се каже, нали? Смъртността и съпътстващите я проблеми бяха нещо нормално във Великото продължаване на живота. Какво ли щеше да стане от Джон Конър Чавес? Богат, беден, просяк, крадец, доктор, адвокат, роден водач? Това беше главно грижа на Доминго и Паци и той трябваше да им се довери, че ще си свършат работата добре, а те вероятно щяха да я свършат добре. Той познаваше добре дъщеря си и почти толкова добре — Динг. Още първия път, когато беше видял това момче, в планините на Колорадо, беше разбрал, че в това хлапе има нещо особено, а младежът беше порасъл, разцъфтял пред очите му като цвят в една доста трънлива градина. Доминго Чавес беше по-младата версия на самия него, мъж на честта и храбростта, каза си Кларк, и поради това заслужаваше да бъде баща, както беше доказал, че заслужава да е съпруг. Великото продължаване на живота, повтори си Джон, отпивайки от кафето и пуфкайки от пурата, и ако това представляваше поредният километричен камък към смъртта, така да бъде. Беше преживял интересен живот, живот, който имаше стойност за другите, както и Доминго, и както всички се надяваха, щеше да преживее и Джон Конър. „Но какво по дяволите — помисли си Кларк, — та животът ми все още не е свършил, нали?“
Хващането на полет до Ню Йорк се оказа по-трудно, отколкото беше очаквал. Всички места бяха заети, но най-после Попов успя да си купи билет в задния отсек на един стар „Юнайтид“ 727. Теснотията не му харесваше, но полетът беше кратък. На „Ла Гуардия“ той се запъти да вземе такси, като по пътя бръкна във вътрешния джоб на палтото си и намери там пътните документи, с които беше прекосил Атлантика. Бяха му служили добре, но сега трябваше да се махнат и той крадешком ги хвърли в един контейнер за смет, преди да отиде на стоянката за таксита. Беше уморен. Денят му беше започнал малко след полунощ източноамериканско време, а не беше успял да спи много по време на полета през океана и тялото му вече се предаваше. А може би това се дължеше на края на агентурната му кариера?
След тридесет минути Попов вече се намираше на няколко пресечки от апартамента си в долната част на Ню Йорк, а през това време персоналът по чистотата кръжеше из терминала на „Юнайтид Еърлайнс“, за да подменя найлоновите торби за смет. Трудът беше механичен и не изискваше някакво умствено напрежение за работния персонал, съставен предимно от пуерториканци. Те повдигаха металните капаци на кофите и вадеха натежалите торби, после ги хвърляха в големите контейнери на колела, които след това щяха да бъдат прикачени към влекачи за транспорт до сметището на Стейтън Айланд.
Една от торбите се закачи на някакъв метален ръб и се скъса, разсипвайки съдържанието си върху бетонния тротоар. Това предизвика тиха ругатня от страна на работника, който сега трябваше да се наведе и да събере мръсните предмети с облечените си в ръкавици ръце. Беше събрал половината, когато забеляза алената корица на нещо, което приличаше на британски паспорт. Хората не изхвърлят подобни неща, нали? Той го отвори и намери вътре две кредитни карти със същото име като в паспорта. Серов. Необичайно име. Той пусна всичко в джоба на работния си комбинезон. Щеше да го занесе в бюрото за изгубени вещи. Не за първи път намираше ценни вещи в торбите за боклук. Веднъж дори беше намерил напълно зареден 9- милиметров пистолет!
По това време Попов вече беше в апартамента си, твърде уморен дори за да разопакова багажа си. Вместо това само се съблече и се срина в леглото, без дори да си налее чаша водка, за да заспи по-лесно. По навик включи телевизора и хвана поредния репортаж за пукотевицата в Херефорд. Виждаше се фургонът на подвижната телевизионна станция, чийто репортер се беше приближил до него и се бе опитал да вземе интервю. Не бяха го използвали, но се виждаше и той, в профил, на някакви си пет–шест метра встрани, докато репортерът говореше от мястото на събитието. Още една причина да се разкара скоро, помисли си той, унасяйки се в сън.
