Както и Дмитрий Попов. Не изглеждаше никак честно, тъй като предния ден почти не беше пил. Той предположи, че по такъв начин тялото му си отмъщава заради насилието с дългото пътуване, прибавено към доста възбуждащия ден край Лондон. Той се събуди от сигнала на Си Ен Ен на телевизора и се затътри към банята за обичайната сутрешна процедура, плюс малко аспирин, после в кухнята, за да си направи кафе. След два часа, вече изкъпан и облечен, той разопакова багажа си и окачи в гардероба дрехите, които си беше купил в Европа. Гънките щяха да се изправят за ден–два. Беше време да вземе такси до средната част на Манхатън.
Служителката в „Изгубени вещи“ на Стейтън Айланд иначе беше секретарка и това бе едно от допълнителните й задължения, които мразеше. Нещата, които й хвърляха на бюрото, винаги бяха вмирисани и от това често й се повдигаше. Днешният ден не правеше изключение и тя се улови, че се чуди защо хората трябва да хвърлят такива гадни неща в боклука, вместо в… какво? Не можа да го измисли. Да ги държат в джобовете си, може би? Аленият паспорт не правеше изключение. Йосиф А. Серов. Снимката принадлежеше на около петдесетгодишен мъж, прецени тя, почти толкова забележителен, колкото хамбургер „Макдоналдс“. Но все пак това беше паспорт, с две кредитни карти вътре, и принадлежеше на някого. Тя вдигна телефонния справочник от бюрото си и се обади в Британското консулство в Манхатън, каза на телефонистката за какво става дума и в резултат на това я свързаха със служителя по паспортния контрол. Не знаеше, че службата за паспортен контрол от поколения е полусекретна прикриваща длъжност за полеви служители на Сикрит Интелиджънс Сървис. След кратък разговор един от боклукчийските камиони, който бездруго тръгваше за Манхатън, остави плика в консулството, където портиерът се обади в съответния офис, една секретарка слезе да го прибере и после го остави на бюрото на своя шеф Питър Уилямс.
Уилямс беше млад разузнавач, получил първото си назначение за работа извън родината си. Беше типично безопасна, удобна работа в голям град в съюзна държава и той командваше няколко агенти, все дипломати, работещи в Обединените нации. От тях той търсеше и понякога получаваше разузнавателни данни за дипломацията на низше ниво, която се препращаше до Уайтхол, за да бъде проучена и обмислена от също толкова низши бюрократи във Форин Офис.
Този вмирисан паспорт беше нещо необичайно. Макар службата му да включваше подобни неща, всъщност най-често му се налагаше да урежда издаването на нови паспорти на хора, които си ги бяха загубили по един или друг начин в Ню Йорк, което се случваше доста често, въпреки че винаги беше смущаващо за хората, на които им се налагаше да прибегнат до тази подмяна. Процедурата предполагаше в този случай Уилямс да изпрати по факс идентификационния номер на документа до Лондон, за да установят самоличността на собственика, и после да се обадят на него или нея на домашния телефон, надявайки се да намерят някой член на семейството или прислуга, които биха могли да знаят къде може да се намира притежателят на паспорта.
Но в този случай, Уилямс получи обаждане от Уайтхол само тридесет минути след като бе изпратил информацията.
— Питър?
— Да, Бърт?
— Този паспорт, на Йосиф Серов… има нещо много странно.
— Какво?
— Адресът, който имаме за този човек, е на погребален дом, а телефонът е от същото място. Те никога не са чували за Йосиф Серов, жив или мъртъв.
— Охо? Фалшив паспорт? — Той вдигна паспорта от бележника върху бюрото си. Ако това беше фалшификат, беше адски изпипана работа. Дали наистина за разнообразие този път не ставаше нещо интересно?
— Не, съвсем редовен си е, номерът и името ги има в компютъра, но този тип Серов не живее там, където е заявил, че живее. Мисля, че става дума за неверни документи. Записът показва, че е натурализиран гражданин. Искаш ли да проверим и това?
