— Знам.
Самият Хенриксен му беше извършил подобна проверка. Нямаше никакъв смисъл да привлечеш някой с криминално минало да нарушава закона в името на Проекта. Единствената черна точка срещу него беше членството му в „Земята първо“: тази организация беше смятана от Бюрото почти за терористична — е, да речем, екстремистка. Но единственото общо, което имаше Маклийн с тази тайфа, беше, че получаваше месечните им бюлетини. Имаха много добри идеи и в Проекта бяха обсъждали дали да не инжектират неколцина от тях с Ваксина Б, но имаха и прекалено много членове, чиито представи за защита на планетата се ограничаваха до това да се набиват пирони в дърветата, за да се чупят дърворезачките. Подобна „природозащитна“ дейност само осакатяваше работниците в дървообработващите фабрики и вдигаше гнева на невежото общество, вместо да го научи на нещо полезно. Това беше проблемът с терористите, Хенриксен го беше разбрал преди години. Техните действия не съответстваха на техните стремежи. За да се постигнеше това, трябваше да се живее в икономическа екоструктура, а те просто не можеха да се състезават на това полесражение. Идеологията никога не е достатъчна. Освен нея на човек му трябва ум и приспособимост. За да бъдеш един от избраните, трябва да си ценен. Кърк Маклийн не беше чак толкова ценен, но все пак беше член на екипа. А сега беше обезпокоен от вниманието, проявявано към него от страна на ФБР. Единственото, което трябваше направи, беше да се придържа твърдо към първоначалната си версия. Но беше доста поразтърсен и това означаваше, че не може да му се има доверие. Следователно трябваше да направят нещо по въпроса.
— Опаковай си багажа. Ще те преместим още тази нощ в Проекта. — Какво пък толкова, по дяволите, все едно щеше да започне скоро. Много скоро.
— Добре — отвърна Маклийн, довършвайки салатата си с яйца.
Хенриксен беше месоядец, забеляза той. Не беше „веганец“. Е, може би ще стане един ден.
Най-после по голите стени започнаха да се появяват произведения на изкуството. „Значи — помисли си Попов — комплексът не е съвсем бездуховен.“ Бяха все сюжети, свързани с природата — планини, гори и животни. Някои от картините бяха доста добри, но повечето бяха посредствени, от сорта на тези, които човек може да види из евтините мотели. Колко странно, че при толкова пари, похарчени за този чудовищен научен комплекс сред такава пустош, тези произведения на живописта бяха така второстепенни. Какво пък, вкусът си е вкус, а Брайтлинг беше технократ и несъмнено необразован в по-фините аспекти на живота. В древни времена той сигурно щеше да бъде друид, помисли си Дмитрий, брадат мъж в дълга бяла роба, който се прекланя пред дървета и животни и принася в жертва невинни девици на каменни олтари в чест на своята езическа вяра. Имаше по-приятни неща, които можеха да се правят с девиците. У този човек съществуваше толкова странна смесица от старо и ново — както и в цялата му компания. Директорът на сигурността беше „веганец“, който никога не ядял месо? Що за дивотии! Корпорация „Хоризонт“ беше световен лидер в няколко жизненоважни нови области на технологиите, но хората, които работеха в нея, бяха ненормалници със странни и примитивни възгледи. Допускаше, че това са някакви присъщи на американците увлечения. Толкова голяма страна, в която гениалното съжителстваше с лудостта. Брайтлинг беше гений, но беше наел Попов, за да подклажда терористични инциденти…
…и после беше докарал Попов тук. Дмитрий Аркадиевич се замисли над това, докато предъвкваше късния си обяд. Но защо тук? Какво му беше толкова специалното на това място?
Сега вече можеше да разбере защо Брайтлинг толкова леко се беше съгласил за сумата, преведена за терористите. Корпорация „Хоризонт“ беше похарчила повече пари за настилката на само един от пътищата за достъп до този комплекс, отколкото всичките пари, които Попов беше изгребал от касите й, за да ги прехвърли на своите сметки. Но това място все пак беше важно. Човек можеше да го долови във всяка подробност, чак до плъзгащите се врати, затварящи се херметично, за да пазят въздуха вътре, които извикваха в него представата за космически кораб. Нито един долар не беше пожален, за да се направи това място съвършено. Но съвършено за какво?
