двадесет километра оттук, с хеликоптери и друга поддръжка.
— Звучи добре — каза полковник Джиъринг. — Можете ли да ми дадете алармения код за това помещение?
Те дори не се поколебаха. В края на краищата той беше бивш кадрови армейски офицер, а сега беше старши представител на консултантската фирма по безопасността на Олимпийските игри.
— Едно-едно-три-три-шест-шест — продиктува му старшият полицай.
Джиъринг си го записа, след което набра цифрите на клавиатурата си, което включи и след това изключи алармената система. Можеше да смени хлорния контейнер много лесно. Системата беше конструирана за светкавично обслужване. Всичко това щеше да подейства съвършено, точно по модела, както го бяха замислили в Канзас, където той и хората му бяха тренирали няколко дни. Бяха свели времето за подмяна до четиринадесет секунди. Всичко под двадесет секунди означаваше, че никой няма да забележи нищо подменено на системата за охлаждане, тъй като остатъчното налягане щеше да поддържа системата за оросяване.
За първи път Джиъринг видя мястото, където щеше да го направи реално, и това леко смрази кръвта му. Да го планираш беше едно. Да видиш къде ще стане наистина — съвсем друго. Тук беше мястото. Тук те щяха да причинят началото на глобална епидемия, която щеше да отнеме живота на безброй хора и в края на краищата щеше да остави живи само избраните. Това щеше да спаси планетата… цената беше гадна, разбира се, но той се беше посветил на тази мисия от години. Беше видял с очите си на какво е способен човекът, за да навреди на други същества. Беше още млад лейтенант в изпитателния полигон Дъгуей Прувинг Граундс, когато се получи добре огласеният в пресата инцидент с Джи Би, устойчив нервнопаразилиращ агент, разпространил се твърде много и избил неколкостотин овце — невроинтоксикацията не е приятна смърт дори за овцете. Новинарските медии обаче изобщо не си направиха труда да споменат за дивеча, който беше изгинал от подобна отвратителна смърт, всичко — от насекомите до антилопите. Беше го потресло това, че собствената му организация, армията на САЩ, можеше да допусне толкова голяма грешка и да причини толкова болка. А нещата, които бе научил по- късно, бяха още по-лоши. Бинарните агенти, по които беше работил с години — в усилието да бъдат създадени „безопасни“ отрови за използване на бойното поле… налудничавото във всичко това беше, че всичко бе започнало с изследвания на противонасекомни препарати в Германия през 20-те и 30-те години. Повечето химикали, използвани за избиване на насекоми, се бяха оказали нервнопаралитични агенти, които унищожаваха рудиментарните нервни системи на мравките и пчелите, но германските химици се бяха натъкнали и на някои от най-смъртоносните химически компоненти на света. Твърде голяма част от кариерата на Джиъринг беше посветена на оценката на информация за евентуални заводи за химическо оръжие в държави, за които се вярваше, че не разполагат с подобни неща.
Но проблемът при химическите оръжия беше в трудността да бъдат разпространени равномерно на бойното поле, така че да засегнат ефикасно вражеските войници. Това, че същите тези химикали щяха да пътуват на големи пространства и да убият невинни граждани, беше мръсната тайна, която военните организации и правителствата, които ги управляваха, винаги бяха крили. А те дори не бяха и помисляли за дивия живот, който също щеше да бъде унищожен в огромни количества — и още по-лошо, за генетичните щети, които тези агенти причиняваха, защото минималните дози нервен газ, много под необходимата за смърт доза, поразяваха самата ДНК на жертвата, причинявайки мутации, които щяха да продължат поколения. Джиъринг беше прекарал години в изучаването на тези неща и предполагаше, че тъкмо това го беше направило чувствителен към отнемането на живот.
