предупрежденията ти.
Лиз успокоително го потупа по рамото и напусна стаята. Худ погледна към часовника за кризисни ситуации.
Екранът му все още беше тъмен. Но вътре в него собственият му часовник вече тиктакаше. А главната пружина беше така стегнато навита, както Лиз беше предусетила.
Но той си напомни, че се намира в безопасност във Вашингтон, докато Майк Роджърс и Ударният отряд са се запътили към регион, където действията им могат да спасят или да обрекат на смърт милиони човешки живота — включително и техните собствени.
В сравнение с това, неговото напрежение беше нищожно.
Беше равно на нула.
29.
Делхи, Индия
Четвъртък, 14:06
Шестдесет и девет годишният министър на отбраната Джон Кабир седеше в белия си кабинет. Двата коридора, в които бяха разположени офисите на Министерството на отбраната, бяха част от кабинетния комплекс, помещаващ се в осемдесетгодишната сграда на Парламента на ул. „Гурдуари Ракабданж“ в Делхи. От външната страна на редиците отворени прозорци ярката слънчева светлина огряваше обширни ливади, малки изкуствени езерца и декоративни каменни фонтани. Шумът на уличното движение оставаше далеч отвъд високата орнаментирана стена от червен пясъчник, която ограждаше ширналия се комплекс. От дясната страна на двора Кабир виждаше крайчеца на едната от двете сгради на Парламента — Лок Сабха или Народната камара. От другата страна на министерската пристройка се намираше Раджа Сабха или Държавният съвет. За разлика от представителите на Лок Сабха, които бяха избирани от народа, членовете на Раджа Сабха бяха или номинирани от президента, или издигани от законодателните събрания на всички национални щати.
Министър Кабир обичаше нацията и правителството си. Но вече губеше търпение. Системата беше изгубила правилната посока напред.
Беловласият висш служител току-що беше прочел секретния електронен доклад на майор Дев Пюри за придвижването на военния му отряд в планините. Пюри и хората му бяха фронтови ветерани. Те щяха да успеят там, където СГС се бяха провалили.
Кабир изтри компютърния файл и после се замисли за кръстопътя, до който беше докарал нацията си. Това щеше да бъде или триумфът, или падението на дългата му кариера, започнала със стремителното му повишение в армията, извело го до чин капитан на тридесет и седем годишна възраст. Кабир обаче беше разочарован от слабите социални и военни програми на министър-председателя Индира Ганди. Той се разстрои особено много, когато Индия победи Пакистан във войната от 1971 и не успя да заздрави абсолютно и веднъж завинаги контрола си над Кашмир чрез създаването на демилитаризирана зона отвъд контролираната зона. Той начерта план, изтъкващ необходимостта от „зона на сигурността“. Искаше да използва селата от пакистанска страна за артилерийска, оръжейна и бомбена практика. Искаше да изсели хората от там. Какъв беше смисълът да спечелиш война, ако победителят не можеше да поддържа сигурността по своите граници?
Планът не само беше отхвърлен, но и капитан Кабир беше официално порицан от тогавашния министър на отбраната. Кабир подаде оставка и написа книга озаглавена „Какво ще излекува нерешителната нация“, която се превърна в бестселър. Тя беше последвана от „План за сигурността на нашето бъдеще“. Три месеца след публикуването на втората книга, той беше поканен за генерален секретар на социалистическата партия Самукта. След три години той вече беше председател на Националната социалистическа партия. В същото време Кабир беше избран за президент на Всеиндийската федерация на шофьорите. През 1974 той поведе стачка, която осакати магистралите и железопътните линии, където масово се „повреждаха“ камиони. Това обаче ускори прилагането на „План за спешни ситуации“, въведен от министър-председателя Индира Ганди през юни 1975. Тази декларация й даваше право да преустанови гражданските свободи и да хвърли в затвора враговете си. Кабир беше арестуван и прекара в затвора повече от година. Това обаче не му попречи да продължи кампанията си за реформа и от мрачната килия. Подкрепян от членове на профсъюзите и проруски социалистически групи, Кабир беше помилван. На руснаците особено много допадаше застъпничеството на Кабир за по-силно присъствие по границата с Китай. Кабир се възползва от широката си народна подкрепа и стана заместник-министър на индустрията. Този пост му помогна да заздрави отношенията си с работническите касти, както и да възстанови връзките си с военните. Това от своя страна доведе до назначаването му за министър на кашмирските работи и до членството му в Комитета по външни работи. Там се сприятели с Дилип Сахани. Сахани беше командващият офицер на Специалните гранични сили в Кашмир. Двамата мъже откриха, че споделят едни и същи тревоги по отношение на заплахата от ислямските фундаменталисти и ядрените проучвания, провеждани от Пакистан.
