— Да не е караваната с филмовия реквизит?
— Момент — каза Алберто. — Стивън зарежда още едно фотоизображение.
Хърбърт потри ръце. Връзката на Оперативния център с НСР позволяваше на Алберто да вижда фотографията в същия момент, в който я наблюдаваха и хората на Виан. ЦРУ също имаше тази възможност, макар че без оперативни работници на място те не биха били способни да стигнат доникъде, без значение дали по официален или прикрит начин.
— Имам обзор от четвърт миля — каза Алберто. Зад него се разнесе разговор. — Леви и Уорън надничат над рамото ми и бърборят — допълни той. — Казват, че може би е караваната.
— Чувам ги. — Марша Леви и Джим Уорън бяха анализаторите по фоторазузнаване към Оперативния център. Бяха един съвършен екип. Леви имаше око като микроскоп, докато талантът на Уорън беше способността му да вижда как подробностите се вписват в общата картина. Заедно можеха да погледнат фотография и да кажат не само какво има на нея, но и какво остава скрито.
Хърбърт се загледа напред, като внимаваше да не пропусне евентуален изход от магистралата. Микробусът не бе имал чак толкова голяма преднина.
— Шефе — прекъсна възбудено размишленията му Алберто. — Току-що получихме изображение четвърт миля на изток от останките на автомобила. Марша твърди, че вижда част от груб черен път и нещо, което може да се окаже човек сред клоните на едно дърво.
— Човек ли?
— Да, Боб, може да се окаже човек — обади се Марша. — Под листата се наблюдава тъмна сянка. Не е клон и е прекалено едро за кошер или гнездо.
— Добре. А къде се намира в момента белият микробус?
— Той беше на снимката с караваната — каза Марша. — Няма полицай и за цяр.
„Ха така — помисли Хърбърт. — Местната полиция дупе и гащи с местната милиция на неонацистите.“
Вдясно се появи изход от магистралата. Отвъд него се виждаше гориста местност.
— Мисля, че съм точно там, където трябва да бъда — каза Хърбърт. — Има ли някакъв начин да се добера до това дърво, без да ме зърнат полицаите?
От другата страна на линията се разнесе приглушен спор и след малко Алберто се обади.
— Да, шефе. Можете да излезете по черния път.
— Не мога — каза Хърбърт. — Тия, дето са отвлекли момичето, може да са в гората.
— Добре — каза Алберто. — Тогава можете да ги избегнете като поемете на… чакай да видя, на югоизток… приблизително половин километър към един поток. Прекосявате на изток, проклятие, там няма никакъв белег.
— Ще го открия.
— Шефе…
— Ще го открия. Какво има още?
— После продължавате на североизток приблизително седемдесет и пет метра. Някакво чепато старо дърво. Марша твърди, че е дъб. Но това е доста тежък терен и…
— Навремето изкачих стъпалата на монумента на Вашингтон. Изкачвах се със задника напред, седнал, а после се пуснах надолу пак по задник.
— Знам. Но това е било преди единайсет години, и то у дома.
— Всичко ще е наред — заяви Хърбърт. — След като се разписваш на ведомост, трябва да вършиш и трудната работа, а не само да си търкаш гащите на стола.
— Шефе, не можете да се катерите по скали и да прекосявате потоци с инвалидна количка!
Хърбърт усети внезапен прилив на съмнение, но бързо го прогони. Трябваше да го направи. Не, той имаше нужда да го направи. И дълбоко в сърцето си знаеше, че е способен да го направи.
— Слушай — каза Хърбърт, — не можем да повикаме полицията, защото не знаем дали някои от тях си нямат цуни-гуни с някой от тия зверове. А и колко ли време ще мине, преди момичето да реши да се предаде, защото я измъчва глад или е уморена до смърт? Нямаме никакъв друг избор…
— Имаме — каза Алберто. — Хората на Лари вероятно са стигнали до същите заключения като нас, гледайки същите фотографии. Нека се обадя да видя какво могат да направят и те.
