поднася „Чиста нация“, докато в същото време спокойно смазва колелата на други групи. Той също така се подготвя да изстрелва ненавистнически игри, такива, които да могат да се играят с „Енджойстик“. Хората изпитват удоволствие да преследват малцинства. — Той хвърли поглед към Роджърс. — Съгласен съм с Ан — това и за мен е като научна фантастика, — но нека го приемем за момента. Какво следва? Чернокожите изпадат в ярост от игрите. Вестниците също. Гражданите с десни разбирания също са изведени от равновесие. А междувременно „Чиста нация“ дори и не помислят да обжалват. Ами! Те отиват на процеса, защото им трябва обществен форум. И хоп — тези мръсници се превръщат в жертви.
— Точно така — каза Роджърс. — И голяма група от бялата раса тайно ще попие всичко казано от тях. Белите, които обвиняват високите данъци за социалните придобивки и безработицата и не одобряват социалната политика и безработицата при чернокожите. А черните активисти изпадат във все по-силна ярост с напредването на процеса и някой, без значение от коя страна на барикадата, прави нещо, за да провокира инцидент. Крайният резултат е масови безредици. Изпълнителите на Доминик не дремят и Ню Йорк, и Лос Анджелис, Чикаго и Филаделфия, Детройт и Далас избухват в расови експлозии и много скоро цялата територия на Съединените щати пламва.
— Не само Щатите — каза Роджърс. — Боб Хърбърт е изправен пред същия проблем в Германия.
— Ето — възкликна Маккъски. — Доминик отваря портите на ада по целия свят — с изключение на Франция. Затова и Новите якобинци действат мълчешком, ефективно, без да вдигат никакъв шум. — Маккъски отвори досието на Доминик. — Тези момчета са уникални сред терористите, защото те наистина тероризират. Има много малко докладвани инциденти, но при повечето случаи те заплашват хората с насилие. И тогава дават специфични заповеди: еди-коя си група хора да напусне този и този град, защото в противен случай при завръщането си ще осъществят заплахата си. Това е нещо наистина крупно, също като призива да изхвърлим британците от Ирландия. Но пък винаги заповядват нещо, което е изпълнимо.
— Хирургически удари, които не получават голямо отражение в пресата — каза Роджърс.
— Които не получават никакво отражение в пресата — поправи го Маккъски. — Французите не дават пет пари. Така че каквото и да става по света, Франция си е сравнително стабилна страна. А Доминик прилапва куп банки, промишлености и инвестиционни компании и става една от най-сериозните фигури на света. Може би дори и най-сериозната.
— А всеки, който се опитва да докаже връзката му с тероризма, остава с пръст в устата.
— Или пък има среднощно посещение от Новите якобинци — завърши Маккъски, оглеждайки досието. — Тия момчета притежават всички характерни черти на старата мафия. Тактиката на желязната ръка, удари, екзекуции, всичко.
Роджърс се отпусна на стола.
— Пол вече трябва да се е върнал в офиса на Хаузен в Хамбург. — Той погледна бележника си. — Обади му се, въведи го в последното развитие на обстановката и му кажи, че се опитвам да се свържа с полковник Балон. Нашият човек е Доминик, освен ако не сме се заблудили здравата. А Балон ми се струва единственият човек, който може да ни помогне.
— Желая ви късмет — каза Маккъски. — Внимавайте с него, доста е бодлив.
— Ще си сложа ръкавици — отвърна Роджърс. — Ако успея да извъртя нещата, а мисля, че ще успея, възнамерявам да му предложа нещо, което няма да намери във Франция.
— И какво е то?
— Помощ — отвърна Роджърс.
38
Във физическо отношение това беше най-напрегнатият и изтощителен, но едновременно с това и най- възнаграждаващият час в живота на Боб Хърбърт.
Теренът, който му предстоеше да прекоси, беше покрит със съчки, гнили листа и дървета, скали и камъни. И беше кално. Потокът беше съвсем плитък, но пък на моменти теренът се надигаше толкова стръмно, че на Хърбърт му се налагаше да слиза от количката и да я влачи.
