оръжие, нито нищо. Няма от какво да се боите. — Да им кажеш, че няма от какво да се боят, и по този начин да им внушиш, че страховете им са неоснователни, обикновено се оказваше добър коз. Последва обичайното колебание, показващо, че те наистина се бояха — а това означаваше, че Тими разсъждава разумно, което беше много добра новина за психиатъра на ДЪГА.
— Не, Тим, недей! — настоя Питър Бари. — Не им отстъпвай нищо.
— Но как ще излезем оттук и как ще получим автобуса, ако не се разберем за нещо? — О’Нийл погледна другите трима. Сам Бари кимна. Дан Маккорли също.
— Добре — извика О’Нийл. — Ела при нас.
— Благодаря — извика Белоу и погледна Вега — в момента той бе командирът.
— Пази си задника, докторе — препоръча му сержантът. Да влезеш невъоръжен в бърлогата на лошите според него не беше много умно. Никога не беше допускал, че на доктора му стиска толкова.
На Белоу винаги му се беше струвало странно, та чак и комично, че разликата между безопасността и смъртния риск може да се крие в няколкото стъпки разстояние до завоя на ъгъла. Въпреки това вдигна поглед с искрено любопитство. Рядко се беше срещал с престъпник при подобни обстоятелства. Толкова по-добре, че те бяха въоръжени, а той — не. Те се нуждаеха от успокояващото усещане, което им вдъхваше силата на оръжието, за да забравят обстоятелството, че въоръжени или не, са се оказали в клетка, от която няма измъкване.
— Ти си ранен — каза Белоу на Тимъти.
— Нищо ми няма, само няколко драскотини.
— Защо не помолиш някой да се погрижи за тях?
— Нищо ми няма — повтори О’Нийл.
— Добре де, лицето си е твое — каза Белоу, като ги огледа и преброи, че наистина са четирима, въоръжени с някакво особено оръжие — АКМС, припомни си той. Едва след това можа да преброи заложниците. Разпозна Санди Кларк. Имаше още седем, всички много изплашени, както изглеждаше, но това трябваше да се очаква. — Е, казвайте, какво точно искате?
— Искаме автобус, и то бързо — отвърна О’Нийл.
— Добре, мога да съдействам за това, но докато се организира, трябва време, а в замяна ще поискаме нещо.
— Какво? — попита Тимъти.
— Да освободите няколко заложници — отговори психиатърът.
— Не, имаме само осем.
— Виж, Тим, когато преговарям с хората, при които трябва да отида — да взема автобуса за вас, нали? — трябва да им предложа нещо, иначе защо да ми дават каквото и да е за вас? — каза спокойно Белоу. — Така се играе тази игра, Тим. Играта си има правила. Знаете го. Човек отстъпва нещо, което има, срещу нещо, което му трябва.
— Е, и?
— Ами, като знак на добра воля, ми давате двама заложници — жени и деца обикновено, защото те правят по-добро впечатление. — Белоу отново се огледа. Четири жени, четирима мъже. Щеше да е добре ако успееше да прибере Санди Кларк.
— И после?
— После казвам на моите началници, че искате автобус и че сте проявили добра воля. Трябва да ви представя в добра светлина, нали?
— Вие май сте на наша страна, а? — попита един от въоръжените мъже. Белоу го погледна и забеляза, че е близнак — брат му стоеше само на метър от него. Терористи близнаци? Това беше интересно.
— Не, не бих казал такова нещо. Вижте, не искам да обиждам вашата интелигентност. Вие знаете в каква сте се забъркали. Но ако искате да получите някои неща, трябва да се спазарите за тях. Това е правилото, и не съм го измислил аз. Аз съм посредникът. Това означава, че ви представям пред началниците си и че представям моите шефове пред вас. Ако ви трябва време да помислите, добре. Няма да съм далече, но колкото по-бързо придвижите нещата, толкова по-бързо и аз ще мога ги придвижа. Искам да помислите за това, момчета, нали?
— Докарай автобуса — каза Тимъти.
— В замяна на какво? — попита Пол.
— Две жени. — О’Нийл се обърна. — Тази и тази.
— Мога ли да ги отведа с мен? — Белоу забеляза, че Тимъти всъщност е посочил Санди Кларк. Това хлапенце, О’Нийл, беше притиснато от обстоятелствата, и това вероятно също беше добре.
— Да, но ни докарай бързо проклетия автобус!
— Ще направя всичко, което зависи от мен — обеща Белоу и даде знак на двете жени да го последват по коридора и зад ъгъла.
— Добре дошъл, докторе — каза му тихо Вега. — Ей, страхотно! — добави той, като видя двете жени. — Как сте, госпожо Кларк? Аз съм Хулио Вега.
— Мамо! — Паци Чавес се затича от укритието си и прегърна майка си. После двама от новопристигналите бойци на СВС отведоха жените.
— Вега до Команда — обади се Озо.
— Прайс слуша.
— Предай на Шест, че жена му и дъщеря му са в безопасност.
Джон се намираше в каросерията на един камион на път от базата за болницата, за да поеме командването на операцията. Доминго Чавес бе до него. И двамата чуха новината по радиото. Но оставаха още шестима заложници…
Вега подаде радиокомплекта си на Белоу.
— Джон? Тук е Пол.
— Да, докторе. Какво става в момента?
— Дай ми два часа и ще ти ги предам, Джон. Те знаят, че са в капана. Въпросът е само да се поговори с тях. В момента са четирима, всички малко над тридесет, всички въоръжени. Разполагат с шестима заложници. Но аз говорих с водача им и ще мога да се оправя с това момченце, Джон.
— Окей, докторе, при вас сме след десет минути. Какво искат?
— Обичайното — отвърна Белоу. — Искат автобус, който да ги закара някъде.
Джон размисли. Имаше снайперисти, които да ги оправят, щом излезеха навън. Четири изстрела — детска игра.
— Да им го даваме ли?
— Още не. Това ще го проточим малко.
— Добре, докторе, щом така смяташ. Когато дойда, ще ме светнеш малко повече. Край.
— Добре.
Белоу връчи радиото на сержант първи клас Вега, който беше закачил на стената схема на партерния етаж и я оглеждаше.
— Заложниците са тук — показа Белоу. — Обектите са тук и тук. Двама са близнаци, между другото, рижльовци, около тридесетгодишни, въоръжени с АК-47 със сгъваем приклад.
Вега кимна.
— Ясно. Ако трябва да задвижим срещу тях…
— Не, не трябва. Поне аз не мисля така. Водачът им не е убиец, е, поне не иска да бъде такъв.
— Щом казваш, докторе — сви рамене Вега. Явно не бе съвсем убеден.
Но добрата новина беше, че можеха да подхвърлят шепа флеш-бенги от ъгъла и да се задвижат веднага след тях, затапвайки наведнъж четиримата шибалници… но все пак имаше риск да загубят някой заложник, което трябваше да се избегне. Досега Озо не си беше давал сметка колко му стискат топките на този доктор — да отиде сам при четирима въоръжени типове, да говори с тях… и да измъкне просто ей така жената на Кларк. По дяволите! Той се обърна и изгледа току-що пристигналите шестима мъже от СВС. Бяха
