облечени в черно като неговите хора и готови да се стоварят като лавина, ако се стигнеше до това. Пади Конъли беше извън сградата с неговата торба фокуси. Позицията на лошите беше изолирана и положението беше до голяма степен под контрол. За пръв път през последния час първи сержант Вега можа малко да се отпусне.
— Е, здрасти, Шон — каза Бил Тоуни, разпознал лицето в болницата в Херефорд. — Тежък ден, а?
Рамото на Грейди изискваше хирургическа намеса — беше пронизано от два куршума, единият от които беше счупил дългата кост, спускаща се от рамото до лакътя, и го болеше въпреки упойката, която му бяха били преди десет минути. Шон извърна лице и видя пред себе си някакъв англичанин с вратовръзка. Съвсем естествено го взе за полицай и не отговори нищо.
— Днес си избрал лошо място за игрички, приятел — каза Тоуни. — За твоя информация, в момента се намираш във военната болница в Херефорд. Ще поговорим по-късно, Шон.
Щеше да е много весел ден за всички участници в пиеската, помисли си „Шестицата“. Шосето беше блокирано, а наоколо щъкаха достатъчно полицаи, за да почернее пейзажът от униформите им, плюс бойците от СВС и ДЪГА. Скоро към тях щеше да се добави смесена тълпа от „Шестици“ и „Петици“, пътуващи в момента насам от Лондон, и всички щяха да настояват, че имат законни права, което щеше да предизвика пълна бъркотия, тъй като между правителствата на САЩ и на Обединеното кралство имаше писмено споразумение за статута на ДЪГА, което не беше съставено за ситуация като тази, но пък гарантираше, че шефът на резиденцията на ЦРУ в Лондон също щеше да се появи като официално лице. Тоуни си представи, че може би ще се окаже в положението на укротител в този цирк — и че може би ще му потрябват камшик, стол и пистолет.
Усмири чувството си за хумор с напомнянето, че двама от бойците на ДЪГА бяха загинали и още четирима бяха ранени и сега ги лекуваха в същата тази болница. Печалбата от всичко това беше Шон Грейди, един от най-крайните членове на ИРА-И, за когото току-що започваше гарантираният му доживотен затвор от правителството на Нейно величество. Шон сигурно разполагаше с безкрайно много информация и неговата работа беше да започне веднага да я извлича.
— Къде е проклетият автобус?
— Тим, говорих с началниците си, и те го обмислят.
— Какво има да му мислят?
— Знаеш отговора, Тим. Имаме работа с бюрократи, а те никога не предприемат действия, преди първо да си защитят добре задните части.
— Пол, аз имам шестима заложници и мога да…
— — Да, можеш, но всъщност не можеш, нали? Тимъти, ако наистина направите това, войниците ще връхлетят при вас като тайфун и с това ситуацията приключва, а освен това ще ви запомнят завинаги като убийци на невинни хора. Това ли искате, Тим? Наистина ли искате това? — Белоу замълча. — А семействата ви? По дяволите, как ще погледнат хората на политическото ви движение? Убийството на тези хора трудно може да се оправдае, нали? Вие не сте мюсюлмански екстремисти, нали? Вие сте християни! Християните не правят такива неща. Все едно. тази заплаха е полезна като заплаха, но не върши работа като инструмент. Не можете да го направите, Тим. Това само ще доведе до вашата гибел и до политическото ви проклятие. О, между другото, арестували сме Шон Грейди — добави Белоу след добре отмерена пауза.
— Какво?!
— Заловен е при опит за бягство. Прострелян е, но ще оживее. В момента го оперират.
Психиатърът разбираше, че всичко това прилича на изпускане на голям балон. Просто беше пуснал малко въздух на опонента. Точно така трябваше да се прави, малко по малко. Малко повече да избързаш, и могат да започнат да реагират яростно, но успееш ли да ги изтощиш малко по малко, и са твои. По тази тема Белоу беше написал книга. Първо установяваш физически контрол, което означава сдържане. После установяваш информационен контрол. После започваш да им подаваш информация, късче по късче, всичко грижливо дирижирано, като в мюзикъл на Бродуей. И после стават твои.
— Шон ще ни го предадете. Той идва с нас в автобуса!
— Тимъти, в момента той е на операционната маса и ще бъде там с часове. Дори да се опитат да го пренесат дотук, резултатът може да бъде смъртоносен… той може да умре, Тим. Така че, колкото и да го искате, това просто е невъзможно. Не може да стане. Съжалявам, но никой не може да го промени.
Значи в момента водачът им беше пленник? — помисли си Тим О’Нийл. Шон беше пленен? Странно, но това му се стори по-ужасно дори от собственото му положение. Дори ако той се озовеше зад решетките, Шон можеше да измисли начин да го освободи, но ако Шон отидеше на остров Уайт… всичко беше загубено, нали? Но…
— Откъде мога да знам, че казваш истината?
— Тим, в ситуация като тази не мога да лъжа. Просто бих се издънил. Много трудно е да си добър лъжец, а ако ти ме хванеш само в една лъжа, повече няма да ми повярваш, и с това ще се приключи с моята полезност както за шефовете ми, така и за вас, нали? — Отново гласът на кроткия разум.
— Казваш, че си доктор?
— Точно така — кимна Белоу.
— Къде практикуваш?
— Напоследък главно тук, но основно работата ми беше в Харвард. Работил съм на четири различни места.
— Значи работата ти е да принуждаваш хора като мен да се предадат, така ли? — Най-сетне гняв пред очевидното.
Белоу поклати глава.
— Не, смятам, че работата ми е да запазвам хората живи. Аз съм лекар, Тим. Не ми е позволено да убивам хора нито да помагам на други да убиват хора. Преди много време съм положил клетва за това. Вие имате оръжия. Други хора, зад този ъгъл, също имат оръжия. Не искам никой от вас да бъде убит. Днес убийствата бяха достатъчно, нали? Тим, нима ви харесва да убивате хора?
— Защо… не, разбира се, че не, на кого му харесва?
— Е, на някои им харесва — отвърна му Белоу, решил да укрепи малко „егото“ му. — Такива ги наричаме социопатични личности, но ти не си от тях. Ти си войник. Ти воюваш за нещо, в което вярваш. Както и хората зад мен. — Белоу махна с ръка към ъгъла, зад който бяха хората на ДЪГА. — Те изпитват уважение към вас и аз се надявам, че и вие изпитвате уважение към тях. Войниците не убиват хора. Престъпниците го правят, но един войник не може да бъде престъпник. — Освен че беше вярно, това беше важна мисъл, която трябваше да съобщи на събеседника си. Още повече че всеки терорист си е донякъде романтик, и да ги смятат за обикновени престъпници беше психологически много болезнено за тях. Той току-що беше оформил собствените им представи за самите тях, за да ги отклони от нещо, което не искаше да направят. Те бяха войници, а не престъпници, и трябваше да се държат като войници, а не като престъпници.
— Доктор Белоу? — извика нечий глас иззад ъгъла. — Търсят ви по телефона!
— Тим, да отида ли да се обадя? — Винаги искай разрешение, за да направиш нещо. Създай им илюзията, че те командват положението.
— Да.
Белоу се върна при войниците.
Там го чакаше Джон Кларк. Двамата се отдалечиха на петнадесет метра в друг участък на болницата.
— Благодаря ти, че измъкна жена ми и щерката ми, Пол.
Белоу сви рамене.
— Беше по-скоро въпрос на късмет. Малко е претоварен от всичко това и не може да разсъждава много добре. Искат автобус.
— Каза ми го вече — припомни му Кларк. — Да им го дадем ли?
— Не се налага. Влязъл съм в игра на покер, Джон, и държа флош. Ако нещо наистина не се издъни ужасно, всичко е под контрол.
— Нунън е отвън и е сложил микрофон на прозореца. Чух последната част. Много добре, докторе.
— Благодаря. — Белоу изтри лицето си. Беше много напрегнат, но можеше да го покаже едва тук. Вътре
