— Истината е, че от известно време СГС станаха изключително потайни по отношение на дейностите си и ние също станахме изключително потайни по отношение на нашите операции, включително и тази — продължи Назир. — И двете групи имат съюзници в Делхи и в крайна сметка цялата събрана информация влиза в системата, смила се и се използва.
— Като в кланица — отбеляза Фрайдей.
— Кланица! — възкликна Назир, а после одобрително кимна. — Това ми хареса. Това много ми хареса.
— Радвам се — отвърна Фрайдей. — А сега ми кажи неща, което аз ще харесам. Обясни ми например защо ще се бутаме в ръцете на разузнавателна агенция, която може би ще рискува живота ни, за да подсили собствените си позиции в Делхи?
— Дали мислиш, че ще стане? — попита Назир.
— Ами не знам — отвърна Фрайдей. — Опитай се да ме убедиш другояче.
— Знаеш ли изобщо нещичко за индуизма?
— Запознат съм с основните неща — каза Фрайдей. Нямаше и представа какво общо има това.
— А знаеш ли, че
— Не, не знаех това — призна Фрайдей.
— В Индия има безброй секти и касти и всяка от тях има свое собствено наименование и съвсем различни виждания за Ведите, свещения текст — каза Назир. — Най-големият ни проблем като нация е, че вкарахме нашия фракционизъм в правителството. Всеки защитава собствения си отдел, собствените си хора, сякаш това е негова лична вяра. Правим това, без въобще да се замислим по какъв начин действията ни ще се отразят на целия народ. Аз също нося вина. Моят „бог“, ако така го наречем, е онзи, който ще ми помогне да си свърша работата. Но той не е задължително онзи, който би извършил най-доброто за Индия. — Той дръпна от цигарата си. — Трагедията се състои във факта, че сега целият народ е заплашен от унищожение, а ние въпреки това не обединяваме усилията си. Нуждаем се от по-добро разузнаване на пакистанската ядрена заплаха. Не можем да отидем там и да съберем сами необходимата информация, защото рискуваме онова, което се опитваме да избегнем — размяната на ядрени удари. Само ти и екипът ти можете да ни помогнете. — Назир наблюдаваше Фрайдей през виещия се дим на цигарата. — Ако все още искаш да поемеш мисията, аз ще съм твоят контакт. Ще ви придружа дотам, докъдето мога, ще ви осигуря карти на района, пропуски и географско разузнаване. С министъра ще направим така, че никой да не се бърка във вашите действия. Той не познава хората, които идват от Вашингтон, но изпитва огромно уважение към теб. Счита те за член на „неговата каста“. Това е повече от чест. Това означава, че при бъдещи начинания можеш винаги да разчиташ на него. За него членовете на екипа му стоят преди всичко друго. Но ние трябва да подсигурим разузнавателните сведения, от които се нуждаем, за да сме сигурни, че екипът ще продължи с мисията. Американският отряд така или иначе ще го направи. Аз съм тук, за да се уверя, че ти все още искаш да отидеш с тях. Надявам се, че ще докладвам на министъра за положителния ти отговор.
Фрайдей не вярваше на никой, който твърдеше, че поставя ползата за мнозинството пред собственото си добруване. Министър, който провеждаше тайна операция с „Черните котки“, искаше да заздрави връзките си в разузнавателната общност и да си изгради собствена силова база. Днес шпионираше Пакистан, утре може би щеше да шпионира СГС или министър-председателя.
Фрайдей не се безпокоеше от факта, че един политик има лични амбиции. Той беше проникнал в същината на казаното от капитан Назир. Министър Шанкар искаше Фрайдей да се присъедини към Ударния отряд, за да се увери, че американците наистина работят за Индия, а не за Вашингтон. А в замяна на тази мисия Фрайдей щеше да разполага със съюзник по високите върхове на индийското правителство.
Мъжете стигнаха до тухлената стена в края на улицата и Назир запали нова цигара. После се обърнаха и поеха обратно към странноприемницата. Назир беше впил поглед в земята. Очевидно беше казал всичко, за което беше дошъл. Сега беше ред на Фрайдей.
— Все още не си ме убедил, че в организацията ви няма изтичане на информация — каза Фрайдей. — Как мога да бъда сигурен, че няма да отидем там само за да се озовем заобиколени от пакистанците?
— Може и така да стане — допусна Назир. — Ето защо самите ние не можем да отидем. А що се отнася до течове, познавам всеки от „Черните котки“. Досега никога не сме били предавани. Но по-голяма сигурност от това не мога да ти дам. — Назир се усмихна за пръв път. — Дори е възможно някой от Вашингтон да е пропял пред пакистанците. В нашата професия винаги съществува опасност. Единственият въпрос е дали последващите изгоди си заслужават рисковете. Ние считаме, че си заслужава, както за нас, така и за теб.
Това все повече заприличваше на встъпителната проповед на някой гуру. Но пък Фрайдей трябваше да го очаква.
— Добре — каза той. — Съгласен съм да участвам при едно условие.
— И какво е то?
— Искам да знам повече за днешната атака — каза Фрайдей. — Нещо около нея не е както трябва.
— Можеш ли да споделиш точно какво те притеснява? — попита Назир.
— Фактът, че атентаторът взриви два отделни заряда, за да срути храма и полицейския участък. Няма никаква причина за това. Една по-голяма експлозия щеше да свърши същата работа. И щеше да е по-лесно да постави експлозивите.
Назир кимна.
— И аз самият се почудих над това. Е, добре. Ще видя какво мога да открия и ще те уведомя, когато се срещнем следващия път, тоест утре на обяд. Можем да се чакаме тук и да обядваме заедно. Ще донеса и материалите, които екипът ти трябва да проучи.
— Добре — каза Фрайдей.
Мъжете стигнаха до странноприемницата. Фрайдей погледна капитана.
— Имам още един въпрос — каза той.
— Разбира се, питай.
— Защо не ми предложи цигара? — попита Фрайдей.
— Защото ти не пушиш — отвърна Назир.
— Министърът ли ти го каза?
— Не.
— Значи си ме проверявал — каза Фрайдей. — Разпитвал си хората, с които съм работил, за моите навици и потенциални слабости.
— Точно така — каза Назир.
— Значи не се доверяваш напълно на преценката на министъра относно моето присъединяване към мисията — изтъкна Фрайдей.
Назир отново се усмихна.
— Казах, че познавам добре всеки от „Черните котки“. Министърът не е един от моите командоси.
— Разбирам — отвърна Фрайдей. — Доста небрежна постъпка от твоя страна. Ти ми разказа за себе си, за твоите методи, за това, в кого вярваш. Един професионалист не бива да постъпва така.
— Прав си — каза Назир с равен тон. — Но откъде знаеш, че не те изпитвам, за да видя дали ще забележиш? — Капитанът протегна ръка. — Лека нощ.
— Лека нощ — каза Фрайдей. Докато разтърсваше ръката на Назир, почувства моментен прилив на смущение. Обзе го съмнение.
После командосът от „Черните котки“ се обърна и потъна в нощта, оставяйки след себе си само облак гъст тютюнев дим.
18.
Алкънбъри, Великобритания
Сряда, 19:10
Майк Роджърс преглеждаше файловете, изпратени по имейла от Боб Хърбърт, когато гигантският С-130 докосна пистата на Кралското военно летище в Алкънбъри. Въпреки че излитането беше струвало известни усилия на самолета, кацането беше почти неусетно. Може би се дължеше на силната турбуленция по време на целия трансатлантически полет, но Роджърс изобщо не разбра кога се бяха приземили. Но пък съвсем
