собствениците им да ги проклинат. Назир му обясни, че това е необходимо. При тези въздушни течения се управляваше изключително трудно, особено рано сутринта. С издигането на слънцето ниските слоеве на въздуха се нагорещяваха. Те буйно се смесваха с ледения въздух, който се стелеше от планинските върхове, и образуваха изключително опасна навигационна зона между 500 и 2000 фута височина. Фрайдей се тревожеше от факта, че всеки пакистански агент, въоръжен с преносима ракетна установка, можеше да свали хеликоптера без никакъв проблем. Надяваше се, че информацията, получена от Оперативния център, не беше онова, което в шпионската общност наричаха „ТЗ“ или „тактическа заблуда“ — лъжа, целяща забавяне на преследването чрез елиминиране на преследвачите.
Двамата мъже стигнаха до фермата без инциденти. Преди да кацнат, капитан Назир направи няколко шумни обиколки над малкия хамбар и дървената къща. От нея излезе възрастен фермер, за да види какво става. Изглеждаше доста изненадан. Назир сниши машината на нивото на покрива.
— Как мислиш — попита Назир, — фермерът сам ли е?
— Най-вероятно — отвърна Фрайдей.
Обикновено хора, взети за заложници за кратко време, бяха превъзбудени, дори паникьосани. Искаха да са близо до някой, който би могъл да ги защити. Дори да имаше други заложници в риск, включително и членове на семейството, инстинктът за самосъхранение беше на първо място и беше неустоим. Заложници, държани дълго време, показваха точно обратните характеристики. Те изграждаха емоционална връзка с терористите, бяха резервирани и често пъти враждебно настроени.
Човекът под тях не принадлежеше към никоя от групите.
Назир направи още няколко обиколки и после приземи хеликоптера в близката нива. След четиридесет и пет минутния шумен полет беше изключително приятно да чуваш само полъха на вятъра. Усещането за хладния бриз, който ги облъхваше, докато вървяха към фермата, също беше чудесно. Назир носеше револвер 38-и калибър в кобура на колана си. Фрайдей имаше малък пистолет в десния джоб на анорака си и нож в левия. Двадесет и две калибровото оръжие не нанасяше големи поражения, но все пак спокойно можеше да ослепи евентуален нападател.
Фермерът чакаше двамата мъже отвън. Фрайдей прецени, че Апу Кумар е около шестдесет и пет годишен. Беше дребен, попрегърбен мъж с тесни очи — в чертите му се четеше следа от монголско потекло. Това беше обичайно сред хималайците. Номади от много азиатски раси бяха обхождали този район в продължение на десетки хиляди години. Една от най-тъжните иронии на конфликта се коренеше във факта, че повечето от воюващите имаха еднаква кръв.
Мъжете спряха на няколко крачки от фермера. Тъмните, подозрителни очи на домакина ги оглеждаха от глава до пети. Хамбарът се намираше зад къщата, откъдето се чуваше възбуденото кудкудякане на пилетата.
— Добро утро — поздрави Назир.
Фермерът само кимна.
— Ти ли си Апу Кумар? — попита Назир.
Фермерът отново кимна. Този път кимването беше малко по-колебливо. Очите на човека се местеха ту към Фрайдей, ту към Назир.
— Тук живее ли някой друг? — продължи да го разпитва Назир.
— Внучката ми — отвърна фермерът.
— Някой друг?
Кумар поклати отрицателно глава.
— Внучката ти тук ли е сега? — попита Назир.
Фермерът отново поклати глава. В него беше настъпила малка промяна. Изражението му предполагаше страх за безопасността му, а жестовете му говореха, че е напрегнат и притеснен. Явно криеше нещо. Вероятно за внучката си.
— Къде е тя? — настоя Назир.
— Излезе — отвърна Апу. — Имаше да свърши някои неща.
— Разбирам. Имаш ли нещо против да огледаме наоколо? — попита Назир.
— А мога ли да попитам какво търсите? — осмели се да зададе въпроса фермерът.
— Не съм сигурен — призна Назир.
— Добре, давайте — каза Апу. — Но внимавайте с кокошките ми. Вече достатъчно ги изплашихте с шумната си машина — той направи жест към хеликоптера.
Назир кимна и се обърна. Фрайдей се поколеба.
— Какво има? — попита го Назир.
Фрайдей продължи да оглежда фермера.
— Внучката ви е една от тях, нали?
Апу не помръдна. Не каза „да е една от кои?“. Не каза нищо. А това говореше много на Фрайдей.
Фрайдей се приближи към фермера. Апу започна да отстъпва. Фрайдей сви ръце в юмруци и ги вдигна нагоре с кокалчетата напред. В дясната му длан беше скрит миниатюрният пистолет, така че фермерът да не го види. Фрайдей внимателно наблюдаваше мъжа, вратата към къщата и прозореца зад себе си. Не можеше да бъде сигурен, че вътре не се крие някой или че Апу няма да се опита да вземе пушка, брадва или някакво друго оръжие отвътре.
— Господин Кумар, всичко е наред — бавно каза Фрайдей. — Няма да ви причиня зло. Няма да ви нараня.
Апу спря. Фрайдей също.
— Добре — каза той. После свали ръце и ги прибра в джобовете си. Пистолетът все още беше насочен към Апу. — Искам да ви задам един въпрос, който е много важен. Съгласен ли сте?
Апу кимна.
— Трябва да знам дали не искате да говорите с нас, защото с внучката ви подкрепяте терористите или защото те са я взели за заложник — каза Фрайдей.
Апу се поколеба.
— Господин Кумар, вчера в Шринагар избухна бомба и уби много хора — каза капитан Назир. — Полицейски служители, поклонници на път за Пахалам, индуси, които се молеха в храма. Внучката ви замесена ли е в това или не?
— Не! — полуизплака, полуизкрещя Апу. — Ние не ги подкрепяме. Те я взеха насила! Тръгнаха оттук вчера. Казаха ми да мълча или ще я убият. Как е тя? Как е внучката ми?
— Не знаем — каза му Назир. — Но искаме да я намерим и да й помогнем. Терористите върнаха ли се тук след експлозиите?
— Не — отвърна Апу. — Един от мъжете остана тук, след като другите тръгнаха. Обади се по телефона и пое отговорност за атентата. Но около пет часа внезапно си отиде.
— В какъв смисъл внезапно? — попита Назир.
— Изглеждаше много разстроен, след като говори с някого по телефона — отвърна Апу.
— Все едно нещо се е объркало? — попита Фрайдей. Това щеше да потвърди предположенията на Оперативния център.
— Не знам — каза Апу. — Обикновено беше много спокоен. Дори го чух да се шегува. Но след разговора стана съвсем различен. Може би наистина нещо се е объркало.
— Ако дойдеш с нас в Шринагар, ще можеш ли да ни посочиш как са изглеждали тези хора? — попита Назир.
Апу кимна.
Фрайдей докосна ръката на Назир.
— Може би нямаме достатъчно време за това — каза агентът на АНС. Събитията се развиваха твърде бързо. — Господин Кумар, посетителите ви пакистанци ли бяха?
— Да.
— Колко души бяха и колко време останаха при вас? — попита Фрайдей.
— Бяха петима и останаха пет месеца — отвърна Апу.
— Успя ли да чуеш някое име? — попита Назир.
— Да. Чух „Шараб“, но не и фамилни имена.
— Оставяха ли ви сами понякога? — попита Фрайдей.