— Не става — отряза го Хърбърт. — Нямам никакво намерение да си разхлаждам задника, докато там някъде нечий човешки живот е в опасност.
— Но вие и двамата можете да се окажете в опасност…
— Момче, от момента, в който седнах в тая проклета кола днес, задникът ми е под прицел — произнесе Хърбърт, докато излизаше от магистралата. — Ще внимавам и ще стигна до нея, обещавам. Вземам със себе си и телефона. Сигналното му устройство ще е включено, но няма да си отварям устата, ако реша, че някой подслушва.
— Разбира се — съгласи се Алберто. — Макар и да съм против авантюрата ви, шефе, стискам палци.
— Благодаря — отвърна Хърбърт, докато навлизаше в двулентовото шосе. Там имаше мотел с бензинови колонки, храна и стаи за отдих; имаше обаче табела, която обявяваше, че няма свободни места; или беше тъпкано с неонацисти, или стопанинът не искаше и да ги вижда. Хърбърт зави и паркира зад една модерна едноетажна сграда, после стисна палци, докато натискаше бутона за освобождаването на количката си. Боеше се, че изпълненото му със сблъсъци препускане може да е повредило нещо в механиката на мерцедеса. Оказа се обаче, че всичко е наред, и след пет минути той вече напредваше по един полегат склон сред синьо-оранжевите отблясъци на надвисващия здрач.
35
Дългата лимузина дойде пред хотела на Жан-Мишел точно на часа.
Следобедните новини бяха изпълнени с пожара в Санкт Паули, придружени с осъждането на собственика на клуба. Феминистките бяха неизказано щастливи, също и комунистите, а пресата се държеше така, сякаш си беше плюла в устата с тях. На Жан-Мишел му се струваше, че Рихтер е осъждан повече заради бизнеса с клуба, отколкото заради политическите си разбирания. Беше пуснат запис, на който Рихтер се защитаваше сам, заявявайки, че се занимавал с бизнеса „на отпускане на душата“. Женската компания разпускала мъжете, така че те се чувствали готови да посрещат великите предизвикателства на времето. Именно неговият бизнес правел това възможно.
Да, Рихтер не беше глупак. Осъждането му от феминистките движения, комунистите и пресата — никой от които не беше особено обичан от средния германец — всъщност подтикваше хората да се сближават с националсоциалистическата партия на Рихтер „21 век“.
Жан-Мишел бе излязъл пред хотела в 5:25. Не беше сигурен дали Рихтер ще се появи. Или пък че няма да пристигне с цял камион, пълен с въоръжени членове на движението си, за да си отмъсти за пожара.
Но стилът на Рихтер съвсем не беше такъв. От това, което бяха чули, така би реагирала Карин Доринг. Рихтер имаше гордост. Когато лимузината спря и пиколото отвори вратата, Жан-Мишел погледна вляво от себе си и кимна. Мосю Доминик бе настоял Анри и Ив да го придружат и те се вмъкнаха и двамата в лимузината с Жан-Мишел помежду им. Седнаха с лица към задницата на колата и с гръб към стъклената преграда, отделяща ги от шофьора. Ив затръшва вратата. Лицата на всички бяха придобили нездраво сив оттенък под мътната светлина, преминаваща през затъмнените прозорци.
Жан-Мишел не се изненада, че Рихтер изглежда още по-мрачен отпреди. Германецът седеше сам на задната седалка срещу тях. Беше съвсем неподвижен, гледаше ги, без да говори. Дори и когато Жан-Мишел го поздрави, Рихтер само кимна, но не каза нищо. Седеше неподвижен, с ръце на коленете, с изправени рамене.
— Хер Рихтер — започна меко Жан-Мишел, — мосю Доминик нямаше никакво желание нещата да ескалират по този начин.
— Това като извинение ли да го приема? — запита германецът.
