върху факта, че единственото нещо, което дипломацията постигаше, беше да отложи неизбежното. Но Худ беше началникът и Хърбърт щеше да му се подчини.
Засега.
Защото Хърбърт поставяше отговорността си за сигурността на Ударния отряд и живота на своите приятели над лоялността си към Пол Худ и Оперативния център и над собственото си бъдеще. Денят, в който нещата станеха твърде оплетени, за да позволяват на Хърбърт да спазва отговорностите си, щеше да бъде денят, в който той щеше да се превърне в истински нещастен човек. И тогава щеше да му остане да направи само едно.
Да окачи шпорите си на пирона в килера.
16.
Участък 2Е, Сиячин, Кашмир
Сряда, 21:02
Шараб и групата й изоставиха камиона скрит в храстите. В следващите два часа си проправяха път по скалите към местонахождението на пещерата. Ишак избърза пред тях с мотоциклета си. Стигна, докъдето можеше, с машината и после продължи пеша. Когато се добра до пещерата, той запали малките фенери, които пазеха там. Жълтеникавата светлина Помогна на Шараб, Самуел, Али и Хасан да преведат Нанда през острите скали. Кашмирската заложница не се опитваше да избяга, но очевидно изпитваше трудности с катеренето. Пътеката, която водеше към пещерата, беше тясна и стръмна. Последната отсечка беше дълга по-малко от петдесет стъпки, но пък беше почти вертикална.
Около скалите се виеше нежна мъгла и премрежваше видимостта им. Нанда вървеше между мъжете. Шараб беше последна. Дясната й ръка беше насинена от ударите по таблото на камиона и силно я болеше. Шараб рядко изпускаше нервите си, но понякога просто се налагаше. Подобно на Бойните жребци в Корана, които хвърляха искри изпод копитата си, тя също трябваше да освобождава гнева си от време на време. В противен случай той щеше да избухне вътре в нея.
Нанда се опитваше да напипа хватките, които Шараб и останалите бяха издълбали в скалите преди повече от година. Мъжете й помагаха, колкото можеха.
Шараб бе настояла да вземат кашмирката с тях, въпреки че нямаше да им свърши работа като заложник. Хората, които бяха взривили собствените си сънародници, едва ли щяха да се поколебаят да застрелят още един. Шараб беше повела Нанда с едно-единствено намерение. Да й зададе няколко въпроса.
Другите две експлозии на пазара в Шринагар не бяха съвпадение. Някой трябва да е знаел какво са планирали Шараб и групата й. Може би беше дело на проиндийска екстремистка групировка. Но по-вероятно беше да е някой от правителството, защото съгласуването на експлозиите изискваше твърде внимателно планиране. Всичко беше нагласено така, че Милиция за свободен Кашмир неволно да поеме вината за удара над индусите.
Шараб не беше изненадана, че индийците биха убили собствените си хора, за да настроят населението срещу МСК. Някои правителства строяха фабрики за бактериологично оръжие под училища и разполагаха военни щабове под болници. Други арестуваха хиляди дисиденти и тестваха токсични вещества във въздуха и водата на нищо неподозиращото общество. Сигурността на мнозинството обикновено беше поставяна над добруването на неколцина души. Онова, което безпокоеше Шараб, беше лекотата и ефективността, с която индийците бяха организирали контразаговора срещу нейната група. Индийците знаеха точно къде и кога МСК ще нанесе удара. Знаеха, че групата поема отговорност за извършеното секунди след взрива. Индийците бяха направили бъдещата им работа невъзможна. Дори властите да не знаеха кои са членовете на МСК или къде живееха, репутацията на групата беше уронена. Вече нямаше да гледат на тях като на борци срещу политиката на Делхи. От сега нататък щяха да гледат на тях като на антииндийци, антииндуси.
И Шараб не можеше да стори нищо, за да го предотврати. За момента се чувстваше в безопасност. Ако властите знаеха за пещерата, вече щяха да чакат тук. След като екипът се снабдеше с оръжия и топли дрехи, Шараб щеше да реши дали да продължат или да останат за през нощта. Придвижването из заледените, тъмни планини можеше да е опасно. Но не по-малко рисковано беше да дадат шанс на индийците да ги проследят. Нямаше да позволи членовете на групата й да бъдат заловени живи или мъртви. Дори и безжизнените тела щяха да послужат на радикалните индийци да натрупат активи пред посредственото население.
