54
Балон, Худ, Стол, Хаузен и Нанси прекосиха река Тарн пеша по каменния мост с висока арка. Издигащите се на всеки двадесет метра лампи им осигуряваха достатъчно светлина да виждат, но и достатъчно, за да бъдат видени, според Худ.
Не че това имаше някакво значение. Доминик така или иначе сигурно знаеше, че е наблюдаван. Малко вероятно беше приближаването им да го накара да вземе допълнителни предпазни мерки.
Седнаха зад един храсталак и Стол започна да разопакова уреда си. Свърза подобното на кутия за обувки устройство с уреда за наблюдение на изображения, наподобяващ факс-апарат, и задейства лазерния линеен скенер, който да изчиства изображението. После попита:
— Полковник, имате ли представа колко са дебели тия стени?
— В повечето участъци не повече от двайсет сантиметра.
— Тогава всичко ще е наред — заяви Стол, докато включваше и настройваше терахерцовия генератор. След секунди устройство избръмча в знак, че е готово за работа. — Със сигурност обаче ще го разберем след половин минута.
Хартията излизаше от уреда със скорост, близка до тази при относително бавен факс-апарат. Балон с нетърпение следеше как изпълзява блестящият лист.
Щом апаратът спря, Стол откъсна хартията и я подаде на Балон. Полковникът я загледа под светлината на малко джобно фенерче. Другите ги заобиколиха плътно.
Духът на Худ рязко клюмна. С тая скорост нямаше да стигнат доникъде.
— Какво е това? — запита Балон. — Напомня ми на плувен басейн.
— Това е картината на стена доста по-дебела от… — каза Стол и прочете данните в дъното на изображението.
— Лъчите са изминали 23,5 сантиметра през стената и после са спрели. Това означава, че зад нея има още нещо.
Худ погледна пететажната сграда. Прозорците бяха закрити с щори. Беше сигурен, че зад тях има материали, отразяващи радиовълните.
Балон ядосано захвърли листа.
— Затова ли дойдохме тук?
— Който плаща, той да му мисли — заяви Стол. — Трябваше да се сетим, че тая работа няма да е толкова фасулска като да се вмъкнеш в правителствените компютри.
Още докато го казваше, разбра, че е направил грешка. Балон светна с фенерчето право в очите му и попита:
— Можете да се вмъквате в компютрите? Стол изгледа гузно Худ и каза:
— Ами… Искам да кажа, че се налага. Но това е абсолютно незаконно, особено…
— Опитахме се да се вмъкнем в компютрите на „Demain“ — каза Балон, — но Доминик не е включен никъде. Няколко от най-добрите ми специалисти работят върху проблема.
— Това е защото вероятно не сте знаели какво да търсите — намеси се Нанси. — Търсихте ли в игрите?
— Не, защо?
— Защото в тях могат да се кодират съобщения, както и секретни входове към други игри. Аз например съм скрила един „Тетрис“ в една от игрите, които направих за „Demain“.
— Но кой би се сетил да търси задействащ код в някоя невинна приключенска игра?
— Никой — каза Нанси. — Но точно там е номерът. Един прост задействащ код. Програма в някой компютър на края на света може да зареди игра с расовоненавистническо съдържание в целия Интернет.
— Защо не ми каза нищо за това? — запита напрегнато Худ.
— Честно казано, ей сега ми хрумна — изсумтя тя. — И през ум не ми е минавало, че някой ще разпространява игри по целия свят посредством междинна програма-игра. Защо твоят компютърен гений Мат Стол не се досети за това, а?
— Тя е права — каза Стол. — Трябваше да се досетя.
— Значи игрите, разпалващи расова омраза, са скрити — каза Худ. — И къде да ги търсим? А дори и да ги открием, можем ли да проследим произхода им до „Demain“?
— Трудно е да се каже къде да ги търсим — каза Стол. — Той може да е направил така, че програмата да се завърти през няколко игри. Разбираш ли, тя може да е като вирус. Програмиран да избухне във всеки момент.
— Значи нямаме никакъв шанс — проговори с отвращение Балон.
Худ погледна часовника си.
— Сега влиза в мрежата — каза той. — Нанси, сигурна ли си, че не знаеш абсолютно нищо повече?
— Ако знаех, щях да ти кажа, Пол.
— Знам. Само си мислех дали нещо не ти се е изплъзнало от паметта.
— Не. Освен това не аз правя окончателните варианти на програмите. Аз задавам параметрите, контурите, а други хора ги осъществяват в цвят, преди да се появят на екраните ви. Плащат се големи пари и се изисква пълна лоялност към шефа.
За момент всички замълчаха. После Стол плесна с ръце и възкликна:
— Сетих се как да го направя! Знам как да пипнем това копеле!
Балон мигом се извиси над него.
— Как?
— Програмистите работят като художниците — започна да обяснява Стол, докато свързваше портативния си компютър с уреда. — Както видяхме в офиса на мистър Хаузен, вземат пейзажи от околността и ги включват в игрите. Сега е тъмно, така че малко трудно ще видим околните пейзажи. Но ако направя картини в терахерцовия диапазон на дърветата и хълмовете и всичко останало, химическите компоненти ще излязат като визуални данни. Това ще ни даде контура на нещата с точност до листата и дребните камъни. И ако ги подадем на компютъра…
— Ще можеш да заредиш програма за сравнение на видеоизображения, за да видиш кои изображения съвпадат — допълни Нанси. — Мат, ти си наистина страхотен!
— Дяволски си права — отвърна той. — С малко късмет мога да свърша цялата работа още тук. А ако ми потрябва още мощност, мога да изпратя материала в Оперативния център.
Докато Стол работеше, Худ го наблюдаваше. Не разбираше почти нищо, но вярваше в подчинения си. И докато си стоеше така, телефонът му се обади. Той се дръпна встрани да отговори.
— Пол? Аз съм, Джон Бен. Можем ли да разговаряме?
— Да.
— Приготвил съм ви пълен доклад, но ще ви дам веднага най-същественото. Максмилиан Хаузен, бащата на Рихард Хаузен, е работил за Пиер Дюпре от 1966 до 1979 година. Длъжността му е била пилот, а после старши пилот.
— От 1966 година ли? — запита Худ.
— Да.
Това беше преди Рихард Хаузен и Жерар Дюпре да тръгнат заедно в университета. Но във всеки случай беше невероятно да са се запознали в Сорбоната, както беше споменал Хаузен. Почти сигурно беше, че са се познавали още отпреди. Худ хвърли поглед към Хаузен, който не откъсваше очи от Стол. Въпросът, който го тревожеше, беше не толкова кога са се запознали, а дали поддържат още контакт. Не като врагове, а като съюзници:
— Има и още — продължи Бен. — Очевидно Максимилиан Хаузен е бил лоялен нацист, който продължил да се среща тайно с други бивши нацисти след войната. Те са членували в „Белите вълци“, група, замисляла създаването на Четвъртия райх.
— Рихард членувал ли е в тази група? — запита спокойно Худ.
— Нямаме доказателства за това — отвърна Бен. За Худ това беше радостна новина.
