усмихна.
— Предполагам, че не паднахте току-така от дървото…
— Не — отвърна тя. — Преди това вървях доста и се заблудих. А там горе заспах. Събудих се, когато ви чух и видях какво се кани да направи той.
— Радвам се, че спите леко — каза Хърбърт. — А сега мисля, че ще е по-добре да проверим дали нашият приятел…
— Внимавайте! — изкрещя Джоди.
Хърбърт не бе обърнал гръб на полицая, но бе допуснал грешката да гледа само към момичето. Германецът се бе надигнал от земята, хвърли се към него и количката се прекатури.
Докато се бореха, Хърбърт изтърва оръжието и реши да не се опитва да го открие. Както лежеше по гръб с полицая върху себе си, той се пресегна под облегалката и измъкна ножа от канията. Джоди се хвърли върху полицая и задърпа дрехата му. Хърбърт стисна ножа и острието щръкна от десния му юмрук. С лявата си ръка той сграбчи за косата главата на германеца и замахна. Острието потъна в меката плът под брадичката. Той го дръпна надясно, към сърцето, разрязвайки вътрешната и външната големи вени.
— Добре ли сте? — обади се Джоди.
— Да — отвърна той.
Тя се надигна неуверено, а Хърбърт изблъска мъртвото тяло от себе си, изпълзя встрани, по-далеч от мъртвеца и количката си, избърса ножа и го прибра.
— Мъртъв ли е? — попита Джоди.
— Да — отвърна Хърбърт. — Съжалявам. Ако ми помогнеш да се върна обратно в количката, можем да се измъкнем оттук.
Джоди му помогна.
— Мистър Хърбърт… — започна нерешително тя.
— Боб — прекъсна я той.
— Боб — каза Джоди, — какво знаете за хората, които се опитаха да ме убият?
Хърбърт се замисли за миг за областта, която наблюдаваше спътникът над главите им.
— Мисля, че са край едно езеро на север оттук.
— Колко на север?
— Няколко мили — отвърна той, вдигайки телефона. — Ще се обадя на шефовете си, за да им съобщя, че ви открих, ще ви закарам до Хамбург, а оттам вече ще се приберете у дома.
— Не искам да си тръгвам още — каза тя.
— Защо? — запита той. — Не сте ли уморена… или ранена? Гладна? Нямам никаква храна…
— Не, не е това — каза Джоди. — Докато бях горе на дървото, си мислех колко само ги ненавиждам.
— Аз също — каза Хърбърт. — Хора като тях ми отнеха краката и съпругата поради причини, които сега нямат дори никакво значение.
— И си мислех — продължи Джоди, — че може би съм оцеляла, защото съм имала някакво предназначение.
— Разбира се — обади се Хърбърт. — За да се приберете у дома при родителите си.
— Ако това е вярно — каза тя, — значи ще се прибера при тях. Само че малко по-късно. Искам да направя нещо за това тук.
— Добре — каза Хърбърт. — Когато се върнете в Щатите, продайте филмовите права на историята си. Говоря съвсем сериозно. Нека хората научат какво става в реалния свят. Само искам да осигурите Том Селек да играе ролята ми, става ли? А вие да контролирате нещата. В противен случай ще осерат всичко.
— Специалността ми е филмово изкуство — каза тя. — Но още не сме дошли до развръзката.
— Така ли? — каза уж учудено той. — Момиче от Лонг Айланд помага на американски агент да убие германски неонацист на служба в полицията. На мен поне ми се струва страхотна развръзка.
— Не е — отвърна тя. — Има по-добър вариант: американска девойка кара дядо си да се чувства горд, че е победила старите му врагове. Има повече наситеност и по-малко сензационен елемент.
— Ти си куку — каза Хърбърт, докато набираше номера. — Както им казвахме в Бейрут: „Куражлия, ама кукуригалник“.
— Понякога човек трябва да прави онова, което му се налага. — Джоди се приближи до мъртвия полицай, вдигна пистолета му и го избърса в джинсите си от пръстта.
— Хвърли го — посъветва я Хърбърт. — Не е необходимо да гръмне случайно и да довтаса цялата им глутница. Джоди оглеждаше оръжието.
— Използвахме един Р38 като този във филма — каза тя. — Шефът на реквизита ми показа как се борави с него.
— Браво на него. Хубав човек. Стреля ли?
— Улучих един пън от десет метра.
— Чудесно — каза Хърбърт. — Има обаче две неща, които трябва да знаеш. Първото е, че това е Р5, а не Р1, което е официалното име на „Валтер Р38“, който сте използвали. Всъщност много си приличат. Колкото до второто, пъновете всъщност не умеят да стрелят много добре, за разлика от хората.
Приключи с набирането на телефонния номер и зачака. Джоди стисна устни, наведе се и докосна бутона за изключване на връзката.
— Хей! — извика той. — Махни си веднага пръста оттам.
— Много съм ви благодарна за помощта, мистър Хърбърт… Боб… но аз си тръгвам.
— Не, не си тръгваш. Наоколо гъмжи от войнствено настроени психари, а ти си нямаш и най-малка представа какво представляват.
— Мисля, че имам.
— Нямаш! — изрева той. — Жената, която те е отвлякла, е Карин Доринг. Знаеш ли защо не те е убила? Защото е обявила, че не убива жени.
— Знам. Тя ми го каза.
— Втори път обаче няма да направи същата грешка — каза Хърбърт. — И онези задници, които работят за нея, също няма да я повторят. По дяволите, та ти вероятно няма да можеш да се промъкнеш дори и покрай постовете им.
— Ще намеря начин. Мога да се промъквам много безшумно.
— Дори и да приемем, че можеш, или да предположим, че постовете им са неопитни, какво ще направиш, ако успееш да проникнеш в лагера им? Ще убиеш Карин?
— Не — отвърна Джоди. — Не искам да ставам като нея. Просто искам да ме види. Искам да ме види, че съм жива и не се боя от нея. Тя ме заключи да умра в караваната, без да ми остави нищо. Нито надежда, нито гордост, нищо. Трябва да се върна.
— Но ти имаш гордост!
— Това не е гордост, това е срам. Страхът от срама. Страхът, че съм прекалено уплашена да се изправя лице в лице с нея. Искам да отхапя ухото на моята мъчителка.
— Моля? Не те разбрах.
— Това е нещо, което навремето е направил дядо ми. Не го ли сторя, никога няма да мога да вляза в тъмна стая или пък в безлюдна улица, без да се боя. Дядо ми също така казваше, че Хитлер контролирал хората чрез страха. Искам тези хора да знаят, че не са ме уплашили. Не мога да го направя никъде другаде освен в лагера им. Хърбърт приближи количката си към нея.
— В това, което казваш, има истина, но с връщането си няма да постигнеш нищо. Ще имаш на разположение някъде десет секунди, в които ще се почувстваш славно, преди да те покосят.
— Няма, ако ми помогнете — каза Джоди. — Искам просто да им покажа лицето си. Това е всичко. Не избягам ли от това, няма да избягам от нищо друго през живота си. Но ако хукна, това ще означава, че те са победили. Тя ще е убила една важна част от мен.
Хърбърт не можеше да оспори гледната й точка. Ако беше на мястото на Джоди, щеше да иска да постъпи точно по същия начин. Това обаче не означаваше, че щеше да се съгласи с нея.
— Добре, а как предполагаш че ще се почувствам аз, ако ти се случи нещо? Освен това помисли си добре. Ти запази спокойствие. Ти воюва. Ти спаси живота ми. Не е необходимо да доказваш нищо.
