Първият залп на хората му със сигурност беше избил доста от враговете му в черните облекла, но след това… какво? Беше съставил добър план и хората му отначало го бяха изпълнили много добре — но проклетите телефони! Какво им беше станало? Това беше провалило всичко. Но сега като че ли нещата отново се връщаха под някакво подобие на контрол. Беше само на десетина минути от крайпътния базар, където щеше да паркира и да остави колата, да се скрие сред тълпата и да се добере до друг паркинг, да влезе в другата наета кола и да отиде с нея до Ливерпул за прехвърлянето с ферибота у дома. Щеше да се измъкне от всичко това, както и момчетата в камиона зад него… той погледна в огледалото. Какво ставаше, по дяволите?
Ефрейтор Моул се справи добре: първо подмина камиона отляво, а после забави и се дръпна вдясно. Маневрата завари шофьора на камиона неподготвен.
От задната седалка Чавес зърна лицето на мъжа. С много бледа кожа и червенокос, типичен ирландец — и се прицели в предната дясна гума.
— Давай! — извика Джон от предната седалка и шофьорът рязко зави наляво.
Пол Мърфи забеляза как автомобилът подскочи към него и инстинктивно зави, за да го избегне. После чу изстрелите.
Кларк и Чавес изстреляха по няколко куршума — от разстояние малко повече от метър — в черната гума. Куршумите улучиха малко над джантата и почти сантиметровите дупки накараха гумата бързо да спадне. Ягуарът едва успя да дръпне напред, когато камионът залитна надясно. Шофьорът се опита да удари спирачката и да забави, но тази инстинктивна реакция само влоши положението му. Камионът се килна надясно, а после дясното предно колело зарови по капла в паважа и камионът се преобърна надясно и се запързаля напред със скорост над деветдесет километра в час. Колкото и здраво да беше конструиран корпусът му, определено не беше конструиран за такова нещо и след секунда–две започна да се разпада.
Ефрейтор Моул погледна за миг в огледалото за задно виждане и сви наляво, за да е сигурен, че все пак камионът няма да ги застигне.
Динг видя как нечий труп изхвърча от каросерията, плъзна се по склона и се затъркаля надолу със същата скорост като разбития камион и изпъшка.
— Спри! — нареди Кларк.
Моул направи нещо повече — спря и веднага даде на задна, връщайки се на няколко метра от разбития камион. Чавес скочи пръв от колата, с пистолет в двете си ръце.
— Мечо, тук Чавес, чуваш ли ме?
— Мечо слуша — последва отговорът.
— Виж дали можеш да хванеш колата, окей? Този камион е вече история.
— Прието, Мечо след колата.
— Сър? — каза по микрофона сержант Нанс.
— Да?
— Видяхте ли как го направиха?
— Да… Смяташ ли, че можеш да направиш същото? — попита Малой.
— Извадих пистолета, сър.
— Добре. Тогава играем Въздух срещу Тиня.
Флотският дръпна лоста и сниши „Найт Хоук“ на тридесет метра над пътя, точно зад колата, която преследваха. Освен ако копелето не гледаше през капака на покрива, нямаше как да разбере, че са над него.
— Пътен знак! — извика Харисън и дръпна лоста, за да прескочат знака на магистралата, указващ поредното отклонение.
— Окей, Харисън, ти гледай пътя, аз гоня колата. Дърпай силно, ако се наложи, синко.
— Слушам, сър.
— Окей. Сержант Нанс, потегляме. — Малой погледна скоростния индикатор. Държеше на 136 километра в час над дясното външно платно. Човекът в ягуара натискаше здраво педала, но „Найт Хоук“ разполагаше с много повече мощ. Не беше много по-различно от полет във формация с друга машина, въпреки че Малой никога досега не го беше правил с кола. Приближи се към целта си на около тридесет метра. — Дясно, сержант.
— Да, сър. — Нанс плъзна назад металната врата и коленичи на алуминиевия под, стиснал беретата си с две ръце. — Готов съм. Да го направим!
— Готов за таран — потвърди Малой, поглеждайки още веднъж към пътя. По дяволите, беше като опит да се хване маркучът за презареждане на „Херки“, но по-бавно и адски по-ниско…
Грейди видя какво стана с камиона и облиза пресъхналите си устни. Пътят назад бе чист, напред — също. Оставаха му само пет минути до спасението. Пръстите му стиснаха волана и той безмълвно благослови работниците, които бяха направили тази чудесна кола за него. Но точно тогава периферното му зрение долови нещо черно вляво и отзад и…
— Хванах го! — каза Нанс, засякъл шофьора през прозореца на лявата задна врата на автомобила. Изчака, докато Малой се приближи с още около метър и половина, и…
…опрял лявата си ръка на коляно, Нанс стреля. Оръжието подскочи в ръката му. Той го свали и отново дръпна спусъка. Изобщо не беше като стрелбата на полигона. Оръжието му се тресеше въпреки усилията му да го задържи неподвижно… но при четвъртия изстрел видя, че мишената му се отметна надясно.
Стъклото се пръсна и Грейди не успя да реагира добре. Можеше просто да натисне спирачките и хеликоптерът да се отнесе напред, но се опита да ускори. Само че на ягуара не му беше останала повече възможност за ускоряване. После го улучиха в лявото рамо, той се сгърчи и колата излетя надясно и се блъсна в мантинелата.
Малой дръпна лоста, вдигна се на сто метра височина, зави надясно и погледна разбитата димяща кола.
— Да слезем да го приберем? — попита помощник-пилотът.
— Че как — отвърна Малой и добави: — Дано още да диша.
Тимъти О’Нийл все още беше във фургона до болницата и се чудеше какво да прави. Стори му се, че разбира какво е станало — в прозореца на лявата врата имаше двусантиметрова дупка от куршум и той се зачуди как не е успял да го улучи в главата. После забеляза, че един от камионите и наетата от Шон Грейди кола ги няма. Нима Шон беше изоставил него и хората му? Защо не му се беше обадил, за да им каже какво да правят? Как стана така, че планът им се беше разпаднал? Но отговорът на тези въпроси беше много по- несъществен от факта, че той се намираше в един фургон, спрян посред паркинг, обкръжен от врагове. Това трябваше бързо да се промени.
— Либер Гот! — каза Вебер щом видя раните. Един от членовете на Екип 1 със сигурност беше мъртъв, получил куршум в слепоочието. Още четирима бяха тежко ранени, трима от които — в гърдите. Вебер разбираше от първа помощ, но нямаше нужда от кой знае какви медицински познания, за да съобрази, че двама от тях се нуждаят от незабавните грижи на опитни медици. Единият от двамата беше Алистър Стенли.
— Тук Вебер. Имаме нужда от незабавна медицинска помощ! — призова той по тактическата радиостанция. — ДЪГА Пет е тежко ранен!
— Ох — изпъшка Хомър Джонстън. — Не се шегуваш, нали? Команда, тук Снайпер Две-едно, имам нужда от лекар, и то незабавно!
Прайс чу всичко това. Намираше се на по-малко от тридесетина метра от фургона, сержант Нанс Патерсън беше до него и се опитваха да се приближат незабелязани. Вляво от себе си виждаше Хулио Вега,