Паспортът, кредитните карти и още няколко вещи с определена стойност пристигнаха в офиса на компанията за почистване на сметта на Стейтън Айланд — всъщност един голям фургон — след като обичайната работна смяна приключи. Събирачът на смет ги подхвърли на съответното бюро и вкара в индикатора работната си карта за засичане на времето, преди да се прибере у дома си в Куинс за обичайната си късна вечеря.
Том Съливан беше работил до късно и сега седеше в бара заедно с Франк Чатъм на една бира.
— Нещо ново към теб? — попита Съливан. Той самият беше прекарал целия си ден в съда, за да свидетелства по едно дело за измама, но така и не беше успял да го направи, поради забавянето на процедурите.
— Говорих днес с две от момичетата. И двете казват, че познават Кърк Маклийн, но всъщност нито една от тях не е имала любовна връзка с него — отвърна Чатъм. — И тази дупка май ще излезе суха. Искам да кажа, той наистина беше склонен да ни съдейства, нали?
— Някакви други имена, свързани с изчезналите момичета?
Чатъм поклати глава.
— Не. И двете казват, че са го видели да говори с едната от изчезналите и след това е излязъл с нея веднъж-дваж, както той самият ни каза, но нищо по-особено. Просто обичайната сцена за един бар за самотници. Нищо, което да противоречи на неговите думи. Никоя от тях не харесва особено Маклийн. Казват, че идвал при момичетата, задавал им разни въпроси и обикновено ги оставял.
— Какви въпроси?
— Ами, обикновените — име, адрес, работа, семейство. Същото, което питаме и ние, Том.
— Двете момичета, с които си говорил днес — попита го замислено Съливан, — те откъде са?
— Едната е нюйоркчанка, другата живее отвъд реката, в Джързи.
— Банистър и Претлоу са пришълки — подчерта Съливан.
— Да, знам. И какво?
— Такова, че ако ти си сериен убиец, ще ти е по-лесно да хванеш жертви, чиито семейства не живеят наблизо, нали?
— Част от процедурата за подбор? Това не е голяма находка, Том.
— Може би, но с какво друго разполагаме? — Отговорът беше, почти с нищо. Листовките, раздадени от НИПО40, бяха довели до петнадесет души, заявили, че познават лицата на момичетата на снимките, но никой от тях не можеше да осигури някаква полезна информация. — Съгласен съм, Маклийн беше общителен с нас, но ако той отива при момичетата, отхвърля тези, които се отраснали наблизо и имат семейства тук, след което завежда жертвата у дома си, по дяволите, това е повече, отколкото можем да имаме срещу всеки друг.
— Да се върнем при него да го разпитаме?
Съливан кимна.
— Да.
Беше просто банална процедура. Кърк Маклийн не им приличаше на евентуален сериен убиец — но пък точно това беше най-добрата маскировка за един престъпник, както бяха учили и двамата в Академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Те също така знаеха, че най-скучната част от рутинните процедури в разследването често разчупва заплетените възли на много повече дела, отколкото чудесата, толкова обичани в криминалните романи. Истинската полицейска работа беше досадна, затъпяващо повтаряща се, и тези, които се придържаха към нея, печелеха. Обикновено.
Странно беше това утро в Херефорд. От една страна, Екип 2 беше притихнал заради случилото се вчера. Загубата на другари по оръжие често се отразява по този начин на всяко военно формирование. Но от друга страна, шефът им беше станал баща, а това винаги е едно от най-добрите неща, които могат да сполетят един мъж. На път за сутрешната ФП малко пренапрегнатият командир на Екип 2, който изобщо не беше спал цялата нощ, се беше ръкувал с всеки от членовете на екипа, което неизменно бе придружено с кратко поздравление и разбираща усмивка, тъй като всички те вече бяха бащи, дори по-младите от шефа. Сутрешната ФП беше съкратена и след кроса Еди Прайс посъветва Чавес да се прибере у дома и да поспи няколко часа, тъй като нямаше да е от полза за никого в сегашното си състояние. Чавес направи точно това и се въртя в леглото до обед, след което стана с ужасно главоболие.