Избираше пътя си през гората, воден от тридесетгодишния си джобен бойскаутски компас, обиколил света с него. Докато напредваше, си водеше сметка за изминатото разстояние, като броеше оборотите на колелата. Обиколката им беше точно метър. Чудеше се какво ли може да търсят неонацистите в тази област. Не биха могли да се обадят по радиото на свой привърженик полицай, защото колегите му щяха да чуят. Но защо се нуждаеха от помощ? Единственото нещо, за което можеше да се сети, беше, че имаха нужда от човек, който да го открие. Изглеждаше направо налудничаво, но имаше логика. Неонацистите бяха избягали при воя на полицейската сирена, уплашени, че той ще успее да установи самоличността им, значи щяха да опитат да се отърват от него, за да не пусне молба за задържане.
Хърбърт поклати глава. Щеше да бъде ирония на съдбата, ако успееше да открие момичето в тая гора. Бе дошъл до Хановер да търси информация, а тия негодници може да го бяха довели право при нея, без дори и да го знаят.
Усмихна се. Кой би предположил, че един ден, започнал на седалката в първокласен самолет, ще приключи с промъкването му през дива местност, по следите на едно момиче, преследвано от неонацисти?
След няколко минути се добра до дървото, на което според Алберто се намираше момичето. Не можеше да го сбърка с друго: високо, чепато и тъмно.
Хърбърт се пресегна, измъкна прожектора от опората за краката и насочи лъча в короната на дървото.
— Джоди — повика той, — горе ли си?
Почувства се малко глупаво да вика едно младо момиче на дърво. Но въпреки това вдигна глава към листата и се заслуша. Нищо.
— Джоди — обади се пак той, казвам се Боб Хърбърт. Американец съм. Ако си горе, моля те, слез. Искам да ти помогна.
Хърбърт зачака. Отново не последва никакъв звук. След минута реши да заобиколи дървото и да го огледа от другата страна. Преди обаче да помръдне, дочу някаква съчка да изпращява зад гърба му и погледна назад, очаквайки да види Джоди. Зърна обаче нечия едра сянка, застанала под едно дърво.
— Джоди? — повика той, макар по силуета да бе ясно, че не е тя.
—
Хърбърт изпълни нареждането. Вдигна ги бавно, на височината на лицето си. Мъжът го приближи и фигура та му се озова в кръга на прожектора: беше полицай.
И в същия миг истината го осени. Сирената. Внезапното прекратяване на преследването. Маршрутът до тази точка. Цялата работа още от самото начало си беше чист капан.
Полицаят спря на два метра от него, прекалено далеч, за да го достигне, дори и да успееше да измъкне пръта изпод облегалката. Стоеше разкрачен, лицето му бе в сянка под периферията на шапката. На колана му от черна кожа бе закачен клетъчен телефон.
— Повикаха ви от микробуса когато бяха още в града, нали? — каза Хърбърт. — Направиха се, че бягат от воя на сирената, знаеха, че ще ги проследя, и после проследиха мен.
Полицаят не каза нищо. Не че това имаше някакво значение. Хърбърт беше отвратен от себе си. За полицията едва ли щеше да е проблем установяването на самоличността на човека, наел колата. Той дори бе направил нещата още по-лоши за себе си, плащайки с проклетата си корпоративна кредитна карта. Национален център за справяне с кризисни ситуации, САЩ — официалното име на Оперативния център. Това, плюс изявата му в Хановер, им бе отворило очите, че търси нещо. А след като бе повикал Джоди по име, вече знаеха точно какво. Единственото нещо, с което щеше да им улесни нещата докрай, беше да им връчи копията от фотографиите от НСР.
Поне беше щастлив, че неясната сянка, видяна от спътника сред клоните на дървото, не се бе оказала Джоди. Защото ако и тя беше тук, щеше да посрещне смъртта заедно с него само след секунди.
