главния вход. Беше Джоф Бейтс, един от стрелците на Ковингтън от СВС, в пълно въоръжение, въпреки че досега не беше успял да произведе и един изстрел. Двамата с Белоу закрачиха бързо.
Кар беше мъртъв. Положението ставаше все по-лошо. О’Нийл имаше четирима въоръжени мъже, но не можеше да погледне зад ъгъла на шест метра от него, а там със сигурност имаше въоръжени войници от СВС, и изход нямаше. При него имаше осем заложници, но рискът от тази игра беше очевиден. „Никакъв изход“ — диктуваше разумът му, но чувствата му подсказваха нещо друго. Разполагаше с оръжие, а враговете му бяха наблизо и той трябваше да ги избие, и ако трябваше да загине, можеше поне да загине за Каузата, за идеята, на която беше посветил живота си, идеята, заради която си беше казвал хиляди пъти, че е готов да умре. Ето, сега смъртта беше толкова близо до него — не нещо, което да обмисляш в леглото, очаквайки съня, или докато пиеш бирата си в някоя кръчма и обсъждаш загубата на някои предани на делото другари — храбри приказки, които всички говорят тогава, когато от храброст няма нужда. Всичко се беше свело до това. Сега опасността беше пред него и беше настъпил моментът да се разбере дали смелостта е въпрос на думи, или въпрос на храброст, и чувствата му искаха да покаже на целия проклет свят, че е мъж и че държи на убежденията си… но част от него искаше да се измъкне и да се върне в Ирландия, а не да загине точно днес, в някаква болница в Англия.
Санди Кларк го наблюдаваше. Млад мъж с благородна осанка, храбър… „За един престъпник“ — добави разумът й. Спомни си как Джон неведнъж й беше обяснявал, че храбростта е много по-често срещано явление, отколкото страха, и че причината за това е срамът. Обикновено хората тръгват срещу опасността не сами, а с приятелите си, и никой не иска да изглежда страхливец в очите им, и така, поради боязънта да не проявиш страхливост, произтичат най-безумните действия, успешните от които след това се празнуват като проява на голям героизъм. Тези разсъждения я бяха поразявали като проява на груб цинизъм от страна на Джон… но все пак мъжът й не беше циник. Дали в такъв случай неговите обяснения можеха да са верни?
В случая ставаше дума за един мъж малко над тридесетте, който стискаше оръжие и гледаше така, сякаш няма нито един приятел на този свят…
…но майката у нея я подсети, че дъщеря й вероятно вече е в безопасност, заедно с внучето й. Мъртвият беше извикал след дъщеря й, но сега беше само един безформен окървавен труп върху пода на болницата, следователно Паци сигурно беше успяла да се спаси. Това беше най-добрата новина за нея днес и тя притвори очи и благодари на Бога.
— Здрасти, докторе — изсумтя Вега.
— Къде са те?
Вега посочи с палец.
— Зад ъгъла. Четирима са, така смятаме. Джордж извади един от сметката.
— Говорихте ли вече с тях?
Озо поклати глава.
— Не.
— Добре. — Белоу си пое дълбоко дъх и извика: — Аз съм, Пол. Тимъти там ли е?
— Да — чу се отговорът.
— Добре ли си? Искам да кажа, не си ранен, нали?
О’Нийл изтри кръвта от лицето си — стъклата на фургона го бяха поиздраскали.
— Всички сме бомба. Ти кой си?
— Лекар съм. Казвам се Пол Белоу. Твоето име как е?
— Засега Тимъти е достатъчно.
— Добре. Виж, Тимъти… трябва да обмислите положението си.
— Знам какво е — отвърна О’Нийл.
Отвън нещата постепенно се организираха. На терена се появиха линейки от Британската армия. Ранените бяха отнесени, за да ги закарат в Херефорд, където чакаха хирурзи, за да ги поемат. В подкрепление на бойците от ДЪГА пристигаха тридесет войници от СВС. Двамата пленници също бяха прибрани във военната болница за лечение.
— Тим, няма да можете да се измъкнете. Мисля, че знаеш това — отбеляза Белоу с възможно най- кротък тон.
— Мога да убия заложници, ако не ни позволите да излезем — контрира О’Нийл.
— Да, можеш, и тогава ние можем да скочим срещу вас, за да се опитаме да спрем това, но и в двата случая няма да се измъкнете. Но какво ще спечелите, ако убиете невинни хора, Тим?
— Свободата на моята страна!
— Но това вече е в ход, нали? — попита Белоу. — Има мирни споразумения, Тим. А и освен това коя страна някога е започвала основаването си с убийство на невинни хора? Какво ще си помислят вашите сънародници, ако избиете заложниците си?
— Ние сме борци за свобода!
— Добре, чудесно, вие сте войници на революцията — съгласи се докторът. — Но войниците, истинските войници, не избиват невинни хора. Преди малко ти и твоите приятели стреляхте по войници, и това не е убийство. Но убиването на невъоръжени хора е убийство, Тим. Мисля, че го знаеш. Тези хора вътре, при вас, въоръжен ли е някой от тях? Някой от тях да е облечен в униформа?
— Какво от това? Те са врагът на моята страна!
— Какво ги прави ваши врагове, Тим? Къде са се родили те? Някой от тях опитвал ли се е да ви нарани? Някой от тях да е уязвил с нещо страната ви? Защо не ги попитате?
О’Нийл поклати глава. Целта на всичко това беше да ги накарат да се предадат. Той го знаеше. Огледа другарите си. На всички им беше трудно да се гледат в очите. Бяха се озовали в клопка и всички го знаеха. Съпротивата им беше въпрос по-скоро на ума, а не на оръжията, и умовете на всички се раздираха от съмнения.
— Искаме автобус, който да ни откара оттук!
— И докъде? — попита докторът.
— Просто докарайте проклетия автобус! — изрева О’Нийл.
— Добре, мога да поговоря за това, но началниците трябва да знаят докъде ще ходи автобусът, за да може полицията да разчисти пътя ви — отбеляза Белоу.
Сега всичко беше само въпрос на време. Тим — щеше да е полезно да разбере дали е бил достатъчно искрен да каже истинското си име, макар Белоу да беше убеден, че наистина го беше направил — не говореше за убийство, дори не беше заплашил с него, не беше определил краен срок. Той не беше убиец, във всеки случай — убиец на невинни. Мислеше за себе си като за войник, а това беше по-различно, отколкото да си престъпник — много съществена разлика при терористите. Не се боеше от смъртта, но се страхуваше от провала и почти толкова се страхуваше да не бъде запомнен като убиец на невинни. За него да убиеш войници беше едно. Да убиеш обикновени жени и деца — съвсем друго. Същата стара история с терористите. Най-уязвимата част при всеки човек е представата му за себе си. Тези, на които не им е все едно какво смятат другите за тях, тези, които се гледат в огледалото, докато се бръснат — такива хора можеш да подработиш. Само въпрос на време. Бяха много различни от истинските фанатици. С тази порода човек можеше да се оправи.
— Тим?
— Да?
— Ще направиш ли нещо за мен?
— Какво?
— Би ли ме пуснал да се уверя, че заложниците са добре? Трябва да го направя, за да зарадвам началника си. Мога ли да дойда при вас да видя сам?
О’Нийл се поколеба.
— Хайде, Тим! Вие трябва да си свършите вашите неща, аз — моите. Аз съм лекар. Не нося нито
