лагеруваха там.
Ишак прекара в подготовка цялата нощ. После закуси, наслаждавайки се на изгрева. Не искаше да спи. Щеше да разполага с достатъчно време за това. А сега, докато седеше в тъмните дълбини на пещерата, Ишак дочу стържещи шумове, които долитаха отвън.
Шараб беше права. Бяха ги проследили дотук.
В началото индийците напредваха тихо. Сега вече не се опитваха да прикрият приближаването си. Вероятно носеха метални алпинистки шипове и звучаха като дребни гризачи, които се опитват да изгризат пътя си през дебела стена. Скоро лекото подраскване прерасна в неприкрита шумотевица. Ишак прецени, че индийците се намират пред самия вход на пещерата. Сигурно щяха да хвърлят газови гранати, преди да влязат вътре. Ако групата още беше тук, всички щяха да са обречени.
Ишак реши, че е дошъл моментът да сложи газовата маска. Нахлузи маската, иранско производство, и затегна каишките. Дишаше на пресекулки. Беше неспокоен, но не заради онова, което предстоеше. Притесняваше се, защото се надяваше, че е направил всичко както трябва. Пакистанецът хвърли поглед на дървените сандъци, пълни с пластичен взрив. Беше ги подредил един до друг като любовници в харем, готови за последна прегръдка. Беше съвсем лесно да прикрепи детонатори към отделни експлозиви и да ги постави най-отгоре в сандъците. Но не беше успял да прегледа всички взривни вещества. Те бяха складирани тук в продължение на две години. Въпреки че мястото беше сухо и студено, а влажността не би трябвало да представлява проблем, динамитът имаше свой собствен характер. Пръчките, които използваха в Шринагар, бяха започнали да се спичат. В тях явно се беше просмукала влага.
И все пак всичко трябваше да е наред. Ишак беше свързал четири наръча динамит с експлозиви С-4 и детонатори с дистанционно управление. Щеше да е достатъчно само единият наръч да се взриви. Той свали дебелите си ръкавици и взе детонатора в дясната си ръка. После се облегна на каменната стена.
Беше опънал краката си напред. Гърбът му се беше вледенил. Сгънатият брезент, върху който седеше, беше лош изолатор. Не че това имаше някакво значение. Нямаше да седи на него още дълго.
Стържещите звуци спряха. Той внимателно наблюдаваше брезентовата преграда на входа през зеленикавата светлина на маската. Около пещерата висяха завеси от слънчева светлина. Те сякаш се полюшваха под напора на вятъра. Самото парче брезент плющеше и се опитваше да се измъкне от куките, които го придържаха.
Изведнъж брезентът се смъкна на земята. От външната му страна се бяха натрупали ледени висулки, които заблестяха на ярките лъчи. Лъскавите снежни мъниста помръкнаха, когато в пещерата влетяха две големи цилиндрични кутии. Те изтракаха по каменния под и се търкулнаха към Ишак. Вече издаваха съскащ звук и разпръскваха гъсти облаци дим. Отровният газ започна да изпълва пещерата.
Пакистанецът спокойно чакаше. Разпространяващият се зелен газ беше на около петнадесет метра от него. Прекият зрителен контакт с най-близкия детонатор все още не беше нарушен. Разполагаше с още няколко секунди.
Започна да се моли.
Ишак чакаше скърцането да се възобнови. След секунда то отново започна, като този път беше много по-близо до входа на пещерата. Забеляза, че облаците газ се размърдаха, сякаш през тях се движеха хора. Още секунда и димът щеше да погълне експлозивите.
Беше време.
Мюсюлманинът продължи безмълвната си молитва, докато натискаше стартовия бутон на дистанционното. Върху малкото устройство светна лампичка. Ишак бързо натисна червения бутон за детонация.
В един блажен миг слънцето обгърна Ишак и той потъна в прегръдките на Аллах.
22.
Вашингтон
Сряда, 21:36
— Какво, по дяволите, се случи току-що, Стивън? — възкликна Боб Хърбърт.
