— Да, Джон. Не си ли го спомни? Серов, председател на КГБ през 60-те години, струва ми се. Уволнили са го, защото нещо се издънил.
Кларк кимна. Нямаше да е името в истинския паспорт на непознатия, и това беше много лошо, но все пак беше някакво име, а имената можеше да се проследят. Двамата излязоха от болницата в хладната британска вечер. Колата на Джон ги чакаше. Ефрейтор Моул изглеждаше твърде доволен от себе си. Щеше да получи хубава лентичка за този ден и вероятно някое хубаво писмо до началниците си от този американски псевдогенерал. Джон и Динг се качиха и колата подкара към склада на базата, където временно бяха прибрали другите, защото местният затвор не беше достатъчно подсигурен. В стаята за разпит ги очакваше Тимъти О’Нийл, вързан на един стол.
— Здрасти — каза Джон. — Аз съм Джон Кларк. Това е Доминго Чавес.
Пленникът ги зяпна безмълвно.
— Вас ви пратиха тук да убиете жените ни — продължи Джон. Това не накара пленника дори да примигне. — Но се прецакахте здраво. Бяхте петнайсет. Сега сте шестима. Останалите вече няма да правят такива работи. Знаеш ли, хора като теб ме карат да се срамувам, че съм ирландец. Боже мой, момченце, ти дори не си професионален престъпник. Между другото, Кларк е само работният ми псевдоним. Преди това се казвах Джон Кели, а моминското име на жена ми е О’Туул. Значи, напоследък вие, отрепките от ИРА, избивате ирландско-католически американци, а? Няма да стои много добре във вестниците, отрепко.
— Да не говорим за пласирането на кокаин, на всичкия онзи кокаин, който им е донесъл руснакът — добави Чавес.
— Дрога? Но ние не…
— Разбира се, че го правите. Шон Грейди ни каза всичко, пропя като шибано канарче. Имаме и номера на банковата сметка в Швейцария и този руски тип…
— Серов — подсети го Чавес. — Йосиф Андреевич Серов, приятелят на Шон от долината Бекаа.
— Нямам какво да ви кажа. — Което беше повече, отколкото О’Нийл смяташе да каже. Шон Грейди да е проговорил. Шон? Това беше невъзможно… но откъде иначе можеха да са получили тази информация? Нима светът наистина се беше побъркал?
— Братле — продължи Динг, — тази, която искаше да убиеш, беше моята жена, и тя носи в корема си моето бебе. Смяташ ли, че ще стоим тук при тебе дълго? Джон, тоя тип ще излезе ли някога от затвора?
— Едва ли скоро, Доминго.
— Много добре. Тими, ще ти кажа нещо. Там, откъдето идвам, забъркаш ли се с дамата на някой мъж, си има цена, която трябва да платиш. И цената не е малка. И освен това там, откъдето идвам, човек никога, ама никога, не се забърква с децата на един мъж. Цената за това е още по-тежка, мръсник такъв… — Той се обърна към Кларк. — Мисля, че това може да се уреди, Джон. Ще го оправя така, че да не може нищо да чука повече.
И извади морския си боен нож. Острието беше черно, с изключение на бляскавия остър осеммилиметров ръб.
— Не съм сигурен, че идеята ти е добра, Динг — възрази колебливо Кларк.
— Че защо да не е? На мен лично ми се струва много добра. — Чавес пристъпи към О’Нийл. — Не е сложно, приятел, само примигваш и започваме операцията със смяна на пола ти. Не съм доктор, нали ме разбираш, но първата част от процедурата я знам, нали се сещаш? — Динг се наведе и опря носа си в носа на О’Нийл. — Човече, не бива никога, НИКОГА да се забъркваш с дамата на един латино! Разбра ли ме?
До този момент Тимъти О’Нийл бездруго беше изкарал много тежък ден. Сега се взря в очите на латиноамериканеца, чу акцента му и разбра, че не е англичанин, нито дори американец от типа, който смяташе, че познава.
— Правил съм го и преди, човече. Предимно убивам с пищов, но веднъж–дваж съм оправял копелета като тебе и с нож. Много е забавно как врещите… но теб няма да те убия, момченце. Само ще те направя момиченце. — И опря ножа в слабините му.
