пое дълбоко дъх:
— Те бяха корумпирани — каза той. — Той беше един от Белите вълци, група, която съхрани нацистките идеали живи след войната. Срещаше се редовно с други като него. Той… — Хаузен спря.
— Той какво? — запита настойчиво Балон.
— Той вярваше в Хитлер и целите на Райха. Гледаше на края на войната като на тактическо отстъпление, не на поражение, и я продължи по свой начин. Когато бях на единайсет… баща ми и двама негови приятели се прибраха у дома след като бяха нападнали сина на един равин при излизането му от синагогата. След това майка ме изпрати на пансион в Берлин. Видях баща си чак след години, след като вече се бяхме сприятелили с Жерар в Сорбоната.
— Да не би да се опитвате да ми кажете, че Жерар е отишъл да учи в Сорбоната само и само да се сприятели с вас и да ви върне обратно в движението? — запита Худ.
— Трябва да разберете, че аз бях сила, с която трябваше да се съобразяват още от най-ранните ми години. Това, което вършеше баща ми, ме отвращаваше. Още го чувам как ме кани да се присъединя към тях, сякаш това беше някакво карнавално представление, което не биваше да изтърва. Още чувам стоновете на младежа, ударите, как стържеха обувките им по паважа, докато го наобикаляха. Беше отвратително. Майка ми обичаше баща ми и ме отпрати още същата нощ, за да не се унищожим взаимно. Отидох да живея с един братовчед в Берлин. Докато бях в Берлин, сформирах една антинацистка група. Когато станах на шестнайсет, вече си имах собствена радиопрограма и само след месец полицейска протекция. Една от причините, поради които напуснах страната и учех в чужбина, беше, за да се измъкна от заплахите за физическо унищожение. Винаги съм бил искрен в убежденията си. — Той изгледа злобно Балон. — Винаги, разбирате ли?
— А какво ще кажете за Жерар? — запита Худ.
— Не се различава особено от онова, което вече съм ви разказал — каза Хаузен. — Жерар беше богат, разглезен млад мъж, който беше научил за мен от баща ми. Мисля, че гледаше на мен като на предизвикателство. Белите вълци не бяха успели да ме спрат със заплахите си. Жерар искаше да ме спре чрез спор и интелект. През нощта, когато уби онези момичета, той се опитваше да ми покаже, че само овцете и страхливците спазват законите. Дори и когато бягахме ми каза, че хората, които променят света, работят съгласно собствените си правила, като карат и другите да ги спазват.
Хаузен сведе поглед. Худ погледна Балон. Французинът беше ядосан.
— Вие сте били замесен в онези убийства — произнесе полковникът, — и въпреки това не сте направили нищо друго, освен да избягате и да се скриете. На чия страна сте, хер Хаузен?
— Сбърках — отвърна Хаузен, — и оттогава не съм спрял да изплащам грешката си. Бих дал всичко, само и само да се върна в онази нощ и да предам Жерар. Но не го направих. Бях уплашен и объркан и избягах. И оттогава се разкайвам, мосю Балон. Всяка нощ и всеки ден се разкайвам.
— Разкажете ми за баща си — прекъсна ги Худ.
— След онази нощ, когато нападнаха младия евреин, видях баща си всичко на всичко два пъти. Единият път беше в имението на Дюпре, когато двамата с Жерар избягахме там. Поиска от мен да се присъединя към тях и каза, че това е единственият начин да се спася. Когато отказах, ме нарече предател. Вторият път беше, когато баща ми почина. Отидох при него в Бон и с последния си дъх той ме нарече отново предател. Майка ми беше там. Ако искате, можете да я потърсите по телефона на мистър Худ, за да го потвърди.
Балон погледна Худ, който не откъсваше поглед от Хаузен. Чувстваше се по същия начин, както на самолета. Много искаше да повярва в искреността на германеца. Но на карта бе заложен животът на други хора и въпреки всичко, казано от Хаузен, все още имаше сянка на съмнение.
