Кашмир. Той беше напълно отдаден на нея и на каузата. Но не притежаваше уменията за катерене и оцеляване, които имаха другите мъже. Без тях те нямаше да успеят да прекосят планините и контролираната линия, за да се върнат в Пакистан.
Останалите членове на екипа облякоха дебелите палта, които съхраняваха в пещерата. Преметнаха автоматични пушки на десните си рамене и въжета на левите. В джобовете си имаха фенерчета и кибрит. Али нарами раницата, която беше напълнил с храна. Хасан сграбчи Нанда, след като Самуел му подаде раницата с оборудването — алпинистки съоръжения, чук, допълнителни фенерчета, карта на района.
После, един по един, всеки прегърна Ишак. Той им се усмихваше със сълзи в очите. Шараб беше последна.
— Моля се на Аллах да ти изпрати на помощ пет хиляди ангела — прошепна му тя.
— Предпочитам Той да ви помага, за да стигнете до дома — отвърна Ишак. — Тогава ще бъда сигурен, че всичко това не е било напразно.
Тя силно го прегърна, а после потупа гърба му, обърна се и излезе от пещерата.
17.
Шринагар, Кашмир
Сряда, 22:00
Рон Фрайдей стоеше в малката си стая, когато телефонът на бамбуковата масичка иззвъня. Той отвори очи и погледна часовника си.
Точно навреме.
Телефонният апарат беше от петдесетте години на XX век — тежко черно устройство с дебел кафяв шнур. И звънеше като на пожар. Фрайдей седеше на леглото; беше включил черно-белия телевизор, след като изпрати кодираното съобщение на Ханк Люис. Даваха някакъв стар филм. Имаше английски субтитри, но въпреки това Фрайдей се затрудняваше да следи действието. Непрекъснато задрямваше.
Фрайдей не отговори на първото позвъняване. Нито на второто. Вдигна слушалката едва на десетото позвъняване. По този начин се уверяваше, че го търси свръзката му от „Черните котки“. Десетото позвъняване в десетия час.
Обаждаше се капитан Прем Назир, който каза на Фрайдей, че ще го чака навън след петнадесет минути.
Фрайдей нахлузи обувките си, грабна анорака и се запъти към единственото стълбище. В „Палата на Бино“ имаше само дванадесет стаи, обитавани основно от работещи на пазара, жени със съмнителна благочестивост и мъже, които рядко си подаваха носа навън. Очевидно полицията си затваряше очите за много повече неща от игралния салон.
Странноприемницата нямаше истинско фоайе. Отляво на стълбите беше разположено бюрото на рецепцията. През деня на него работеше самият Бино, а през нощта — сестра му. На дървения под беше проснат персийски килим, а покрай стените имаше оръфани дивани. Прозорците гледаха към тъмната тясна улица. Над помещението беше надвиснал гъстият дим на силните местните цигари „Джуари“. Игралният салон се намираше в стая зад бюрото. Димната завеса буквално висеше като сценична завеса около разсеяната сестра на Бино.
Едрата жена се беше облегнала на рецепцията. Дори не вдигна поглед от списанието, което четеше, когато Фрайдей слезе по стълбите. Ето това обожаваше тук. На никого не му пукаше за нищо.
Фоайето беше празно. Улицата също. Фрайдей се облегна на близката стена и зачака.
Фрайдей никога не беше срещал петдесет и три годишния капитан Назир. Шанкар, министърът на атомната енергия, го познаваше добре и му вярваше. Фрайдей не вярваше на никого, включително и на Шанкар. Но богатата биография на капитан Назир в сферата на шпионажа — първо в тила на врага в Пакистан през шестдесетте години, после в индийската армия, а сега с Националната гвардия по сигурността — предполагаше, че двамата мъже щяха да се радват на отлични професионални взаимоотношения.
