— Става въпрос за работата ти — продължи Худ, дишайки тежко. — Искам да ми кажеш… искам да ми кажеш върху какво работиш.
— Ти не си наред, знаеш ли? — отвратено каза тя, кръстоса ръце и се обърна встрани.
— Нанси…
— Ти ме отхвърляш и въпреки това искаш да ти помогна.
— Не съм те отхвърлял. Изобщо не съм те отхвърлял.
— Тогава защо съм тук, а ти — там? — Худ пъхна ръка в джоба на якето си и измъкна портфейла си.
— Защото ти ме отхвърли.
Извади двата билета за кино и ги остави да паднат върху леглото. Нанси им хвърли поглед.
— Ти ме отхвърли — повтори той, — и аз си създадох нов живот. Нямам намерение да го излагам на опасност. Не мога.
Нанси вдигна билетите, прокара ги между палеца и показалеца си, после внезапно ги разкъса на две, подаде едната половинка на Худ, а другата пъхна в джоба на джинсите си.
— Не съм те отхвърляла — произнесе спокойно тя. — Не е изминавал и ден, без да съм била разкъсвана от желанието да си при мен и да бъдем пак двамата. Защото и аз, също като теб, се измъчвах. А ти винаги вършиш онова, което смяташ за правилно, и винаги се придържаш към решенията си.
Худ пъхна късчетата в портфейла си и се ухили криво.
— Ако това може да ти послужи като някаква утеха, страшно ми се иска да ме беше сграбчила и да ме бе помъкнала със себе си. — Макар и да не съм особено сигурен как бих реагирал на битието ни като Бони и Клайд.
— Много зле — подсказа тя. — Най-вероятно щеше да ме убедиш, че трябва да се предам.
Худ я прегърна и тя се прилепи плътно към него. Но този път всичко беше невинно. И много, много тъжно.
— Нане? — обади се той.
— Знам — отвърна тя, все още сгушена в прегръдките му. — Искаш да знаеш за работата ми.
— По мрежата стават някакви отвратителни неща.
— Но пък за сметка на това нещо красиво става тук — възрази тя. — Чувствам се в безопасност. Не мога ли да се насладя поне още малко на това чувство?
Худ стоеше, заслушан в тиктакането на часовника си, вгледан в притъмняващото отвъд прозореца небе, съсредоточен върху всичко друго, само не и върху мечтата, която — държеше в обятията си. Стоеше и си мислеше. Стаите се освобождават в ранния следобед. Тя бе останала, за да го види, не е освободила стаята, защото е разчитала на повече.
Но той не бе дошъл за това.
— Нанси — прошепна той в ухото й, — искам да те попитам нещо.
— Да? — отзова се тя с готовност.
— Чувала си някога за Жерар Доминик?
Нанси застина, после се отблъсна от гърдите му.
— Не можеш ли да бъдеш поне малко романтичен? Лицето му трепна, сякаш го бе ударила, но той каза спокойно.
— Съжалявам. Нали знаеш… Знаеш, че мога. И знаеш, че искам. Но не съм дошъл тук за романтични беседи, Нанси.
Почти просълзена тя погледна часовника си.
— Има самолет, който все още имам възможност да хвана, и мисля, че ще успея. — Погледна леглото, после куфара. — Не е необходимо да ме откарваш, благодаря ти. Можеш да си тръгваш.
Худ не се помръдна. Сякаш тези две десетилетия никога не бе ги имало и той стоеше в апартамента й, въвлечен в един от онези спорове, пламнали като искра, и след миг превърнали се в стихиен пожар. Наистина странно как паметта бе притъпила спомена за тях, но въпреки това бяха имали много такива сблъсъци.
— Нанси — каза Худ, — според нас Жерар Доминик може да е отговорен за човеконенавистническите видеоигри, които плъзнаха из Америка. Една такава току-що изскочи и на компютъра на Хаузен, като един от героите й е самият той.
— Видеоигрите са проста работа — каза Нанси, отиде до килера, измъкна модерната си сиво-бяла жилетка и я наметна върху плещите си. — Сканираш нечие изображение, това е фасулско. Всеки тийнейджър ще ти го направи.
— Днес Доминик се е обаждал на Хаузен и го е заплашвал.
— Правителствените служители през цялото време са обект на заплахи — каза Нанси. — А може и да си го заслужава. Хаузен ходи по нервите на маса народ.
— А тринадесетгодишната му дъщеря, и тя ли ходи по нервите им? Устните на Нанси бавно се присвиха.
— Съжалявам — произнесе тя.
— Разбира се, че съжаляваш — каза Худ. — Въпросът е, можеш ли да ми помогнеш? Работиш ли за този човек?
— Може би мислиш, че след като преди години съм предала работодателя си, съм способна да го повторя?
— Не е същото, както тогава, не мислиш ли? Нанси въздъхна и сякаш се прегърби. Худ усети, че бурята отшумява.
— В действителност е съвсем същото, както тогава. Пол Худ има нужда от нещо и отново аз пак съм готова да захвърля живота си, за да може той да има желаното.
— Грешиш — каза той. — Не съм те молил за нищо. Това беше твое дело.
— Позволи ми да се потопя във вълните на самосъжалението — каза тя.
— Извинявай. Но това, което направи, промени живота на много хора. Моя, твоя, на съпругата ми, на всеки, с когото си била, на всеки, когото бихме могли да докосваме заедно…
— Децата ти — изрече горчиво тя, — нашите деца. Децата, които така и не създадохме.
Нанси пристъпи напред, прегърна го и заплака. Пол я стисна силно, усети как лопатките й се врязват в дланите му. Каква пропиляна човешка съдба! Каква трагична проклета загуба за всички.
— Не знаеш колко много нощи лежах в леглото сама — продължи Нанси, — проклинайки се заради онова, което бях извършила. Толкова много те желаех, че щях да се върна и да се предам. Но когато се обадих на Джесика да разбера как си, тя ми каза, че си имал нова приятелка. Така че какъв беше смисълът?
— Иска ми се да се беше върнала — каза той. — И ми се иска всичко това да го бях знаел тогава.
Нанси кимна.
— Бях глупава. Несигурна. Уплашена. Ядосана, загдето не можех да те забравя. Бях… И още съм. В много отношения времето за мен спря преди двайсет години и започна отново едва този следобед. — Тя отстъпи й дръпна една кърпичка от нощното шкафче. Издуха носа си и избърса очите си. — И ето те тук, изпълнен със съжаления… И един от нас усеща, че не можем да се върнем обратно през толкова много години. И този човек не съм аз.
— Съжалявам — изрече Худ.
— Аз също — отвърна като ехо тя. — Аз също. — Пое дълбоко дъх, застина и се вгледа в очите му. — Да — каза тя, — работя за Жерар Доминик. Но нямам представа за политическия му или личния му живот, така че не мисля, че мога да ти помогна.
— Няма ли още нещо, което можеш да споделиш с мен? Върху какво работиш?
— Карти — каза тя. — На американски градове.
— Искаш да кажеш карти като тези обикновените за пътищата ли? Тя тръсна глава.
— Не, върху онова, което наричаме карти с координатна отправна точка. Пътникът въвежда координатите на улицата и това, което се появява върху екрана на компютъра, е точно онова, което гледаш. После въвеждаш точката, където искаш да отидеш, или да попиташ какво има зад следващия ъгъл, или къде се намира най-близката станция на метрото или автобусна спирка, и компютърът ти го показва. Отново от твоята гледна точка. Можеш също така да изкараш разпечатка на картата в трета проекция, от птичи
