— Знаете, че съм задължен само да предявя документа и да обясня причината за посещението си — каза Балон.
— Дайте да го прочета и едва тогава ще бъдете допуснали вътре.
— Според закона може да го прочетете и след като влезем — каза Балон. — Или не познавате закона? Ще ви го оставя за спомен, щом влезем.
— Трябва да го покажа на клиента си преди да ви пусна вътре — каза Водран.
Балон го изгледа злобно, после протегна документа под камерата, монтирана върху вратата.
— Това е разрешение, а не молба. Отворете вратата.
— Съжалявам — отвърна адвокатът, — но ще ви е необходимо нещо повече от парче хартия. Трябва ви причина.
— Имаме я — заяви Балон. — Едни и същи елементи с еднаква изработка са се появили и в компютърните игри на „Demain“, и в една игра, разпалваща расова омраза по Интернет.
— Какви елементи?
— Код за подбор на ниво. Имаме го в компютъра. Имате правото да го видите преди процеса, а не преди претърсването. Всичко това е описано в разрешението за обиск. А сега, мосю Водран, отворете вратата.
Адвокатът даде знак на пазача да се върне в караулката. Пазачът затръшна дървената врата и вдигна един телефон.
— Имате на разположение точно шестдесет секунди — изрева Балон и погледна часовника си. — Сержант Сен Мари?
— Слушам. — Имате ли експлозиви да взривите бравата?
— Тъй вярно.
— Действайте.
— Слушам.
— Надявам се, че разбирате какво, правите — каза адвокатът.
Балон гледаше часовника си.
— Цели кариери са рухвали от далеч по-малки грешки — назидателно заяви Водран.
— Има само една кариера, подложена на риск — произнесе Балон. — Не. Две — поправи се той. — Вашата и на шефа ви.
Худ се чудеше какво ще постигнат с тази операция. Доминик сигурно вече ги беше видял и бе укрил или унищожил всичко инкриминиращо. По всяка вероятност използваше тези последни минути, за да се увери, че не е пропуснал нищо.
Адвокатът се предаде. Влязоха в двора, прекосиха го и спряха пред една голяма позлатена врата. Пазачът набра някакъв код на таблото до бравата. Преди да влезе, Балон му връчи разрешителното за обиск.
Щом се озоваха вътре, се строиха зад вратата. Балон явно за стотен път обясни, че ако открият какъвто и да било материал, който стопаните искат да унищожат, трябва да го вземат и да го отнесат до микробуса. И да не позволяват на никого да излиза. После тръгнаха през фабриката.
Худ не очакваше да види служители, работещи посред нощ. И точно така се оказа — имаше само пазачи, които сякаш не ги виждаха.
Въпреки допълнителните лампи, алармени инсталации, камери и модерни подови покрития, сградата запазваше древния си дух. До момента, в който пазачът ги пусна в компютърната зала.
Бившата столова бе превърната в нещо, което напомняше на офиса на Националната служба по разпознаване. Стените бяха бели, а таванът — покрит с флуоресциращо осветление. Множество стъклени кабини с най-малко трийсет компютърни терминали. Единствената разлика беше, че в момента нямаше хора. Доминик не поемаше никакви рискове. Разрешението за обиск изтичаше само след час. А след като вътре нямаше никой, който да отговори на въпросите им, това неминуемо щеше да ги забави.
— Прилича на игрална зала — каза Стол.
— Ами тогава сядай и играй — каза му Балон. Стол седна пред най-близкия монитор и включи портативния си компютър към жаковете на гърба на настолния.
— По всяка вероятност са вкарали в системата инхибитори — каза Нанси. — Как мислиш да се промъкнеш покрай тях в главната система? Вероятно ще мога да ти помогна за някои, но това ще отнеме време.
— Нямаме време — забеляза Стол и зареди една дискета. — Винаги си нося програмата „Булдозер“. Сам си я написах. Тя е за пробиване на кода. После се вмъквам. И докато тук търсим информацията, ще изпратя всичко в компютрите на Оперативния център.
Балон го стисна за рамото, поклати глава и вдигна пръст пред устните си.
Стол се плесна отчаяно по челото и каза:
— Извинявам се. Тоя моя език…
— Полковник, какво ще правим с Доминик? — попита Хаузен.
— Ще чакаме.
— Защо?
Балон изгледа германеца, приближи уста до ухото му и прошепна:
— Да се поизнерви. Както вече посочих на мистър Стол, Доминик със сигурност ни наблюдава. Надявам се да открием нещо в компютрите.
— А ако не успеем?
— Тогава имам вас.
— Мен ли?
— Ще помоля мистър Стол и мис Босуърт да изпратят съобщение на компютъра: вашият разказ за убийствата в Париж. И в единия, и в другия случай, с Доминик ще бъде свършено. — Балон се ухили. — Макар че има и трета възможност. Доминик ви чака от двайсет години. Ако се бои, че вие можете да разбулите тайни от миналото му, изкушението му да предотврати излизането ви жив от тази врата ще бъде много голямо.
— Вие наистина ли мислите, че ще изпрати Новите якобинци срещу нас?
— Дал съм нареждане на хората си — каза Балон. — Ако Доминик реши да опита, ще ви изведа навън и ще изравня това място със земята. Нали ви казах: аз също от отдавна дебна да спипам Доминик. Възнамерявам да го стисна за гушата.
Худ стоеше до Стол. От изражението на Хаузен можеше да прецени, че не всичко е наред. Иначе безстрастното му лице беше напрегнато, веждите свъсени в напрегнат размисъл. Реши обаче да не го разпитва. Ако имаше нещо да каже, германецът със сигурност щеше да го сподели.
Така че Худ стоеше и мълчаливо наблюдаваше с някаква смесица от страх и гордост как съдбата на света се решава от един потящ се млад мъж на клавиатурата пред компютъра.
59
Когато в компютъра на Еди Медина започна да постъпва информация от Мат Стол във Франция, младият мъж свали сакото си, седна и предаде на смяната си за вечерта, офицера по поддръжката Рандал Батъл, да извести незабавно генерал Роджърс.
Батъл го направи веднага щом се появи поздравът на Стол :-). После на екрана тръгна голям файл с името L’Operation Ecounter.
Роджърс каза на Батъл да изпрати материала на персоналния му компютър и също започна да следи диалога заедно с Даръл Маккъски и Марта Макол.
Първо се появи бележка от Стол.
„Еди: Не искам да изяждам времето с много думи. Булдозерът захапа файловете на «Demain». Основните файлове са били изтрити, но резервните копия не са. Ще ви подам цялото съдържание на този файл.“
