повдигна лявата си ръка нагоре, с предмишницата над челото си и свит юмрук. И в мига, в който посрещна и спря атакуващата ръка, удари челюстта на Манфред със силен десен прав. Побеснелият германец обаче почти не беше впечатлен от удара. Той дръпна назад блокираната си ръка, изви я надясно и замахна наляво към гърдите на Хърбърт.
Хърбърт отново блокира. Някъде зад себе си долови писъка на Джоди. Но той беше прекалено съсредоточен, прекалено решен да отхвърли този звяр в човешки облик, за да й извика да бяга. Повечето войници, загинали в ръкопашен бой, дължат смъртта си на мигновено разсейване, а не защото не знаят какво да правят.
Успя да стисне юмрука на нападателя и рязко го извъртя.
Китката на Манфред изпращя със сух трясък, ножът се изплъзна от пръстите му и падна на земята. Но обезумелият германец зави от бяс и заби коляното си в корема на Хърбърт. Той се прегъна на две в количката и Манфред се стовари отгоре му. Приковал Хърбърт с тежестта си, германецът се приведе над него, вдигна ножа и го заби през облегалката на стола. Острието разряза с пукот кожената тапицерия. Джоди изпищя.
Манфред отново заби ножа. И отново. В следващия миг нещо силно изгърмя и той спря да ръга и посегна към шията си. Ножът падна от ръката му, а Манфред се изтъркули от количката, сгърчи се и застина. Джоди го беше улучила в гърлото, точно под челюстта.
— О, Господи — простена тя. — О, Господи!
— Добре ли си? — попита Хърбърт.
— Убих човек — изплака тя.
— Нямаше друг избор. Тя заскимтя.
— Убих го. Убих човек.
— Не — изрече настойчиво Хърбърт и търкули количката към нея. — Ти спаси човек. Мен.
— Но аз… го застрелях.
— Трябваше. На много хора им се е налагало да убиват по време на война.
— Война?
— Да, война — потвърди Хърбърт. — Виж, той не ти остави никакъв избор. Чуваш ли ме, Джоди? Ти не си направила нищо погрешно. Нищо.
Джоди хълцаше.
— Джоди?
Тя не отговори.
— Джоди — повтори Хърбърт, — имам една много голяма молба към теб. Би ли ми направила една услуга?
— Какво? — промърмори тя.
— Би ли насочила дулото на карабината настрани? Тя бавно извъртя карабината, после я пусна на земята. Погледна Хърбърт, сякаш го виждаше за пръв път.
— Ти не си ранен — промълви тя. — Как така е пропуснал?
— Никъде не отивам без кевларената си броня — каза той. — Многослойна защита срещу куршуми. Откраднах идеята от президента. Креслото му в Овалния кабинет има същото покритие.
Джоди сякаш не го чу. Потрепера за момент, след това се отпусна до карабината на земята. Хърбърт се търкули към нея, хвана ръката й и я погали нежно.
— Страшно много ти се струпа за страшно малко време, Джоди. Но вече сме почти на края. Последният участък оттук до аутобана е малко над миля. Просто трябва…
Той рязко спря. В далечината се разнесоха стъпки.
— Какво има пък сега? — ахна Джоди.
— Ставай! Веднага! Тя се подчини.
— Какво има?
— Трябва да се махаш оттук.
— Защо?
— Защото идват… вероятно да проверят какво е станало с другите. — Той я подбутна. — Тръгвай!
— Ами ти?
— Аз също ще се махна, но първо трябва да те прикрия.
— Не! Няма да тръгна сама!
— Миличко, това е работата, за която ми плащат. А ти не си на щат при нас. Помисли за родителите си. Аз само ще те забавя. По-добре да се окопая нейде и да ги спра поне за малко.
— Не! — почти изкрещя тя. — Няма да тръгна сама!
Хърбърт проумя, че няма смисъл да спори с нея. Джоди беше уплашена, изтощена и вероятно по-гладна и от него.
— Добре — каза той. — Ще тръгнем заедно.
Нареди й да вземе пистолета, с който бе стрелял от дървото, а през това време той се приближи до тялото на Карин. Вдигна оръжието й, после светна фенерчето да потърси кинжала! Пъхна го под себе си отляво, да му е подръка, после провери дали карабината има още патрони в магазина. Дотъркаля количката до тялото на Манфред, взе ножа му и потърси за други оръжия. Нямаше. Претърси и джобовете му.
Преди повече от половин век един чернокож мъж, Джеси Оуенс, бе объркал Хитлер, надбягвайки арийските му лекоатлети на Олимпиадата. Тази нощ бясното преследване на Карин бе показало до каква степен само оцеляването на Джоди бе подронило авторитета й. А сега, ако един мъж в инвалидна количка успееше да натрие носа на тия корави мъжаги, това слагаше край на мита за нацисткия Свръхчовек. Поне сред състава на тази група.
58
Докато вървяха към превърнатата във фабрика крепост след Балон и хората му, Худ се зачуди колко ли обсаждащи армии са изминавали този път през столетията. И колко ли са имали късмета да успеят, а колко да претърпят съкрушително поражение.
Почти не обсъждаха какво ще правят, след като влязат в крепостта. Балон каза, че намерението му винаги е било да открие доказателства, свързващи Доминик с Новите якобинци, и после да го арестува. Хората му били обучени да го направят. Все пак Хаузен и Худ го бяха убедили да позволи на Мат и Нанси да надзърнат в компютрите, за да видят дали няма да се открие нещо и там. Списъци на Новите якобинци или симпатизанти например, или пък още доказателства, свързващи „Demain“ с игрите, възбуждащи расова омраза. И едното, и другото щяха да помогнат за разобличаването на Доминик.
Дискусиите на тема какво би могъл да направи Доминик, за да попречи на всичко това, също не бяха продължителни. Този мъж не само командваше армия от терористи, но и самият той беше убивал. Очевидно нямаше да се спре пред нищо, за да защити империята си.
„И защо не?“ — запита се Худ, докато наближаваха главния вход. Доминик вероятно се виждаше над закона. След осакатяващата я железопътна стачка през 1995 година Франция беше на косъм да рухне от разприте с работниците в държавния сектор и ужасната безработица. Кой би се осмелил да посегне на работодател от такъв ранг като Доминик? Особено след като заяви, че са му оказали въздействие с незаконни средства? Дори и шефовете на Балон щяха да признаят, че техният служител е фанатик.
Спряха пред желязната врата, над която имаше видеокамери. Зад нея имаше караулка от червени тухли, в стила на сградата. Показаха се двама души. Единият беше униформен пазач, а другият — младеж в официален костюм. Нито единият, нито другият изглеждаха изненадани от пристигането им.
— Полковник Бернар Бенжамен Балон от Групата за намеса към Националната жандармерия — обяви полковникът, извади някакъв документ и го вдигна пред вратата. — Това е разрешение за обиск, подписано от съдията Кристоф Лабик от Париж и от командира ми, генерал Франсоа Шарие.
— Аз съм Водран от юридическата фирма „Водран, Водран и Бонар“ — каза мъжът с костюма. — Ние представляваме „Demain“. Дайте ми разрешението си.
