някакво руско име, че имат основания да смятат, че руснак, вероятно пребиваващ в Америка, е бил в контакт с ИРА-И. Това означава, че те знаят по име, Дмитрий, и означава също така, че са проследявали имена по списъците на пътниците на полети. Не подценявай ФБР, приятелю — предупреди го Хенриксен.
— Не ги подценявам — отвърна Попов, вече леко притеснен, но само леко.
Нямаше да е толкова лесно да проследят всички полети през Атлантика, дори и във века на компютрите. Реши също така, че следващите му кредитни карти ще носят имена като Джоунс, Смит, Браун или Джонсън, не и това на бившия председател на КГБ, изпаднал в немилост през 50-те години. Идентифициращото име Серов беше шега от негова страна. Не много добра, реши той сега. Джоузеф Андрю Браун, това щеше да е следващото му име, реши Дмитрий Аркадиевич Попов.
— Това опасно ли е за нас? — попита Брайтлинг.
— Ако се доберат до нашия приятел тук — отвърна Хенриксен.
Брайтлинг кимна и бързо премисли.
— Дмитрий, ходил ли си някога в Канзас?
— Здравейте, Маклийн — каза Том Съливан.
— О, здрасти. Искате пак да говорим ли?
— Да, ако нямате нищо против — каза Франк Чатъм.
— Добре, заповядайте — отвърна Маклийн и отвори широко вратата, след което тръгна към дневната, като си каза наум, че трябва да запази хладнокръвие. Седна и прекъсна звука на телевизора. — Е, и какво искате да научите сега?
— Да си спомняте някой друг, който да е бил близък с Мери Банистър?
— Никой, чието име да мога да посоча. Имам предвид, нали знаете, това е бар за самотници, хората там се бутат един друг, говорят, сприятеляват се и прочие, нали знаете? — Той се замисли още секунда–две. — Може би един, но не му знам името… висок тип, горе-долу на моята възраст, песъчлива коса, едър такъв, като че ли бачкането му е на открито… но не знам името му, съжалявам. Мери танцува с него и беше пила с него, струва ми се, но освен това… там е толкова тъмно и претъпкано.
— И сте я изпратили само веднъж?
— Да. Приказвахме и се майтапихме малко, но до свалка не се стигна. До толкова далече не стигнахме. Да, разбира се, изпратих я до тях, но дори не влязох в сградата, дори не съм я целувал за довиждане, просто си стиснахме ръцете.
Той забеляза, че Чатъм си води бележки. Дали им беше казал същото и преди? Смяташе, че да, но му беше трудно да си спомни, пък двете федерални ченгета в дневната му го притесняваха. Най-тъпото беше, че той наистина не си спомняше кой знае колко за нея. Беше я избрал, беше я натоварил в камиона, и това беше всичко. Нямаше никаква представа къде може да е тя сега, макар да предполагаше, че най-вероятно е мъртва. Маклийн беше наясно какво представлява тази част от проекта, и това го правеше похитител и съучастник в убийство — две неща, които не смяташе да споделя с тези момчета от ФБР. В Ню Йорк в момента смъртното наказание се допускаше, а доколкото знаеше, същото беше в сила и за федералното правителство. Той несъзнателно облиза устни и изтри потните си длани в панталоните си. После стана и се запъти към кухнята.
— Да ви донеса нещо?
— Не, благодарим, не се притеснявай — отвърна Съливан на „ти“.
Току-що беше забелязал нещо, което липсваше при първата беседа. Напрежение. Дали беше притеснението, в което хората понякога изпадаха, докато говорят с агенти на ФБР, или този човек се опитваше да скрие нещо? Маклийн си приготви питие и се върна.
— Би ли ни описал Мери Банистър? — попита го Съливан.
— Хубавичка, но не е нещо изключително. Приятна, одухотворена… тоест, мила, с чувство за хумор, забавно е да си с нея. Момиче, дошло в големия град за първи път… искам да кажа, хубавко момиче, нали разбирате?
— Но никой не е бил много близък с нея, казваш?
— Не, доколкото знам, но аз и не я познавах толкова добре. Какво казват другите хора?
— Ами, хората от бара казват, че си бил в доста приятелски отношения с нея…
— Може би, да, но не толкова приятелски. Искам да кажа, не се стигна до нищо. Аз дори не съм я целувал. — Усети, че започва да се повтаря, и отпи от чашата си. — Де да бях, но не съм — добави той.
— С кого от бара всъщност си близък? — попита Чатъм.
— Вижте, това са лични неща — възрази Кърк.
— Ами, нали се сещаш как стават тези неща. Искаме просто да добием усет, да разберем как става, такива работи.
— Вижте, не съм от тези, дето ще целунат и после ще кажат, окей? Не съм по тази част.
— Не мога да те виня за това — отбеляза с усмивка Съливан. — Но изглежда малко необичайно за тълпата в бара за самотници.
— О, разбира се, има типове, които обичат да си бележат жертвичките на дръжката на патлака, но това не е моят стил.
— И така, Мери Банистър е изчезнала, а ти не си забелязал?
— Може би, но не съм мислил много за това. Този кръг там е преходен, нали разбирате? Едни идват, други си отиват, а някои не виждаш никога повече. Те просто като че ли изчезват.
— Да си й звънял?
Маклийн се навъси.
— Не, не помня да ми е давала номера си. Предполагам, че е била в справочника, но не, никога не съм й звънял.
— Само си я завел до дома й онзи единствен път?
— Точно така, онзи единствен път — потвърди Маклийн, отпивайки от чашата си.
Вече изпитваше силно желание тези двама инквизитори най-после да се разкарат от дома му. Дали те… можеха ли те да знаят нещо? Защо се бяха върнали при него? Е, в апартамента му нямаше нищо, което да показва, че той познава което и да е момиче от „Търтъл Ин“. Може би няколко телефонни номера, но никакви забравени чорапогащи от жените, които беше водил тук.
— Искам да кажа, вие, момчета, нали миналия път огледахте тук — вметна той.
— Не се притеснявай. Винаги го правим. Част от рутинната процедура — поясни Съливан. — Е, ние имаме още една среща след десет минути на улицата. Благодарим, че се съгласи да поговорим. Нали пазиш визитката ми?
— Да, в кухнята е, залепил съм я на хладилника.
— Добре. Виж, това дело е малко трудно. Моля те, премисли отново, и ако се сетиш за каквото и да е — за каквото и да е, моля те, обади ми се, нали?
— Разбира се.
Маклийн стана и ги заведе до входната врата, след което се върна при питието си и удари още една глътка.
— Нервен е — каза Чатъм на улицата.
— Абсолютно. Имаме ли достатъчно, за да му направим фоново проучване?
— Без проблем — отвърна Чатъм.
— Утре сутринта — каза старшият агент.
Това беше второто му пътуване до летище „Титърбъро“, но този път самолетът беше различен, с изписано на опашката КОРП. „ХОРИЗОНТ“. Дмитрий се позамисли и реши, че би могъл да се измъкне от всяко място на територията на САЩ. Знаеше, че Хенриксен ще предупреди Брайтлинг да не предприема нищо драстично. В това пътуване се съдържаше някакъв елемент на тревога, но не повече от любопитството му, затова Попов се настани в мястото вляво и зачака екипажът да запали двигателите и да се отдели от терминала. Имаше дори една симпатична стюардеса, която му предложи чаша водка „Финландия“ и той я