Шефът на разузнаването на Оперативния център беше придърпал инвалидната си количка дълбоко под бюрото. Беше се надвесил над спикера на телефона, докато разглеждаше „Омником“ изображенията, получени в компютъра му. Възклицанието му не беше толкова въпрос, колкото отбелязване на факт. Хърбърт много добре знаеше какво се беше случило.
— Едната страна на планината просто експлодира — чу се гласът на Вийнс, който се намираше от другия край на телефонната линия.
— Не само експлодира, ами направо се изпари — изтъкна Хърбърт. — Взривът сигурно е бил еквивалентен на хиляда паунда ТНТ.
— Поне толкова — съгласи се Вийнс.
Хърбърт беше доволен, че образът нямаше звук. Достатъчно беше да види огромната неочаквана експлозия, за да се върне в спомените си. Заляха го напрежение и тъга, както винаги когато си спомняше за бомбардирането на посолството в Бейрут.
— Какво мислиш, Боб? Дали е била детонирана със сензорен детектор? — попита Вийнс.
— Съмнявам се — отвърна Хърбърт. — В тази част на света има твърде много лавини. Те биха могли да предизвикат експлозията предварително.
— Не се бях сетил за това — призна Вийнс.
Хърбърт се насили да се концентрира върху настоящия момент и да се отърси от миналото. Презареди сателитните снимки, които беше получил секунди преди взрива. Зададе на компютъра да увеличи образите на войниците и да ги покаже един по един.
— Изглежда, че катерачите са хвърлили газови гранати в пещерата — каза Хърбърт. — Явно са смятали, че някой ги очаква.
— И са били прави — каза Вийнс.
— Въпросът е колко хора е имало вътре? — каза Хърбърт. — Дали хората в пещерата са очаквали войниците? Или са били изненадани и са решили да не позволяват да бъдат заловени живи?
На монитора на Хърбърт се появи снимка на първия войник. Дясната му ръка се виждаше съвсем ясно. Точно под рамото на бялата му камуфлажна униформа имаше кръгла червена емблема с метален черен символ, който изобразяваше галопиращ кон на фона на опашката на комета. Това беше символът на Специалните гранични сили.
— Със сигурност поне едно нещо е мъртво — каза Вийнс.
— Какво имаш предвид? — попита Хърбърт.
— Мат Стол току-що ми позвъни, за да ми съобщи, че вече не улавя сигнала на клетъчния телефон — каза Вийнс. — Искаше да види дали и ние сме го загубили. Току-що проверих. Така е.
Хърбърт продължи да се взира в монитора. Запамети в компютъра увеличения образ на емблемата. — Питам се дали терористичната група не е довела нарочно командосите на това място, за да ги елиминира — каза той.
— Възможно е — отвърна Вийнс. — Имаш ли представа от коя посока са дошли индийските командоси?
— От юг — отвърна Хърбърт. — Колко време ще ти трябва, за да започнеш наблюдение над планините северно от това място?
— Ще ми отнеме половин час да преместя сателита — отвърна Вийнс. — Но първо искам да се уверя, че не си губим времето. Ако има хора, които са напуснали пещерата преди взрива, те трябва да са се качили нагоре към върховете, преди да могат да слязат отново. Искам да огледам местността по-подробно.
— Ще търсиш отпечатъци от стъпки в снега? — попита Хърбърт. В този момент секретният телефон на инвалидната му количка иззвъня.
— Точно така — отвърна Вийнс.
— Добре, ще изчакам — каза Хърбърт, докато посягаше към другия телефон. — Хърбърт слуша.
— Боб, обажда се Ханк Люис. Рон Фрайдей е на другата линия. Казва, че е важно. Ще го пусна в конферентна връзка.
— Давай — каза Хърбърт. Питаше се какво ли е открил Фрайдей във фермата. Надяваше се, че новата информация няма да потвърди опасенията им за участие на полицията или правителството в атентата на пазара в Шринагар. Дори и самата мисъл за подобно нещо беше непоносима.
