с Тимъти трябваше да бъде хладен като лед, като дружелюбен и уважаван учител. — Какво става с другите пленници?
— Нищо ново. Оня, Грейди, го оперират — ще отнеме няколко часа, казват. Другият все още е в безсъзнание, и все едно нямаме нито името, нито самоличността му.
— Грейди ли е водачът?
— Така смятаме. Поне това ни казва разузнаването.
— Значи може да ни каже много. Ще ви трябвам там, когато го изкарат от операционното — каза Пол на ДЪГА Шест.
— Първо трябва да приключиш тук.
— Знам. Връщам се. — Кларк го потупа по рамото и Белоу тръгна пак към терористите.
— Е? — попита Тимъти.
— Ами, още не са решили нищо за автобуса. Съжалявам — добави Белоу потиснато. — Мислех, че съм ги убедил, но в момента не могат да осигурят необходимото оборудване.
— Кажи им, че ако не го направят, ние ще…
— Не, няма да го направите, Тим. Знаете това. И аз го знам. И те също.
— Тогава защо ще изпращат автобуса? — попита О’Нийл, вече на път да загуби контрол.
— Защото аз им казах, че намеренията ви са сериозни, и те са длъжни да приемат заплахата ви сериозно. Защото все пак бихте могли да го направите, а тогава те ще изглеждат много зле в очите на шефовете си. — Тимъти поклати глава при тази усукана логика и вече изглеждаше много по-объркан и ядосан. — Повярвай ми — продължи Пол Белоу. — Правил съм го и друг път и знам как действа. По-лесно е да се преговаря с бойци като вас, отколкото с онези проклети бюрократи. Хора като вас могат да взимат решения. Докато хора като тях непрекъснато бягат от това. Тях не ги интересува много дали ще бъдат убити хора, единствената им грижа е да не изглеждат лошо по вестниците.
В този момент се случи нещо хубаво. Тим бръкна в джоба си и си извади цигара. Сигурен знак за стрес, който се опитваше да прикрие.
Планът за щурм беше готов. Конъли беше опънал линейни заряди по прозорците, както за да отворят вход за достъп, така и да отвлекат вниманието на терористите. Вега, Томлинсън и Бейтс, от Екип 1, щяха да хвърлят в същия момент флеш-бенги и да се втурнат в помещението, за да свалят терористите с прицелен огън. Единствената слабост на плана, както винаги, се състоеше в това, че някой от тях можеше да се извърне и да помете заложниците в последния си съзнателен акт, или дори случайно. Доколкото можеше да се съди, Белоу се справяше добре. Ако терористите изобщо имаха някакъв ум в главите, щяха да разберат, че е време да сложат край на работния ден, но Джон си припомни, че на него самия преди никога не му беше допадала идеята да изкара живота си в затвор. Сега разполагаше с предостатъчно бойна сила. Момчетата на СВС, които бяха пристигнали, охотно се подчиниха на оперативната му команда, въпреки че техният полковник също беше дошъл и кибичеше във фоайето на болницата.
— Калпав ден за всички, нали, Тим? — попита психиатърът.
— Можеше да е и по-добър — съгласи се Тимъти О’Нийл.
— Знаеш как ще свърши всичко това, нали? — подхвърли Белоу, като добра стръв за тлъста пъстърва, чудейки се дали ще дръпне.
— Да, докторе, знам. — Тим замълча. — Днес дори не съм стрелял. Джими стреля — продължи той, сочейки трупа на пода, — но никой друг от нас.
„Бинго!“ — помисли си Белоу.
— Виж, това е сериозно нещо, Тим. Между другото, това означава много. Знаеш ли, войната скоро ще свърши. Най-сетне ще сключат мир, и когато това стане, ще има амнистия. Така че за теб има надежда. За всички вас — обърна се Пол към останалите трима, които наблюдаваха и слушаха… и се колебаеха, също като водача си. Трябваше да им е ясно, че всичко е загубено. Обкръжени, с пленен водач… всичко това можеше да свърши по един от двата начина — със смърт или със затвор. Измъкването не беше възможност и те знаеха, че опитът да прехвърлят заложниците си в автобус щеше само да ги изложи на сигурна смърт.