Уилямс се замисли. Беше виждал фалшиви документи и преди и се беше научил как да си ги осигурява сам в академията на СИС. Какво пък, защо не? Може би щеше да разкрие шпионин или нещо такова?
— Да, Бърт, можеш ли да ми направиш тази услуга?
— Ще ти се обадя утре — обеща му служителят във Форин Офис.
От своя страна, Питър Уилямс включи компютъра си и изпрати и-мейл до Лондон, с което поредният скучен работен ден на този млад офицер приключи. Ню Йорк беше досущ като Лондон, скъп, безличен и пълен с културни събития, но за съжаление тук липсваха добрите маниери на родния му град.
Серов. Руско име, но човек можеше напоследък да ги срещне под път и над път. Имаше много руснаци в Лондон и още повече тук, в Ню Йорк, където толкова много шофьори на таксита току-що бяха слезли от кораба или самолета от Русия и нито знаеха езика, нито забележителностите на Ню Йорк. Загубен британски паспорт с руско име.
На три хиляди и четиристотин мили оттам името „Серов“ беше въведено в компютърната система на СИС. Името вече беше проигравано за възможни находки и не беше открито нищо ценно, обаче изпълнителската програма съдържаше много имена и фрази и сканираше всички. Името „Серов“ беше достатъчно — въведоха го също така с изписване Серофф и Сероф — и когато пристигна и-мейлът от Ню Йорк, компютърът го защипа и веднага изпрати съобщението до един от щабните офицери. Знаейки, че „Йосиф“ е руският вариант на Джоузеф, и тъй като паспортните данни даваха възраст в допустимия обхват, той отбеляза съобщението и го препрати до компютърния терминал на лицето, което беше направило първоначалното запитване за Серов, Йосиф Андреевич.
Междувременно съобщението се появи като и-мейл на настолния компютър на Бил Тоуни. Адски полезни неща са тези компютри, помисли си Тоуни, докато разпечатваше съобщението. Ню Йорк. Това беше интересно. Той набра номера на консулството и се свърза с Питър Уилямс.
— Този паспорт на лицето Серов, можете ли да ми кажете нещо друго за него? — попита той, след като съобщи кой е.
— Ами, да, в него има и две кредитни карти, „Мастъркард“ и „Виза“, и двете платинени. — Което, не се налагаше да обяснява, означаваше, че имат сравнително големи кредитни лимити.
— Добре. Искам да ми изпратите незабавно снимката му и номерата на кредитните карти по секретните линии. — Тоуни му продиктува съответния номер.
— Да, сър. Веднага ще го направя — отвърна искрено Уилямс, чудейки се за какво ли става дума. И кой по дяволите беше този Бил Тоуни? Който и да беше, явно работеше до късно, тъй като Англия беше с пет часа пред Ню Йорк, а самият Питър Уилямс вече се замисляше какво ли ще му предложат за вечеря.
— Джон?
— Да, Бил? — отвърна уморено Кларк вдигна очи от бюрото си и се зачуди дали изобщо ще успее да види внука си днес.
— Нашият приятел Серов се появи — каза човекът на СИС и очите на Кларк веднага се присвиха.
— Охо? Къде?
— В Ню Йорк. Намерили са британски паспорт в торба с боклук на летище „Ла Гуардия“, с две кредитни карти в него. Е — разшири той доклада си, — паспортът и картите са на името на Джоузеф А. Серов.
— Да проиграем картите да видим дали…
— Обадих се на правното аташе във вашето посолство в Лондон да проверят картите, да. Би трябвало да има някаква информация след около час. Може да разплетем възела, Джон — добави Тоуни обнадеждено.
— Кой се занимава със случая в САЩ?
— Гъс Вернер, помощник директор, Отдел за тероризъм. Познаваш ли го?
Кларк поклати глава.
— Не, но го знам по име.
— Аз го познавам. Добър е.
ФБР поддържаше сърдечни взаимоотношения с всякакви видове бизнес. „Мастъркард“ и „Виза“ не