Худ извади телефона от джоба си, набра. Джон Бен и попита:
— Джон, кога е починал Максимилиан Хаузен.
— Вездесъщите нацисти — произнесе Бен. — Това ще ми отнеме минута-две. Ще изчакате ли?
— Ще изчакам — отвърна Худ, погледна Хаузен и каза: — Съжалявам, но дължа това на Мат и Нанси.
— Аз бих постъпил по същия начин, ако бях на ваше място — отвърна Хаузен. — Но пак ще ви повторя, презирам Жерар Доминик и Новите якобинци, и неонацистите, и всичко онова, което представляват. Ако самият нацизъм не беше получил такава звънка плесница, можеше да предам и собствения си баща.
— Били сте изправен пред няколко много трудни избора — каза Худ.
— Така е — съгласи се Хаузен. — Разбирате ли, Жерар не беше прав. Човек трябва да е страхливец, за да живее извън закона.
Обади се Джон Бен.
— Пол? Хаузен старши е починал преди две години. В един бонски вестник има кратко траурно съобщение: бивш пилот от Луфтвафе, частен пилот и т.н.
— Благодаря — каза Худ. — Благодаря много. — И затвори. — Още веднъж искам да ви кажа, че много съжалявам, хер Хаузен…
— Пол!
Худ и Хаузен се втренчиха в Стол. Балон вече тичаше към него.
— Какво има? — запита Худ.
— Колкото и да се мъча и да ръчкам машинката си, тя не е достатъчно бърза. Тъкмо се канех да звъня в Оперативния център за помощ, но Нанси намери по-добър вариант.
— При другите игри на „Demain“ може да се прескочи на следващото ниво с командата „Пауза“ и с движение на стрелките от клавиатурата в определена последователност — надолу, нагоре, нагоре, надолу, наляво, надясно, наляво, надясно.
— И?
— И вече сме на второто ниво на играта, без да се налага да изиграваме първото.
— Възможно ли е Доминик да е бил толкова глупав, че да постави същите евтини кодове в една от тия игри?
— Точно в това е работата — отвърна Нанси. — Тя е вече в компютъра. Трябва да се отстрани, не да се вкара. Някой някъде по веригата е забравил да я изтрие.
Балон се бе изпънал като струна и гледаше към фабриката. После попита Мет:
— Съхранихте ли играта на компютъра си?
— Скокът от първо на второ ниво е копиран и съхранен — отвърна Стол.
Балон включи радиото си и нареди:
— Сержант Сен Мари. Напред!
57
Манфред замахна с ножа към гърдите на Боб Хърбърт.
За човек, който може да се изправи, отбраната срещу нападение с нож е относително проста работа. Мислите за предмишницата си като за лост. Протягате го нагоре или надолу и захващате противниковата предмишница с вашата. После извивате този ваш лост, като го използвате, за да отклоните момента на нападателя нагоре и настрани, навътре и настрани или надолу и настрани. В същото време се дърпате встрани от хода му. Това ви позволява да се подготвите за следващия напад или замах. Или още по-добре, след като по всяка вероятност сте оголили страната или гърба на нападателя чрез маневрата си, вие да му вземете здравето.
Ако сте близо или по-ниско от нападателя, пак използвате предмишницата си за защита. Само че сега вече първо свивате ръката си в лакътя. Образувайки по този начин буквата „V“, вие захващате здраво атакуващата ви ръка. Задържайки този контакт между двете предмишници, вие насочвате ръката нагоре, надолу или настрани, точно както правите при самоотбраната с права ръка. Единствената разлика е там, че трябва да блокирате по-близо до китката си, отколкото до лакътя си. В противен случай ножът може да се плъзне под лакътя ви и да ви наръга.
Тъй като Манфред замахваше надолу, Боб Хърбърт трябваше да свие лакътя си, за да го спре. Той
