нарушаваха понякога, но само за да ги поддържат. Бяха романтици, също като терористите, но съществената разлика беше в избора им на кауза. Тяхната цел беше да закрилят. Целта на Грейди беше да всява страх, и в разликата на целите се състоеше и разликата между тях. И сега, колкото и гняв да изпитваха към спящия мъж, те нямаше да го наранят физически. Щяха да оставят наказанието му в ръцете на обществото, което Грейди беше нападнал така коварно и чиито правила те се бяха заклели да защитават, макар и невинаги по законен начин.
— Всеки момент — промълви Белоу.
Клепачите на Грейди трепнаха. Белоу отново погледна списъка с идентифицираните обекти, които му бяха нахвърляли, надявайки се, че британската полиция и момчетата от „Петицата“ са му осигурили верни данни.
— Шон? — попита той. — Шон, събуди ли се?
— Кой?…
— Аз съм, Джими Кар, Шон. Свести ли се, Шон?
— Къде… съм?… — изхриптя гласът.
— В университетска болница в Дъблин, Шон. Доктор Маккаски току-що оправи рамото ти. Ще се оправиш, Шон. Но, Боже мой, да те докараме дотук беше дяволска работа. Боли ли те?
— Не, сега не ме боли, Джими. Колко души…
— Колко от нашите ли? Десет, десет души се измъкнахме. Всички са в безопасни квартири, приятелю.
— Добре.
Очите на Шон се отвориха и той видя някакъв човек до себе си — с хирургическа маска и шапка, но погледът му не можеше да се фокусира и образът беше като в мъгла. Стаята… да, беше в болница… Устата му беше пресъхнала и малко кисела от кислородната тръба, но това нямаше значение. Като че ли живееше в някакъв сън и всичко това наоколо не се случваше. Носеше се в някакъв бял, странен облак, но поне Джими Кар беше тук, до него.
— Роди, къде е Роди?
— Роди загина, Шон — отвърна Белоу. — Съжалявам, но не успя да се спаси.
— О, по дяволите… — изпъшка Грейди. — Не и Роди…
— Шон, трябва ни малко информация, и то бързо.
— Каква… информация?
— Приятелят, който ни донесе информацията. Трябва да се свържем с него, но не знаем как да го намерим.
— Йосиф ли имаш предвид? „Бинго“ — помисли си Пол Белоу.
— Да, Шон, Йосиф. Трябва да се свържем с него…
— Парите? Те са в портмонето ми.
„Охо“ — помисли си Кларк и кимна.
Бил Тоуни беше подредил всички лични вещи на Грейди върху сгъваемата масичка пред себе си. В портмонето му имаше двеста и десет британски лири, сто и седемдесет ирландски фунта и няколко листчета хартия. На една жълта бележка се четяха два номера, всеки шестцифрен, без никакво обяснение. Швейцарска или друга банкова сметка? — зачуди се агентът.
— Как да се доберем до тях, Шон? Трябва да го направим веднага, нали разбираш?
— Швейцарска търговска банка в Берн… съобщете… банковата сметка и контролния номер в… портмонето ми.
— Добре, Шон… А Йосиф? Какви са другите му имена? Как да се свържем с него? Моля те, трябва да го направим веднага, Шон. — Фалшивият ирландски акцент на Белоу не беше достатъчно добър, за да измами дори и пиян, но сегашното състояние на Грейди беше много по-лошо от всичко, което алкохолът би могъл да причини на нечий мозък.
— Не… знам. Той се свързваше с нас, не помниш ли? Йосиф Андреевич се свързва с мен чрез Робърт… чрез мрежата… никога ни ми е давал начин аз да се свържа с него.
— Последното му име, Шон? Какво е то? Никога не си ми го казвал.
— Серов: Йосиф Андреевич Серов… руснак… човек на КГБ… долината Бекаа… преди години.
— Е, той ни даде добра информация за тази сган на ДЪГА, нали, Шон?
— Колко от тях… колко… ?
— Десет, Шон, убихме десетима и се измъкнахме, но теб те простреляха, помниш ли? Но ги ударихме, Шон, много лошо ги ударихме — увери го Белоу.
— Добре… добре… убихме ги… всички ги избихме… — прошепна Грейди в унес.
— Не съвсем, задник — отбеляза тихо Чавес.
— Хванахме ли двете жени?… Джими, хванахме ли ги?
— О, да, Шон, аз лично ги застрелях. Но този руски приятел… Трябва да узная още нещо за него.
— Йосиф ли? Добър човек, от КГБ, осигури парите и донесе дрогата. Много пари… шест милиона… шест… и кокаина — добави Грейди. Телевизионната миникамера, монтирана на триножник до леглото му, записваше всичко. — Донесе ги в Шанън, не помниш ли? Докара ги с малкия самолет, парите и дрогата от Америка… е, мисля, че е от Америка… трябва да е… как говори сега само, с американски акцент, като по телевизията… странно нещо за един руснак, Джими…
— Йосиф Андреевич Серов?
Фигурата на болничното легло понечи да кимне.
— Как изглежда той, Шон?
— Висок колкото мен… кафява коса, очи… кръгло лице, говори много езици… Долината Бекаа… хиляда деветстотин шестдесет и осма… добър човек, помогна ни много…
— Как върви, Бил? — прошепна Кларк на Тоуни.
— Е, нищо от това не може да се използва в съда, но…
— Да му го начукам на съда, Бил! Добро ли е това? Съвпада ли с нещо?
— Името Серов нищо не ми светва, но мога да проверя във файловете ни. Можем да проиграем тези номера и сигурно ще се намери някаква документна следа, но… — той погледна часовника си — ще трябва да почака за утре.
Кларк кимна.
— Ега ти и методът за разпит. Такова нещо не бях виждал досега.
В този момент очите на Грейди се отвориха повече, той забеляза хората около леглото и лицето му се сгърчи въпросително.
— Кой сте вие? — попита той изтощено надвесилия се над него мъж.
— Казвам се Кларк. Джон Кларк, Шон.
Очите на ирландеца се отвориха широко.
— Но вие сте…
— Точно така. Това съм аз. И благодаря, че избълва всичко. Изловихме всички ви, Шон. Всичките петнадесет са мъртви или пленени. Надявам се, че ще ти хареса тук, в Англия, момченце. Тук ще прекараш дълго, много дълго. Защо не вземеш да поспиш сега? „Убивал съм по-свестни от теб, отрепко“ — помисли си той зад възможно най-безстрастната си физиономия, която всъщност напълно изразяваше чувствата му.
Доктор Белоу прибра касетофона и бележника си. Методът рядко се проваляше. Сумрачното състояние, следващо анестезията, правеше всеки човешки ум уязвим за внушение. Точно затова хората с достъп до секретна информация никога не постъпваха в болница, без някой колега да е плътно до тях. В този случай той беше разполагал с десет минути, за да проникне дълбоко в съзнанието на Грейди и да извлече информация. Тя не можеше да се използва пред съда, но пък и ДЪГА не беше съставена от ченгета.
— Малой го спипа, а? — попита Кларк на път към вратата.
— Всъщност беше сержант Нанс — отговори Чавес.
— Трябва да му подарим нещо за тази работа — отбеляза ДЪГА Шест. — Дължим му го. Сега разполагаме с име, Доминго. Руско име.
— Не е кой знае какво. Трябва да е прикриващо име.
— Така ли мислиш?