Освен ако не възникнеше проблем между НГС и Специалните гранични сили. Това беше първото нещо, което Фрайдей искаше да обсъди с Назир, дори преди да говорят за мисията на Ударния отряд в търсене на пакистанските ядрени глави. Фрайдей нямаше нищо против да предприеме тайна мисия за „Черните котки“, ако те нямаха пълното доверие и подкрепа от страна на правителството. Част от разузнавателната дейност беше извършването на някои неща без одобрението на правителството. Но определено щеше да откаже, ако „Черните котки“ и СГС воюваха помежду си, ако едната групировка полагаше всички усилия да очерни другата. Липсата на представители на НГС на мястото на експлозиите съвсем не означаваше, че случаят е такъв. Но Фрайдей искаше да бъде сигурен.
Капитан Назир пристигна точно в уречения час. Вървеше, без да бърза, без някаква очевидна цел. Пушеше цигара „Джуари“. Умна постъпка. Офицерът идваше от Делхи, но не пушеше от по-меките цигари, популярни в столицата. Местната цигара му помагаше да се слее с околността.
Офицерът беше облечен в обикновена сива риза, панталони в цвят каки и маратонки „Найк“. Беше висок около пет фута и половина и имаше къса черна коса и голям белег на челото. Кожата му беше тъмна и гладка. Изглеждаше точно както на снимките, които Фрайдей беше виждал.
Явно Рон Фрайдей също приличаше на фотографиите си. Капитан Назир не си даде труд да се представи. Нямаше да произнесат имената си нито веднъж. Персоналът на СГС все още работеше на пазара. Може би бяха поставили електронни устройства за наблюдение на района, за да се опитат да заловят терористите. Ако беше така, съществуваше риск някой да ги подслуша.
Офицерът просто подаде ръка на Фрайдей и каза с ниския си, грубоват глас:
— Ела с мен.
Двамата мъже продължиха в посоката, в която беше поел капитан Назир, по-далеч от главната улица „Шервани Роуд“. Тясната странична уличка, на която беше разположена странноприемницата, беше малко по-широка от алея. От двете й страни имаше тъмни магазини. В тях се продаваха неща, които липсваха на пазара — велосипеди, мъжки костюми, малки електрически уреди. Улицата свършваше с висока тухлена стена на около триста ярда по-надолу.
Назир дръпна от цигарата си.
— Министърът има отлично мнение за теб.
— Благодаря — каза Фрайдей. Погледна надолу и тихо попита: — Кажи ми нещо. Какво се случи днес на пазара?
— Не съм сигурен — отвърна Назир.
— А щеше ли да ми кажеш, ако знаеше? — попита Фрайдей.
— Не съм сигурен — призна Назир.
— Защо разследването се провежда от СГС, а не от твоите хора?
Назир спря. Извади пакет цигари от джоба на ризата си и запали нова от фаса на старата. Погледна Фрайдей в бледата светлинка на запалената цигара.
— Не знам отговора на този въпрос — отвърна офицерът и продължи напред.
— Позволи ми да те насоча в една посока — каза Фрайдей. — СГС имат ли специални правомощия върху Шринагар и религиозните обекти?
— Не — отвърна Назир.
— Но техният персонал беше на местопрестъплението, а твоите хора не — повтори Фрайдей.
— Да — отвърна Назир.
Ситуацията започваше да става обезсърчаваща. Фрайдей спря на място. Сграбчи Назир за ръката. Офицерът не реагира.
— Преди да поема на север, за да рискувам живота си, искам да знам дали се е появил теч в твоята организация — изсъска Фрайдей.
— Че защо би си помислил такова нещо? — невъзмутимо попита Назир.
— Защото на мястото на взрива нямаше нито един командос от „Черните котки“ — каза Фрайдей. — Защо биха ви изолирали от разследването, ако не поради проблеми, свързани със сигурността.
— За да ни унижат например — предложи Назир. — И при вас има конфликти между разузнавателните служби. Взаимно подкопават работата си, въпреки че се стремят към една и съща цел.
Нямаше спор по този въпрос, помисли си Фрайдей. Самият той беше убил агент на ЦРУ, и то не много отдавна.
