— Да, Карол, те бяха.
— Как се справиха? На телевизията не стана много ясно и…
— Двама мъртви, четирима ранени — отговори директорът на разузнаването. — Деветима терористи мъртви, шестима пленени, включително водачът им.
— Как действаха радиостанциите, които им изпратихме?
— Не знам. Още не съм видял доклада след акцията, но знам главното, което те искат да знаят.
— Какво е то, Ед?
— Кой се е раздрънкал. Те знаеха името на Джон, имената на жена му и дъщеря му, тяхната самоличност и месторабота. Разполагали са с добро разузнаване и Джон изобщо не е щастлив от това.
— Близките им добре ли са?
— Да, няма пострадали цивилни, слава Богу. По дяволите, Карол, аз познавам Санди и Патриша. Това ще доведе до сериозни последствия.
— Нещо, с което мога да помогна?
— Още не знам, но няма да забравя, че ме попита.
— Е, исках да знам дали тези радиоджаджи са свършили работа. Казах на хората от „Е-Системс“ да ги изпипат добре, понеже тези момчета са важни. Боже мой, надявам се, че са им помогнали с нещо.
— Ще го разбера, Карол — обеща директорът на централното разузнаване.
— Знаеш къде можеш да ме намериш.
— Благодаря ти, че се обади.
30. Гледки
Беше всичко, което бе очаквал — без дори да знае какво да очаква — и нещо повече, но най-накрая Доминго Чавес държеше своя син в ръцете си.
— Здрасти — промълви той, свеждайки очи към новия човек, когото той щеше да пази, да възпита и един ден да представи пред обществото. И след секунда, която сякаш продължи седмици, подаде новороденото на жена си. Лицето на Паци беше плувнало в пот и изтощено след петчасовото мъчително раждане, но вече, както става в подобни случаи, болката беше забравена. Целта беше постигната и тя държеше в ръце детето си. Вързопчето беше розово, без коса, и доста шумно, като последното се потвърждаваше близо до лявата гръд на Паци, докато Джон Конър Чавес получаваше първата си дажба. Но Паци беше изтощена, така че една сестра отнесе детето в яслата, а Динг целуна жена си и после тръгна до леглото на колелца, докато я караха към стаята й. Когато пристигнаха, тя вече беше заспала. Той я целуна още веднъж и излезе. Колата му го закара в базата, а после до служебния дом на ДЪГА Шест.
— Какво стана? — попита Джон, който сякаш бе чакал зад вратата.
Чавес му подаде пура със сребърен пръстен и каза:
— Джон Конър Чавес, три кила и половина. Паци е съвсем добре, деденце.
Има моменти, в които и силните мъже могат да се разплачат, и този беше един от тях.
— Е — промълви Джон след около минута, бъркайки в джоба на хавлията си за носна кърпа, с която да изтрие очите си. — На кого прилича?
— На Уинстън Чърчил — отвърна Доминго със смях. — По дяволите, Джон, това не можах да го разбера, но Джон Конър Чавес е достатъчно объркващо име, не мислиш ли? Това малко копеле има доста сериозно родословие. Ще започна да го уча на карате и оръжия някъде на пет години… може би на шест…
— По добре голф и бейзбол. Но той си е твое дете, Доминго. Хайде, влизай.
— Е? — попита настоятелно Санди и Чавес докладва отново новината, докато шефът му си палеше кубинската пура.
Динг презираше пушенето, Санди също не одобряваше този порок, но при такъв повод и двамата отстъпиха. Госпожа Кларк прегърна Динг и каза:
— Как е Джон Конър?
— Ти си знаела? — попита Джон Терънс Кларк.
Санди кимна.
— Паци ми каза миналата седмица.
— Трябваше да е тайна — възрази младият баща.
— Аз съм майката, Динг! — обясни Санди. — Закуска?
Мъжете погледнаха часовниците си. Беше малко след четири, и тъй като имаха време, всички се съгласиха.
— Знаеш ли, Джон, това е просто забележително — каза Чавес. Тъст му забеляза как Доминго превключваше акцента си в зависимост от характера на разговора. Предния ден, докато разпитваше пленниците от ИРА, говореше като чистокръвно бандитче от Лос Анджелис, но в моменти на размисъл се превръщаше в човек с университетска магистърска степен, без никакъв уличен акцент. — Аз съм татко. Имам син. — Което бе последвано от бавна, доволна и някак изпълнена с благоговеен трепет усмивка.
— Великото приключение, Доминго — съгласи се Джон, докато жена му приготвяше бекона.
— А?
— Да изградиш една пълноценна личност. Това е велико приключение, синко, и ако не се справиш добре, що за човек си тогава, по дяволите?
— Е, вие двамата сте се справили доста добре.
— Благодаря, Доминго — отвърна Санди откъм печката. — Но се трудихме здраво.
— Повече тя, отколкото аз — каза Джон. — Аз толкова често бях далече от тях, докато си играех на полеви призрак. Три Коледи пропуснах извън семейството си, по дяволите. Човек никога не може да си прости за такива неща — обясни той. — Това е Вълшебната утрин и човек трябва да си е вкъщи.
— Какво си правил?
— Два пъти в Русия, един път в Иран… всеки път измъквах агенти. В двата случая стана, но единият се провали. Загубих го и той не можа да се спаси. Руснаците никога не прощават за държавна измяна. Убиха го няколко месеца след това, нещастното копеле. Не беше хубава онази Коледа — заключи Кларк, спомняйки си колко безпомощен се беше оказал тогава, докато гледаше как КГБ залавя човека няма и на петдесет метра от мястото, където се намираше той, виждайки как човекът извръща лице към него, отчаяния израз, изписан на обреченото лице, докато той трябваше да се обърне и да се спасява по канала, който бе подготвил за двама. Знаеше, че все едно нищо не може да направи, но въпреки това се чувстваше ужасно. А после трябваше да обясни на Ед Фоли какво се беше случило — само за да разбере по-късно, че агентът е бил изгорен от къртица на КГБ в главната квартира на ЦРУ. И този мръсник все още беше жив в един федерален затвор, с кабелна телевизия и централно отопление в килията си.
— Това е минало, Джон — успокои го Чавес, разбирайки изражението му. Двамата бяха изпълнявали подобни операции, но екипът Кларк-Чавес никога не беше се провалял, макар някои от акциите им да бяха приключвали доста ненормално и на косъм. — Знаеш ли кое му е смешното на всичко това?
— Кое? — попита Джон, чудейки се дали ще е същото чувство, което той беше изпитвал.
— Знам, че ще умра. Някой ден, имам предвид. Малкият, той ще ме надживее. Ако не ме надживее, ще съм се издънил напълно. Не мога да позволя това да стане, нали? Джей Си39 е моята отговорност. Докато той расте, аз ще остарявам, и когато той стане на сегашната ми възраст, по дяволите, аз ще съм минал шестдесетте. Боже мой, аз никога не съм планирал да остарявам, разбираш ли?
Кларк се изхили.
— Аз също. Отпусни се, момче. Сега аз съм — той за малко щеше да каже „шибан“,но съобрази, че Санди не обича много този епитет — проклет дядо. Аз също не бях планирал това.
— Не е чак толкова лошо, Джон — отбеляза Санди, докато чупеше яйцата. — Можем да го поразглезим и после да му го върнем. Така и ще направим.
Това не беше се случило с техните деца, поне от страна на семейството на Джон. Майка му отдавна беше починала от рак, а баща му — от сърдечен удар по време на работа, още в края на 60-те години. Джон се зачуди дали сега те знаеха, че синът им е пораснал, после е остарял и вече е дядо. Не можеше да