Шараб искаше да оцелее и по друга причина. В името на всички бъдещи борци за свобода тя трябваше да открие как индийските власти са разбрали за плановете на екипа й. Може би някой ги беше видял на покрива на полицейското управление. Но това щеше да доведе до арестуването им, а не до този добре изпипан план. Тя подозираше, че са били наблюдавани от известно време. МСК почти не комуникираше по телефон или чрез компютър и никой в Пакистан не знаеше точното им местонахождение, което означаваше, че някой ги е шпионирал от доста близко разстояние.
Тя познаваше и вярваше на всеки от екипа си. Имаше само двама души освен тях, които се бяха приближавали до групата — Нанда и дядо й. Апу беше твърде изплашен, за да предприеме нещо срещу тях, а Шараб не можеше да проумее по какъв начин Нанда би говорила с някой друг. И двамата бяха под наблюдение денонощно и всекидневно. Все пак по някакъв начин един от двама беше успял да ги предаде.
Ишак се провеси от пещерата, която се намираше на десет стъпки височина. Протегна ръка надолу, за да помогне на качващите се. Шараб изчака, докато Ишак и Али буквално издърпаха Нанда вътре. Скалата беше хладна и тя облегна буза на нея. Затвори очи. Допирът беше приятен, но нямаше нищо общо с усещането да си у дома.
Любимата приказка на Шараб като малка беше една от историите в Корана, която разказваше за Седмината, заспали в пещерата. Всеки път щом се озовеше на това място, в съзнанието й изплуваше едно изречение: „Приспахме ги в пещерата за много години, а сетне ги събудихме, за да разберем кой ще определи най-добре колко време е прекарал в пещерата.“
Шараб познаваше чувството на дезориентация. Отделена от всички, които обичаше, изолирана от всичко, което й беше познато, за нея времето беше загубило своето значение. Но жената знаеше какво бяха научили Седмината в пещерата: че Господ Бог знаеше от колко време са в покой. И ако вярваха в Него, те никога нямаше да се загубят.
Шараб имаше своя Бог, както и своята страна. Но не искаше да се завърне в Пакистан по този начин. Винаги си беше представяла как се връща у дома победоносно, а не бягаща от врага.
— Хайде! — викна й Самуел.
Шараб отвори очи. Продължи да се катери към пещерата. Мигът на спокойствие беше отминал. Гневът отново я обземаше. Провря се в малката пещера и се изправи. Вятърът със свистене нахлуваше в плитката пещера. На куките, забити в ниския таван, се поклащаха два фенера. Под тях се виждаха сандъците с оръжия, експлозиви, консервирана храна, дрехи и други припаси.
Всички мъже освен Ишак стояха покрай стените на пещерата. Ишак се опитваше да закрепи голямо парче брезент на входа. Външната страна на тази импровизирана врата беше боядисана в цвета на околните скали. Тя не само им позволяваше да скрият пещерата от чужд поглед, но и им помагаше да се постоплят.
Нанда беше в дъното на пещерата. Беше извърната с лице към Шараб. Таванът беше силно извит и кашмирката стоеше леко прегърбена. Около глезена й беше засъхнала струйка кръв. Явно белезниците бяха протъркали плътта й, но тя не се беше оплакала. Ъгълчетата на устните й потрепваха. Дишаше учестено и яростно, а ръцете й бяха скръстени пред гърдите. Шараб реши, че това най-вероятно е опит да се постопли, а не израз на предизвикателство. Всички се бяха изпотили от изкачването и сега студеният въздух вледеняваше пропитите им с влага дрехи.
Шараб бавно тръгна към затворничката си.
— Днес загинаха невинни хора — каза Шараб. — Няма да има отмъщение, няма да има повече убийства, но аз трябва да знам. Ти или дядо ти казахте на някого за нашите действия?
Нанда не отвърна.
— Не ние унищожихме храма и автобуса и ти го знаеш — добави Шараб. — Живяхме заедно, сигурно си чула нашите планове. Знаеш, че ние атакуваме само правителствени обекти. Който и да е нападнал индусите, той е твой враг. Трябва да бъде изобличен и да получи възмездие.