Рихтер само изсумтя презрително.

— Вие сте един съвършен дипломат, мосю Орн. Един човек ми съсипва компанията. А след това вие не само ми казвате, но и наистина вярвате, че той е мой съюзник. Не — продължи Рихтер. — Аз считам, че е честно от моя страна да ви заявя, че моите цели са различни от тези на Доминик.

— Грешите, хер Рихтер — възрази Жан-Мишел, набрал кураж от решението си да не разочарова мосю Доминик. — Вие бленувате да възстановите германската гордост. Мосю Доминик подкрепя тази цел. Една по-силна Германия ще усили цяла Европа. Враговете не са тук, но в Азия и оттатък Атлантика. Този съюз означава страшно много за него. Знаете за любовта му към историята, за възстановяването на старите връзки…

— Стига — вдигна Рихтер ръка. — Днес следобед видях какво означава нашият съюз. Това означава той да дава командите, аз да изпълнявам.

— Само защото неговият план е по-добър и по-мащабен!

— По-добър и по-мащабен! — изрева побесняло Рихтер.

— Докато седях в офиса си и треперех от гняв, и телефонирах на поддръжниците ни, и се опитвах да възкреся достойнството си, аз се запитах: „Ако Доминик не е поддръжник на каузата ми, за какъвто се опитва да се представя, тогава какъв е той?“ И веднага проумях, че е един най-обикновен пчелар. Той ни отглежда тук в Германия, Америка и Британия, за да жужим в коридорите на властта, да жилим, да разсейваме, да дезориентираме. Защо? За да бъде принуден гръбнакът на всяка нация, нейната промишленост, да инвестира капиталите и бъдещето си в единствената стабилна страна на запад: Франция. — Рихтер се поуспокои, но очите му си оставаха бесни. — Доминик желае да създаде една промишлена олигархия със себе си на върха й.

— Мосю Доминик действително желае да разшири промишлената си мощ, да. Но той не го желае заради себе си или даже заради Франция. Той го желае заради Европа — произнесе Жан-Мишел.

Рихтер само изсумтя и изрече презрително.

— Lass mich in Ruhe.

Отпусна се на седалката с пистолетите до себе си. После се пресегна към барчето между седалките, отпи от една бутилка минерална вода и притвори очи.

„Да го оставим на мира?“ — помисли си Жан-Мишел. Това беше истинска лудост. Рихтер беше луд. В колата имаше два трупа, светът всеки миг можеше да рухне и после да бъде подреждан отново, а този луд искаше да бъде авторът на новата карта на света.

— Хер Рихтер — проговори умолително Жан-Мишел, — настоявам да сътрудничите на мосю Доминик. Той може и ще ви помогне, обещавам ви.

— Мосю Орн, пет пари не давам повече за приказките ви — произнесе германецът, без да отваря очите си. — Денят беше дълъг и изпълнен с много сътресения, а има още два часа, докато стигнем мястото, за което сме се запътили. Някои от селските пътища са в доста лошо състояние. Може би имате нужда да си отдъхнете. Изглеждате ми малко преуморен.

— Хер Рихтер, моля ви — заупорства Жан-Мишел. — Само ме изслушайте, моля ви.

Рихтер поклати глава.

— Не. Сега ще замълчим, а по-късно вече вие ще сте този, който ще слуша. И после ще докладвате на Доминик. Или може би ще предпочетете да останете тук. Защото ще се уверите каква е причината да съм толкова уверен, че Феликс Рихтер, а не Жерар Доминик ще бъде следващият фюрер на Европа.

36.

Четвъртък, 17:47

Хамбург, Германия

Хотел „Амбасадор“ се намираше на Хайденкампсвег, от другата страна на Хамбург. Худ почти не съзнаваше, че пътуват по оживените улици или прекосяват чудните тесни канали и басейни. Когато колата спря, той почти затича към телефоните в хотела. Помоли оператора за мисис Босуърт. Последва ужасна тишина и Худ зачака да му съобщят, че тя се е изнесла. А може би го бе излъгала, че е отседнала тук?

— Момент, моля — произнесе операторът на английски. — Ще се обадя в стаята й да съобщя за вас.

Сърцето му сякаш щеше всеки миг да изскочи. Съзнанието му беше едновременно навсякъде и никъде. Разумът му непрекъснато се връщаше на Жерар Доминик и електронните му игри с расовоненавистническо съдържание, а после всеки път към Нанси, към това, което бяха преживели заедно. Това, което бе направила. Не можеше да се овладее. И след това се гневеше на себе си, защото сърцето му също беше извън контрола му. Той отново беше погълнат от Нанси Джо.

— Ало?

Худ притисна чело в стената и каза:

— Здравей.

— Пол? Ти ли си? — Нанси беше искрено изненадана и доволна.

— Да, Нанси. Във фоайето съм. Можем ли да поговорим?

— Разбира се! Качи се в стаята ми… — По-добре ще е, ако ти слезеш.

— Защо? Да не те е страх, че ще те нападна така, както го правех навремето?

— Не — отвърна Худ и почти се изчерви. По дяволите, изобщо не го беше страх.

— Тогава се качи и ми помогни да си събера багажа — настоя тя. — Пети етаж, завиваш надясно, последната стая вляво.

Тя затвори и Худ остана така за момент, вслушвайки се в напевния сигнал на телефона. Той поне заглушаваше ударите на сърцето му.

„Какво правиш, задник?“ — запита се. И след един момент на самосъжаление си отговори: „Ти ще измъкнеш от нея информация за Жерар Доминик. За електронните игри с човеконенавистническо съдържание. За онова, което може би става в Тулуза. И след това трябва да се върнеш в офиса на Хаузен, за да докладваш какво си открил.“

Затвори телефона и тръгна към асансьорите.

— Направо съм изненадана да те видя — каза Нанси, щом му отвори. — Когато си взехме сбогом там, в парка, си помислих, че това е всичко.

— Така ли се получи? — попита Худ.

— Предавам се — каза тя със слаба усмивка. После привърши с опаковането, затвори куфара, постави го на пода и седна. — И така, каква е работата, Пол? Защо дойде?

— Искаш истината? Добре, ще ти кажа. За да ти задам няколко въпроса за работата ти. Нанси се втренчи в него.

— Сериозно ли ми говориш? Той притвори очи и кимна.

— Помислих си, че нещо не съм разбрала — каза тя. Изправи се и се извърна. — Не си се променил, нали, Пол? Все същият. Романтичен като Скарамуш в леглото, целомъдрен като свети Франциск на работа.

— Не е вярно — каза той. — Това не е спалня, а аз не съм целомъдрен.

Нанси го приближи плътно и той започна да се отдръпва от нея. Тя сложи ръце на кръста му, пъхна палци в гайките на колана му и го спря. Погледна го право в очите.

— Добре — каза тя. — Какво точно искаш да ме питаш за работата ми?

Худ не знаеше какво да прави с ръцете си и сплете пръсти зад гърба си. Едното й коляно беше между неговите.

— Това е глупаво — каза той. — Как мога да разговарям с теб в такова положение?

— Вече го правиш — посочи му тя меко. — Хайде пак…

Челото му се сгорещи, сърцето му биеше бясно. Той усети аромата на косата й, почувства топлината й, видя очите, които бяха надзъртали толкова често в неговите в мрака…

— Нанси, не — каза той твърдо, хвана китките й и отстъпи назад. — Не можем да го направим. Просто не можем.

Тя сведе поглед към пода; великолепното й чувствено излъчване помръкна.

Вы читаете Хаос
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату