щеше да се отърве още днес. Щяха да разполагат с физическото му описание, но той нямаше никакви особени белези. Грейди разполагаше с банковата сметка, която Дмитрий беше уредил, но той вече беше прехвърлил средствата на друга сметка, по която не можеха да го проследят. Теоретически беше възможно противникът да проследи информацията, която Грейди със сигурност щеше да им даде — за това Попов не хранеше илюзии — може би дори щяха да се сдобият с отпечатъци от пръстите му от… не, това едва ли трябваше да се смята за опасност, а и никое западно разузнаване нямаше да разполага с нещо, с което да ги сравни. Никое западно разузнаване не знаеше нищо за него — ако знаеха, отдавна щяха да го арестуват.
Следователно какво оставаше? Едно име, което скоро щеше да се изпари, едно описание, което съответстваше на милиони други мъже по света, и номерът на една банкова сметка, парите от която са източени. Накратко казано, твърде малко. Той обаче трябваше, и то много скоро, да провери процедурите, по които швейцарските банки прехвърляха пари, и доколко този процес беше защитен от законите за анонимност, защитаващи самите сметки. Швейцарците едва ли бяха образец на самостоятелност, нали? Не, сигурно имаше някакви споразумения между банките и полицията. Трябваше да има поне затова, за да може швейцарската полиция да лъже ефикасно полицейските сили на други държави. Но втората банкова сметка беше наистина добре засенчена. Беше я уредил посредством един адвокат, който нямаше никаква възможност да го издаде, тъй като поддържаха връзка само по телефона. Следователно нямаше никаква връзка между информацията, която можеше да им предаде Грейди, и сегашното му местоположение, което беше добре. Той трябваше добре да помисли дали изобщо да се добере до онези 5.7 милиона долара във втората сметка, но сигурно можеше да се намери начин да го направи. Посредством друг адвокат, евентуално в Лихтенщайн, където банковите закони бяха дори по-стриктни отколкото в Швейцария? Трябваше да помисли за това. Някой американски адвокат щеше да го насочи към необходимите процедури, също при пълна анонимност.
„Ти си в безопасност, Дмитрий Аркадиевич“ — каза си Попов. В безопасност и богат, но беше дошло време да спре да поема рискове. Нямаше повече да предизвиква никакви полеви операции за Джон Брайтлинг. Щом пристигнеше на „О’Хеър“, щеше да вземе следващия полет до Ню Йорк, да се върне в апартамента си, да докладва на Брайтлинг и после да се огледа за елегантен маршрут за измъкване. Дали Брайтлинг щеше да му позволи да изчезне?
„Би трябвало да го направи — каза си Попов. — Аз и Хенриксен сме единствените на планетата, които могат да го свържат с масовото убийство. Той би могъл да си помисли дали да не ме убие, но Хенкриксен би трябвало да го предупреди да не го прави.“ Хенриксен също беше професионалист и знаеше правилата на играта. Попов си беше водил дневник, който държеше на сигурно място, в сейф в една адвокатска кантора в Ню Йорк, с грижливо изписани инструкции как да се използва. Тъй че, не, това не беше сериозна опасност, стига неговите „приятели“ да знаеха правилата — а Попов щеше да им ги напомни, просто за всеки случай.
А защо изобщо да се връща в Ню Йорк? Защо просто да не изчезне? Беше съблазнително… но не. Ако не друго, трябваше поне да каже на Брайтлинг и Хенриксен да го оставят на мира и да им обясни защо е в техен интерес да го направят. Освен това Брайтлинг разполагаше с необичайно добър източник в американското правителство и Попов можеше да използва тази лична информация като допълнителна защита. Повече сигурност не вреди.
— Окей, с какво разполагаме? — запита Джон старшите си офицери и поканените в кабинета му представители на ведомства.
— Само с едно име. Йосиф Серов. Няма го на компютъра в Лондон — заяви Сирил Холт от Службата за сигурност. — Как е в ЦРУ?
Кларк поклати глава.
— Имаме две лица с името Серов, записани в книгите. Единият е мъртъв. Другият е почти на седемдесет, пенсионер, живее в Москва. Нещо по описанието?
— Ами, съвпада с този симпатяга. — Холт подаде през масата една снимка.
— Тоя съм го виждал.
— Той е типът, който се срещна с Иван Кириленко в Лондон преди няколко седмици. Това съвпада с останалата част от пъзъла, Джон. Смятаме, че той е замесен в изтичането на информацията за вашата организация. А сега и историята с Грейди… ами, съвпада като че ли, почти прекалено добре всъщност.
— Някакъв начин да натиснем тук?
— Всъщност ние можем да се обърнем към РВС — и ние, както и ЦРУ, поддържаме сравнително добри отношения със Сергей Головко, и те вероятно могат да ни съдействат. Ще лобирам много здраво за това — обеща Холт.
— Какво друго?
— Тези номера — намеси се Бил Тоуни. — Единият сигурно е идентификационният номер на банковата сметка, а другият вероятно е контролният код за активирането й. Ще се обърнем към тяхната полиция за съдействие. Все нещо ще ни кажат, ако парите са препрани, разбира се, и ако сметката все още е активна, каквато би трябвало да е.
— Оръжията — каза присъстващият старши полицай. — Ако се съди по серийните им номера, те са съветско производство, от завода в Казан. Доста стари са, поне от десет години, но с никое от тях не е било стреляно до днес. По въпроса с наркотика — изпратих информацията на Денис Магуайър — той е шефът на ирландската „Гарда“. Сутринта ще го покажат по телевизията. Намерили са и са конфискували почти пет килограма чист кокаин… под „чист“ имам предвид с медицинско качество, почти все едно че е купен от фармацевтична фирма. Уличната му цена е огромна. Милиони! — Намерили са го в изоставена ферма на Западното крайбрежие на Ирландия.
— Разполагаме със самоличността на трима от шестимата пленници. Един от тях все още не може да говори с нас заради раните си. Представяте ли си — да използват клетъчни телефони за комуникация, вместо уоки-токита. Вашият симпатяга Нунън наистина свърши добра работа, като затвори клетките. Господ знае колко живота успя да спаси по този начин.
Чавес кимна и потръпна. Ако бяха могли да координират действията си… Господи! Щеше да е още по- лош ден за добрите момчета. Екип 1 беше извън строя поне за месец, въпреки че се сражаваха толкова добре. Нунън беше направил страхотен удар, убивайки трима от онези с пистолета си, Франклин, който почти беше обезглавил един от тях с големия си „Макмилън“, също. А после бе използвал чудовищната си пушка, за да спре кафявия фургон и да попречи на терористите да се измъкнат. Докато гледаше хората около заседателната маса и клатеше глава, зумерът му иззвъня. Чавес го вдигна, видя, че е от домашния му телефон, стана и се обади от телефона на стената.
— Да, мила?
— Динг, ела. Започва — каза спокойно Паци.
Сърцето на Динг внезапно подскочи.
— Тръгвам, мила. — Динг остави слушалката. — Джон, трябва да се прибера у дома. Паци казва, че започва.
— Добре, Доминго. — Най-после Кларк успя да изпише усмивка на лицето си. — Целуни я от мен.
— Прието, мистър К. — И Чавес се запъти към вратата.
— Разчетът на това нещо никога не е точен — отбеляза Тоуни.
— Е, поне едно хубаво нещо се случва този ден. — Джон потърка очите си.
Той дори вече приемаше идеята, че става дядо. Беше адски по-добро от това да губиш хора — факт, който тепърва, щеше да се набива в съзнанието му. Неговите хора. Двама мъртви. Още няколко ранени. Неговите хора.
— Окей — продължи Кларк. — Какво ще правим с изтичането на информация? Хора, нас ни проучиха и ни удариха. Какво да правим по този въпрос?
— Здрасти, Ед, тук е Карол — каза научната съветничка на президента.
— О, здрасти, доктор Брайтлинг. Какво има?
— Какво, по дяволите, стана в Англия днес? Това нашите хора ли бяха… имам предвид, екипът ДЪГА?