— Тим?
— Да? — Той вдигна глава сред облака цигарен дим.
— Ако оставите оръжията си на пода, имате честната ми дума, че по никакъв начин няма да пострадате.
— И да отидем в затвора? — Категоричен отказ и гняв в отговора.
— Тимъти, един ден ще можете да излезете от затвора. Но от смъртта не можете да излезете. Моля ви, помислете за това. За Бога, аз съм лекар — припомни му Белоу. — Не обичам да гледам как умират хора.
Тимъти О’Нийл се обърна да погледне хората си. Всички бяха свели погледи. Дори братята Гари не показваха открито пренебрежение.
— Момчета, вие днес не сте наранили никого. Да, ще ви пратят в затвора, но някой ден, когато бъде обявена амнистия, ще имате възможност да излезете. Иначе ще загинете за едното нищо. Не за страната си. Никой не прави герои хора, които са убили невинни — припомни им той и си помисли: „Продължавай да им го повтаряш. Продължавай да им го набиваш в главите.“ — Да убиваш войници, да — това е, което правят воините, но не и да убиваш невинни хора. Вие ще умрете за едното нищо — или ще останете живи и един ден отново ще бъдете на свобода. От вас зависи, момчета. Оръжията са ваши. Но автобус няма да има. Няма да се измъкнете. Имате шестима заложници, които можете да убиете, разбира се, но какво ще ви донесе това? Просто се примирете, Тимъти — завърши той, зачуден дали някоя католическа монахиня не беше се обръщала по същия начин към него в основното училище.
За Тим О’Нийл не беше толкова лесно. Представата, че ще го натикат в затвора в една килия с обикновени престъпници, че семейството му ще идва да го вижда като някакво животно, натикано в клетка в зоопарка, го караше да тръпне… но той от години знаеше, че това може да се случи, и макар да предпочиташе представата за героична смърт, с бляскащо оръжие в ръцете му, стрелящо по враговете на родината му, този американски доктор говореше самата истина. Никаква слава нямаше да му донесе убийството на шестима цивилни английски граждани. Никакви песни нямаше да се напишат и пеят за този подвиг, нямаше да вдигат халби за негова слава в кръчмите на Ълстър… и това, което щеше да му остане, беше безславна смърт… животът, в затвор или не, беше за предпочитане пред такава смърт.
Тимъти О’Нийл се обърна да погледне своите приятели-войници от ИРА-И и видя същото изражение, което и те видяха на лицето му. Без да изричат съгласието си, всички кимнаха. О’Нийл дръпна предпазителя на оръжието си и го постави на пода. Останалите го последваха.
Белоу мина покрай четиримата и стисна ръцете им.
— Шест до Вега, действай веднага! — извика Кларк, гледайки картината на малкия черно-бял телеекран.
Озо Вега се придвижи бързо от ъгъла, вдигнал с двете си ръце своята МР-10. Ето ги там, изправени с доктора. Томлинсън и Бейтс ги избутаха до стената. Първият ги покри с оръжието си, докато вторият ги опипа за друго оръжие. След секунди влязоха двама униформени полицаи с белезници и за удивление на войниците, им прочетоха законните права. И също така спокойно и тихо, сражението в този ден приключи.
29. Възстановяване
Денят още не беше приключил за доктор Белоу, който едва успя да овлажни пресъхналата си уста с чаша вода и скочи в един боядисан в зелено камион на път към базата Херефорд. Не беше приключил и за тези, които останаха на мястото на събитието.
— Здравей, мила — каза Динг. Най-после беше намерил жена си, защитена от кордон бойци на СВС.