Това сега не беше същото. Той нямаше да разпространява органофосфатни химически отрови, а по- скоро малки вирусни частици. А хората, които щяха да преминават през охладителната оросяваща система в проходите и по рампите на стадиона, щяха да ги вдишат, телесната им химия щеше да счупи нанокапсулите, пускайки пръчиците на „Шива“ да се задействат… бавно, разбира се… и после щяха да се върнат у дома, за да разпространят „Шива“ още повече, и четири или шест седмици след финала на Олимпийските игри епидемията щеше да избухне по целия свят и щеше да настъпи повсеместна паника. Корпорация „Хоризонт“ щеше да обяви, че разполага с експерименталния вариант на Ваксина А, която действа при животни и примати — и която е безопасна за приложение при хората — готова за масово производство, и тя щеше да се произведе в масови количества и да се разпространи по целия свят, и след още четири до шест седмици инжектираните щяха също да развият симптомите на „Шива“, и така, с мъничко късмет, светът щеше да бъде обезлюден до част от процента на сегашното си население. Щяха да избухнат безредици, при които щяха да бъдат избити мнозина от хората, благословени от Природата с високоефективни имунни системи, и след още някакви си два месеца щяха да останат съвсем малко хора, добре организирани и добре екипирани, в безопасност в Канзас и в Бразилия, и след още някаква си половин година те щяха да станат наследници на един свят, възвръщащ се към естественото си състояние. Нямаше да е като в Дъгуей — една безцелна авария. Щеше да бъде съзнателен акт от страна на човек, който през целия си професионален живот беше осъждал масовото убийство, но който в края на краищата беше помагал за убийството на невинни същества… Той се обърна и изгледа домакина си.
— Какви са дългосрочните прогнози за времето?
— Сухо и горещо. Надявам се, че спортистите са в добра форма. Ще им потрябва.
— Е, тази ваша оросяваща система е чудо — отбеляза Джиъринг. — Дано само не се доберат до нея някои неподходящи хора. С ваше разрешение, бих искал моите хора да хвърлят по едно око на това нещо.
— Идеално — съгласи се старшият полицай.
Този американец наистина се беше вманиачил по тази оросителна система, но той все пак беше бивш офицер по газовете и това може би обясняваше нещата.
Вечерта Попов не беше спуснал щорите, затова зората го събуди рязко. Той отвори очи и примигна болезнено, когато изгряващото слънце се надигна над полетата на Канзас. В медицинското шкафче в банята, както установи, имаше тиленол и аспирин, в кухнята имаше кафе на зърна за кафемашината, но нищо полезно в хладилника. Затова той си взе душ, направи си кафе, след което излезе от стаята си, за да потърси храна. Намери една кафетерия, при това голяма, но почти без никакви клиенти, макар че около масите се мяркаха хора, и той отиде да си вземе закуска и седна сам, оглеждайки другите в просторното помещение. Главно хора на тридесет–четиридесет годишна възраст, прецени той с професионалното си око, някои бяха облечени с лабораторни мантии.
— Господин Попов? — каза нечий глас и Попов се обърна.
— Да?
— Аз съм Дейв Доусън, шеф на охраната тук. Трябва да ви дам това да си го сложите — той извади бяла пластмасова табелка, която Попов трябваше да закачи на ризата си — и да ви разведа днес наоколо. Добре дошли в Канзас.
— Благодаря. — Попов закачи табелката. На нея дори имаше снимката му.
— Би трябвало да я носите винаги, за да знаят хората тук, че не сте външен — подхвърли му Доусън.
— Да, разбирам. — Значи това място се контролираше с пропуски и си имаше началник на охраната. Колко интересно.
— Как беше полетът снощи?
— Приятен и без произшествия — отвърна Попов, отпивайки от второто си кафе за тази сутрин. — Е, и какво е това място?
— Ами, „Хоризонт“ го построи за изследователски център. Вие знаете с какво се занимава компанията, нали?
— Да — кимна Попов. — Лекарства и биологични изследвания, световен лидер.
— Е, това е поредният комплекс за изследвания и развитие за тяхната работа. Завършиха го съвсем наскоро. В момента водим хора тук. Скоро ще се превърне в главния комплекс на компанията.
— Но защо тук, сред нищото? — попита Попов, оглеждайки предимно празната кафетерия.
— Е, най-напред това място е с централно разположение. Можеш да стигнеш до всяка точка на страната за по-малко от три часа. И няма никой наоколо, който да ни притеснява. Освен това комплексът е добре защитен. „Хоризонт“ върши много неща, които изискват защита, нали разбирате.
