го настойчиво Хърбърт. Алберто въздъхна.
— Стивън го откри със сигурност. Оказа се точно там, където казахте, че трябва да се намира. Поел е на запад по един от аутобаните, макар и да не мога да ви кажа по кой точно, защото съдя само по фотографията.
— Това е напълно достатъчно — успокои го Хърбърт. — Ще го открия на картата.
— Знам, че само ще си загубя времето, ако се опитам да ви разубедя…
— Не си глупав, синко.
— … така че само ще съобщя на генерала къде сте се запътили. Има ли още нещо, от което да се нуждаете?
— Да — каза Хърбърт. — Ако микробусът слезе от аутобана, веднага ми се обади.
— Разбира се — каза Алберто. — Стивън казва, че ще нареди на хората си да не свалят око от вас.
— Благодари му от мое име.
Стивън Виан беше най-добрият приятел на Мат Стол от колежа и беше толкова сериозен, колкото Мат шегаджия. След назначаването му за помощник-директор и после директор на НСР, изумителните му технически таланти бяха спомогнали изключително много за повишаването на ефективността и значението на системата. През последните четири години стоте спътника под неговото командване бяха осигурили подробни черно-бели фотографии на земята при възможно най-голямо увеличение. Виан обичаше да казва:
— Мога да ви осигуря снимка, покриваща няколко градски квартала, или буквите в една ученическа тетрадка.
Хърбърт се върна на аутобана, макар че мерцедесът вече не вървеше така безупречно както по-рано. И в този момент телефонът се обади пак. След като не бяха минали и няколко минути от последния му разговор с Алберто, Хърбърт предположи, че това трябва да е Пол Худ, който му заповядва да се върне. Но той вече бе взел решение да не се връща. Не и след като един невинен човек се бе озовал в смъртна опасност.
— Да? — обади се Хърбърт.
— Шефе, аз съм, Алберто. Току-що получих нова фотография, с 2МД на целия регион.
2МД беше изглед с диаметър две мили, в чийто център се намираше микробусът. Спътниците бяха програмирани да се придвижват навън или навътре на интервали от четвърт миля посредством прости команди.
— Вашите приятели са слезли от аутобана — продължи Алберто.
— Къде? — запита Хърбърт. — Дай ми някакъв ориентир на земята.
— Има само един-единствен ориентир — малка гориста област с двулентово шосе на северозапад. Хърбърт хвърли поглед към хоризонта.
— Наоколо гъмжи от храсти и дървета, Алберто. Няма ли и нещо друго?
— Има — каза Алберто. — Полиция. Дузина полицаи са наобиколили онова, което е останало от някакво избухнало превозно средство.