— Спри, Доминго! — заповяда Кларк.
— Да ти го начукам, Джон! Той искаше да убие жена ми! Е, сега ще го оправя този шибалник, та да не мисли за момичета. — Чавес се извърна и отново погледна пленника. — Ще гледам очите ти, докато ти го изрязвам, Тими. Искам да видя лицето ти, когато започнеш да се превръщаш в момиче.
О’Нийл примигна, взирайки се дълбоко в тъмните испански очи. Видя гнева в тях, изпепеляващ и страстен… но още по-лошото беше, че разбираше основанията му. Той и приятелите му бяха замислили да похитят и може би да убият бременна жена, и позорът от това деяние беше пълен, и поради това гневът в очите пред него беше съвсем справедлив.
— Не беше така! — изпъшка О’Нийл. — Ние… ние не…
— Не можахте да я изнасилите, а? К’во пък, не е кой знае какво — отбеляза Чавес.
— Не, не да изнасилваме… никога, никой в отряда никога не е правил такова нещо, ние не сме…
— Ти си говнян шибалник, Тими… но скоро ще останеш само говно, щото няма да можеш да чукаш повече в бъдеще. — Ножът помръдна леко. — Ще бъде забавно, Джон. Като оня, дето го оправихме в Либия преди две години, помниш ли?
— Господи, Динг, още сънувам кошмари — призна Кларк. — Казвам ти, не го прави!
— Да ти го начукам, Джон. — Свободната му ръка се пресегна да отхлаби колана на О’Нийл, после откопча горното копче на цепката. После се провря вътре. — По дяволите, няма много за рязане тук. Едва ли може да се нарече и пишка.
— О’Нийл, ако имаш нещо да ни казваш, по-добре го кажи веднага. Това момче не мога да го контролирам. Виждал съм го да го прави и преди и…
— Много приказки, Джон. Мамка му, Грейди вече бездруго избълва всичко. Какво може да знае този тук, което да ни трябва? Ще му изрежа всичко и ще го хвърля на кучетата на охраната. Те обичат сурово месо.
— Доминго, ние сме цивилизовани хора и не може да…
— Цивилизовани ли? Джон, той искаше да убие жена ми и бебето ми!
Очите на О’Нийл отново се изцъклиха.
— Не, не, никога не сме смятали да…
— Да бе, задник — прекъсна го Чавес. — Бяхте с пушкала, защото искахте да спечелите сърцата и умовете им, нали? Женоубиец! Бебеубиец!
— Аз не съм убил никого, дори не стрелях… Аз…
— Страхотно! Значи си некадърник. Мислиш ли, че заслужаваш да носиш пишка, само щото си некадърник?
— Кой е руснакът? — попита Кларк.
— Приятел на Шон, Серов. Йосиф Серов. Той донесе парите и дрогата…
— Дрога ли? Боже мой, Джон, ама те и дрога пласират!
— Къде са парите? — настоя Джон.
— В швейцарска банка, с числов шифър. Йосиф го уреди, шест милиона долара… и… и Шон го помоли да ни донесе кокаин, да го продаваме… парите ни трябваха, за да продължим дейността си.
— Къде е дрогата, Тим? — настоя Кларк.
— В една ф-ф… ферма. — О’Нийл им каза името на града и описанието на пътя до там, което се записа в касетофона, скрит в джоба на Чавес.
— Този тип, Серов. Как изглежда? — И това им беше изпято.
Чавес отстъпи и видимият му гняв се уталожи. После се усмихна.
— Окей, Джон, хайде да поговорим с другите. Благодаря ти, Тими. Можеш да си задържиш пишока, пич.
В канадската провинция Квебек беше късен следобед. Слънцето се отразяваше в стотиците езера, някои от които все още бяха покрити с лед. Попов не беше спал през цялата нощ — единственият буден пътник в първа класа.
Умът му отново и отново прехвърляше едни и същи данни. Ако британците бяха хванали Грейди, сигурно бяха изкопчили основното му прикриващо име, което стоеше на пътните му документи. Добре, от тях той
