бъдещите избори.
Повече от петдесет години след смъртта на Хитлер чудовищата наистина можеха да се превърнат в политическа сила в САЩ.
— Пол, все още можем да спрем това — обади се Роджърс. — Успеем ли да разкрием на хората операцията на Доминик, те ще прозрат как са били манипулирани.
— Ако ми кажеш как да се добера до него, ще бъда истински щастлив.
— Може и да има начин — каза Роджърс. — Току-що разговарях с полковник Бернар Балон от Групата за интервенции на Националната жандармерия на Франция. Той е в Тулуза и е взел на мушката същия враг както и ние, макар и по различни причини.
— Колко различни? — запита Худ точно в момента, когато Хаузен влезе във вътрешния офис. Германецът изглеждаше смутен.
— Балон счита, че Жерар Доминик е главата на група френски терористи, известни като Новите якобинци. Техните действия срещу имигрантите със сигурност пасват в общата картина на онова, което знаем за Доминик.
— И какво планира да прави полковникът с Доминик? — запита Худ.
Хаузен се втренчи в него.
— Не сме го обсъждали — отвърна Роджърс. — Официално, предполагам, трябва да го арестува заедно с бандата му. Но при човек като Доминик с парите и влиянието му, Балон очевидно се тревожи, че той ще се измъкне.
— Не е задължително — каза Худ. Все още гледаше Хаузен и си мислеше за убийството на двете момичета. — Ами по неофициален начин?
— Ако те разбирам правилно, ти си измислил някакъв начин да работим съвместно с него — каза Роджърс. — Трябва му точна информация. Само наблюдението от спътник не му е достатъчно.
— Ясно — заяви Худ и хвърли поглед към невинно изглеждащата раница на Мат Стол. — Как да се свържа с полковник Балон?
Докато пишеше телефонния номер, Худ наблюдаваше Хаузен. И преди беше виждал германеца развълнуван, но сега лицето му разкриваше още неща. Сякаш изминалите двайсет години бяха изчезнали в миг, оставяйки само омраза. Худ съобщи на Роджърс, че ще го осведоми какво се е случило, и напомни на Маккъски да го държи в течение какво прави Хърбърт. После затвори и попита Хаузен:
— Как се справихте?
— Зле — отвърна Хаузен. — Френският посланик ще ме уведоми дали можем да отидем. Което на дипломатически език означава да вървим на майната си. — Очите му се впиха в американеца. — Какво беше всичко това за Доминик?
— В Тулуза има един офицер от Националната жандармерия, който изгаря от нетърпение да опърли задника на мосю Доминик. — Той погледна Нанси. — Извинявам се, но така стоят нещата.
Устата й се изкриви нещастно.
— Разбирам — каза тя. — По-добре да си ходя. — Тя се обърна, но Худ пристъпи към нея и я сграбчи за ръката. Хаузен дискретно се отдалечи.
— Нанси, не се връщай там.
— Защо? — запита тя. — Да не би да мислиш, че имам нужда от протекция, за да оцелея в поредната лайняна буря?
— За тази лайняна буря, да — каза той. — Ако Балон успее да се вмъкне вътре, всеки в „Demain“ ще стане обект на щателно разследване, и то максимално назад във времето.
— Има статути с ограничения.
— Вярно — кимна Худ. — Юридически последствия няма да има. Помисли си обаче за черните списъци. Коя компания ще наеме човек, извършил промишлен шпионаж или замесен в злоупотреба с вътрешна информация?
— Всяка компания, подобна на „Demain“ — отряза го тя.
Худ все още държеше ръката й, но хватката му се отпусна. Сега държеше ръката на жена, а не на пленник.
— Такива компании като „Demain“ не се намират под път и над път — каза той, — и слава Богу. Това, което вършат, е престъпно. И каквото и да се случи, не бива да се връщаш там.
— Всяка голяма корпорация си има своите бесове.
— Не и като тези — натърти Худ. — Ако тази кутия на Пандора бъде отворена, стотици, а може би и хиляди хора ще загинат. Светът ще се промени, но не към добро.
Нанси го гледаше и тъжно, и с обич, и дори с желание. После каза:
— И така, ти не искаш да се връщам там. И едновременно с това желаеш да ти помогна да изправиш Доминик пред съда.
Без да изпуска ръката й и без да откъсва поглед от очите й, той спокойно произнесе:
— Да.
Мекият му тон я удари с почти същата сила както и думата. Тя го стисна за ръката. Той я стисна в отговор.
— Дори и да го пипнеш, Доминик ще се възползва от правосъдието на свръхбогатите — каза Нанси. — Онзи вид, който френското правителство много обича, защото то му купува летни вили без пари.
— Доминик няма да успее да се откупи по никакъв начин — обеща Худ.
— Ами аз? — запита тя. — Какво ще стане с мен?
— Когато всичко това приключи, ще ти помогна — каза Худ. — Ще имам грижата да ти осигуря работа.
— Е, страшно много ти благодаря — каза Нанси. — Още ли не си разбрал, че не това чакам от теб, Пол?
Тя се извърна настрани, сведе поглед към пода и прокара език по устните си. Худ не пускаше ръката й. Нищо не можеше да каже, нищо, което да не бъде фалшива надежда.
След малко тя отново вдигна поглед към него и каза:
— Разбира се, че ще ти помогна. Когато и да поискаш.
— Благодаря ти — каза просто Худ.
— Недей. Нали за това са бившите годеници?
Худ докосна бузата й, после пак хвана телефона. Не се обърна към Нанси, докато набираше номера. Копнежът в очите му би й дал веднага отговора, а това не беше онзи отговор, който би сторил на когото и да било от двамата добро.
42
Трясъкът, достигнал слуха на Боб Хърбърт, не беше от изстрела. Той разбра това, защото куршумът щеше да прониже мозъка му и да му затвори очите преди още звукът от гърмежа да достигне съзнанието му.
Имаше и още нещо. Звукът бе дошъл отгоре.
Полицейският офицер отскочи настрани, но не можа да избегне младата жена, която се стовари върху него и го прикова към земята. Тъй като беше отгоре, тя успя да скочи преди него, изрита пистолета му настрани, грабна го и го подхвърли на Хърбърт.
Той го хвана и мигновено се прицели в главата на полицая. Мъжът обаче не помръдваше и Хърбърт насочи вниманието си към младото момиче и попита:
— Джоди Томпсън?
Тя кимна. Едва дишаше.
— Казвам се Хърбърт. Боб Хърбърт. Работя за американското правителство. Искам да ви благодаря за това, което направихте.
— Не ми е… за пръв път… да се хвърлям на врата на някой мъж… — изрече тя на пресекулки. Той се