Попов поклати глава и отпи от чая си. Качеството на храната тук беше чудесно. Качеството на всичко беше чудесно, ако се изключеше абсурдът с безвкусните пейзажи. Следователно тук не бе допусната никаква грешка. Брайтлинг не беше от хората, които могат да правят компромиси с каквото и да било, нали? Следователно, прецени Дмитрий Аркадиевич, всичко тук беше преднамерено и всичко се наместваше в някаква цялостна схема, от която той трябваше да може да различи предназначението на тази конструкция и намеренията на човека, който я беше издигнал. Днес той беше позволил да го разходят из околностите… и да му направят медицински преглед? За какво беше всичко това, по дяволите? Докторът му беше ударил инжекция. „Имунна“, беше казал. Но за какво? Срещу какво?
Извън този олтар на технологията беше само земеделска земя, а извън нея — диви животни, пред които водачът му през деня, изглежда, се прекланяше.
„Друиди“ — помисли си той. По времето, когато работеше в Англия, беше отделил време да прочете книги и да научи повече за културата на англичаните, беше се правил на турист, дори беше пътувал до Стоунхендж и други места с надеждата, че ще разбере хората по-добре. В края на краищата обаче се беше убедил, че историята си е история и колкото и да е интересна, не изглеждаше по-логична в Англия, отколкото в Съветския съюз — където историята се изразяваше предимно в лъжи, съставени така, че да прилягат на идеологическите щампи на марксизма-ленинизма.
Друидите бяха вярвали, че боговете живеят в дърветата и скалите, и им бяха принасяли човешки жертви. Но в края на краищата всичко се е свеждало до властта — земната власт. И както членовете на Комунистическата партия на Съветския съюз, друидското жречество вероятно е вярвало в това, което е казвало и което му е осигурявало властта, защото… защото е трябвало да вярват. Било е източник на тяхната власт и следователно е трябвало да му вярват.
Но тези хора тук не бяха диваци, нали? Бяха предимно учени, някои от които — световни експерти в своите области. Корпорация „Хоризонт“ представляваше една брилянтна колекция от гении, нали? Как иначе Брайтлинг щеше да натрупа толкова пари?
Попов се намръщи и събра чиниите си върху таблата, за да я отнесе на мястото за мръсни съдове. Колко странно му приличаше това на столовата на КГБ на площад „Дзержински“ 2. Добра храна и анонимност. Какво, по дяволите, беше станало в живота му през последните няколко месеца? Как можеше разумни хора да не желаят да ядат месо? Какво им беше толкова специалното на сиво-кафявите антилопи, живеещи по границите на това имение? И онзи човек, той беше шеф на сигурността тук, следователно се ползваше с висше доверие. Някакъв шибан вегетарианец в една земя, която произвеждаше говеждо в количества, за които останалата част от света можеше само да мечтае.
И за какво беше тази инжекция? Имунизация? Но срещу какво? Защо изобщо го прегледаха? Колкото по-навътре навлизаше, колкото повече информация трупаше, толкова по-заплетена се оказваше загадката.
Но за каквото и да ставаше дума, то влизаше в обхвата на инвестициите, които Брайтлинг и неговата компания бяха вложили — а тези инвестиции бяха огромни! И за каквото и да ставаше дума, то не се свеждаше до причиняването на смъртта на неизвестни и определено неважни за Джон Брайтлинг хора. Но в каква възможна схема можеше да се побере всичко това?
Попов отново трябваше да си признае, че нищо не му е ясно. Ако беше докладвал за това свое приключение на своите началници в КГБ, сигурно щяха да си помислят, че е малко мръднал, но въпреки това щяха да му наредят да продължи разследването по случая, докато не стигне до някакво заключение, което да им представи, и тъй като беше обучаван в КГБ, той не можеше да престане да изследва фактите, тъй както не можеше да спре да диша.
Добре поне че местата в първа класа бяха удобни. Полетът щеше да бъде дълъг — може би най-дългият възможен полет, тъй като крайната му точка беше на 17500 километра, докато цялата обиколка на планетата е 38500. Полет 9 на „Бритиш Еъруейз“ щеше да започне в 10:15 вечерта, да продължи единадесет часа и четиридесет и пет минути до Банкок, да престои там час и половина, и после още осем часа и петдесет минути до Сидни, по което време, помисли си Динг, той вече щеше да е готов да извади пистолета си и да застреля целия екипаж. Всичко това, плюс жена му и сина му, отделени от него само защото шибаните австралийци искали да ги държи за ръчичка по време на сборището на пистата. Щеше да пристигне там в 5:30 заранта — с разлика дни — и биологичният му часовник щеше да е по-разбъркан от
