правеха изключение. Един агент на ФБР се обади в седалищата на двете фирми от главната квартира на ФБР, Хувър Билдинг, и продиктува номерата на картите на шефовете по сигурността и на двете. И двамата бяха бивши агенти на ФБР — ФБР изпращаше много свои пенсионирани служители на подобни длъжности, с което изграждаше голяма и разнообразна мрежа от свои „стари познати“ — и потърсиха в компютрите си и получиха информация за сметките, включваща името, адреса, история на кредита, и най-важното — последни плащания. Полетът на „Бритиш Еъруейз“ от лондонското „Хийтроу“ до „О’Хеър“ в Чикаго подскочи на екрана — всъщност изпратената по факса страница — на бюрото на агента във Вашингтон.
— Е? — попита Гъс Вернер, когато младият офицер влезе в кабинета му.
— Късно вчера е взел полет от Лондон до Чикаго, а после от Чикаго до Ню Йорк, може би последния, взел е билет в задния отсек, освободен в последния момент. Трябва да е хвърлил документите си за самоличност след като е пристигнал. Ето. — Агентът му връчи записите на плащанията и информацията за полетите. Вернер прегледа набързо страниците.
— Това не са боклуци — отбеляза тихо бившият шеф на Екипа за спасяване на заложници. — Това изглежда добро попадение, Джони.
— Да, сър — отвърна младият агент, съвсем наскоро дошъл от градския полеви отдел на Оклахома. — Но едно остава неясно. Как е стигнал до Европа този път? Всичко друго е документирано, има и един полет от Дъблин до Лондон, но нищо оттук до Ирландия — докладва специален агент Джеймс Уошингтън.
— Може да има и „Америкън Експрес“. Обади се да провериш — заповяда Вернер на младия мъж.
— Слушам — заяви Уошингтън.
— На кого да се обадя за това? — попита Вернер.
— Ето, сър. — Уошингтън му посочи номера на предната страница на факса.
— О, добре, този го познавам. Благодаря, Джими. — Вернер вдигна слушалката и набра международния номер. — Господин Тоуни, моля — каза той на оператора. — Търси го Гъс Вернер от главната квартира на ФБР във Вашингтон.
— Здравей, Гъс. Много сте бързи — каза Тоуни. Вече се беше преоблякъл и се канеше най-после да си тръгне за дома.
— Чудесата на компютърния век, Бил. Имам евентуално попадение за този тип, Серов. Летял е вчера от „Хийтроу“ до Чикаго. Полетът е бил около три часа след вашата патаклама в Херефорд. Разполагам с наета кола, хотелска сметка и полет от Чикаго до Ню Йорк Сити, след като е пристигнал тук.
— Адрес?
— Откъде толкова късмет? Само пощенска кутия в долен Манхатън — каза помощник-директорът на събеседника си. — Бил, смяташ ли, че това е гореща новина?
— Гъс, адски горещо е. Шон Грейди ни каза името и един от останалите пленници го потвърди. Този симпатяга Серов е доставил огромна парична сума и пет килограма кокаин малко преди нападението. В момента работим по това с швейцарците, да проследим парите. А сега, както изглежда, базата на този тип е в Америка. Много интересно.
— Наистина. Ще трябва да издирим този помияр, ако можем — разсъди на глас Вернер.
За разследването, което щеше да открие, съществуваше обилно законодателство. Американските закони против тероризма се простираха по целия свят и предвиждаха драконовски наказателни мерки. Същото беше в сила и за законите против наркотиците.
— Ще се опиташ ли? — попита Тоуни.
— Естествено, Бил — отвърна уверено Вернер. — Откривам лично папката по този случай. Започва ловът на господин Серов.
— Чудесно. Благодаря ти, Гъс.
Вернер се консултира с компютъра си за подходяща парола. Това дело щеше да бъде важно и засекретено, а паролата на делото щеше да бъде… не, не това. Той нареди на машината да избере друго. Да. ПРЕФЕКТ, дума, която той помнеше от йезуитското средно училище в Сейнт Луис.