Преди две години високопоставени офицери и висши правителствени служители, които ценяха плана на Кабир за създаване на „зона на сигурността“, се събраха заедно и оказаха натиск върху министър- председателя да го назначи за министър на отбраната. Кабир помоли националния командир на СГС да работи за него в министерството и после уреди Дилип Сахани на вакантния пост. Двамата мъже крояха тайни заговори. Делхи се задоволяваше с построяването на собствен ядрен арсенал и събирането на разузнавателни сведения за задграничната заплаха. За Кабир и Сахани това не беше достатъчно. Те искаха да бъдат сигурни, че Исламабад никога няма да има възможност да предприеме съвсем реалната заплаха от джихад и масово унищожение. С неволната помощ на групата от Милиция за свободен Кашмир и младата членка на Мрежата на цивилните агенти на СГС те бяха на една крачка от реализирането на мечтата си. Ако изпратените командоси бяха успели да заловят и унищожат групата от МСК, целта им щеше да стане реалност след броени дни, дори може би часове. А сега трябваше да чакат.
Майор Пюри нямаше да се провали. Той щеше да обгради терористите и да ги избие в последващата престрелка. Младата жена, агент на МЦА, която беше с тях, щеше да разкаже историята, както я беше видяла отвътре. Дори и да загинеше в битката, тя щеше да прошепне на майор Пюри с последния си дъх, че МСК са нападнали храма и автобуса. Че загиналите в експлозията индуси са били първите жертви на новия джихад. Индийският народ щеше да й повярва, защото дълбоко в сърцата си хората щяха да знаят, че тя казва истината. Покрусеният й дядо щеше да потвърди думите й. А после щеше да последва отговорът на индийското правителство.
Разбира се, президентът и министър-председателят щяха да нападнат Пакистан, както обикновено. С думи. Така се предполагаше да действат световните ядрени сили. Ако отговореха с оръжие, резултатите щяха да бъдат немислими. Или поне такова беше общото мнение.
Останалият свят обаче не разбираше, че пакистанските лидери имаха готовност да понесат унищожението. Те щяха да пожертват нацията си, ако това означаваше пълно унищожение на Индия и индусите. Ислямът все още щеше да има десетки милиони последователи. Вярата им щеше да оцелее. А загиналите пакистанци щяха да продължат живота си в рая.
Кабир нямаше да даде на Пакистан шанс да нападне Индия. Но пък имаше голямо желание да ги изпрати всичките в рая. И възнамеряваше да го направи с един изпреварващ удар.
Екипът, който отговаряше за Подземния ядрен команден център, беше верен на министър Кабир. Ключовите служители бяха внимателно подбрани измежду редиците на военните и СГС. Те откликваха на двойните заповеди на министър Кабир и командир Сахани. И в момента, в който тези заповеди бъдеха издадени, нищо на света нямаше да може да ги спре.
Планът на Кабир беше да удари Пакистан, преди той да е успял да разгърне ядрения си арсенал. За целта щеше да използва седемдесет и девет индийски балистични ракети с близък обхват. Тези ядрени глави имаха обсег от осемстотин километра. Те съставяха половината от ядрения арсенал на Индия и се съхраняваха в силози, разположени точно зад контролираната зона. Единадесет от тези балистични ракети щяха да ударят Исламабад, изтривайки го от картата и унищожавайки двадесет процента от сто и тридесет милионното население. В следващите дни и седмици радиацията от експлозиите щеше да убие още четиридесет милиона пакистанци. Останалите ядрени глави щяха да ударят военните обекти на Пакистан. В това число влизаха подозираните местонахождения на ядрени силози в Хималаите. Може би американският отряд, който пристигаше в страната, щеше да ги открие. Може би не. Независимо от това, присъствието им щеше да бъде мощно оръжие в ръцете на Кабир, що се отнасяше до връзките с обществеността. То щеше