— Господин Вернер? — извика му секретарката. — Господин Хенриксен ви търси на трета линия.
Вернер вдигна слушалката и каза:
— Здрасти, Бил.
— Хубавец е, нали? — попита Чавес.
Джон Конър Чавес лежеше в малкото си пластмасово креватче и в момента спеше мирно и кротко. Картончето с името му на таблата на креватчето удостоверяваше самоличността му, донякъде го правеше и въоръженият полицай, охраняващ яслата. Имаше още един негов колега на етажа с майките, както и трима войници от екипа на СВС на партерния етаж — тях беше по-трудно да различи човек, тъй като бяха цивилни и с дълги коси. Всички тези мерки отново бяха израз на манталитета „като се обърне каруцата, пътища много“, но Чавес нямаше нищо против наоколо да има хора, които да закрилят жена му и детето му.
— Всички са сладки — съгласи се Джон Кларк, спомняйки си как бяха изглеждали Паци и Меги на тази възраст — каква възраст, едва вчерашен. Като повечето мъже, Джон винаги мислеше за децата си като за бебета, без да може да забрави първия път, когато ги е държал. И ето че сега той отново се потопи в топлото сияние, знаейки съвсем точно какво изпитва Динг в момента, горд и в същото време леко притеснен от отговорността, свързана с бащинството. Е, така и трябваше да бъде. „Прилича на майка си“ — прецени след това Джон, което означаваше на неговата линия от семейството, което, помисли си той, беше добре. Но Джон с иронична усмивка се зачуди дали малкият сънува на испански и дали докато расте, ще научи испански — какво пък, да не би да е лошо да е двуезичен? После зумерът му избибипка. Джон изръмжа и го вдигна от колана си. Телефонът на Бил Тоуни. Той измъкна мобилния телефон от джоба на панталона си и набра номера. Минаха пет секунди, докато кодиращата система се синхронизира.
— Да, Бил?
— Добри новини, Джон. Вашето ФБР е по следите на този приятел Серов. Говорих с Гъс Вернер преди половин час. Установили са, че е взел полет от „Хийтроу“ до Чикаго вчера, после до Ню Йорк. Това е адресът по кредитните му карти. ФБР придвижват този случай много бързо.
Следващата им стъпка беше да проверят за шофьорска карта, където не излезе нищо, което означаваше също така, че не получиха снимка на обекта. Агентите на ФБР, които провериха това в Олбъни, бяха разочаровани, но не особено изненадани. След това, на другия ден, трябваше да разпитат пощенските служители в станцията, където се намираше пощенската кутия.
— Е, Дмитрий, ти се върна доста бързо — отбеляза Брайтлинг.
— Стори ми се добра идея — отвърна Попов. — Операцията беше грешка. Войниците на ДЪГА са прекалено добри за такова нападение срещу тях. Хората на Шон се справяха добре. Планирането им ми се стори великолепно, но противникът се оказа твърде обигран. Уменията на тези хора са забележителни, както се уверихме и преди.
— Е, това нападение трябва да ги е поразтърсило — вметна работодателят му.
— Може би — допусна Попов.
Точно в този момент пристигна Хенриксен и заяви:
— Лоши новини.
— Какви?
— Дмитрий, ти си сгафил нещо.
— О? И какво? — попита руснакът с ирония.
— Не съм сигурен, но те знаят, че има руснак, замесен в осъществяването на нападението срещу ДЪГА, и в момента ФБР работи по случая. Може би знаят, че си тук.
— Това не е възможно — възрази Попов. — Е… да, те държат Грейди, и той може би се е разприказвал… да, той наистина знаеше че съм летял от Америка, или е могъл да се досети, и знае прикриващото име, което използвах, но тази самоличност вече я няма… унищожена е.
— Може би, но аз току-що говорих по телефона с Гъс Вернер. Попитах го за инцидента в Херефорд, дали има нещо, което трябва да знам. Той ми каза, че са открили следователско дело за издирване на
